Учение за Бога
Макар Бог да се открива на човека и да е достъпен за неговото
познание чрез природата и Свещ. Писание, но не в Своята същност. Ако в
ограничените неща се познава не тяхната същност, а само нейните прояви, това
толкова повече важи по отношение на Бога. Ние можем да си представим и мислим
Бога само във форми, заимствувани от достъпния ни ограничен свят, които не
изразяват Неговата същност. Затова ние можем да имаме знание само за това, че
Бог съществуа, а не за това, какво Той е. Най-много съответствуващите на
Божието същество епитети: безпределен, безначален, безкраен и т. н. изразяват
само какво Бог не е, а не това, какво Той е. Към Бога еднакво са приложими и
положителни, и отрицателни изрази - те свидетелствуват, че Той съществува; но
Той не е нещо от достъпното за познанието. Той е всичко и над всичко. Бог е
безпределен, или по-точно Той е по-високо от безпределността. Като безпределен,
Той няма нито начало, нито край и е чужд на всякакво движение. Понеже Бог е
първопричината и последната цел на всяко битие, Той е и последният предел на
битието и на дейността на разумните същества. Бог е същество просто (не сложно)
и като същност, без определени качества, и като мисъл, нямаща никаква причина.
Следователно, Той е по-високо от същността на мисълта. Определяйки Бога по пътя
на абстракцията, като посочва, че Той не е нито същество, нито сила, нито
време, нито вечност, нито място, нито начало, нито среда, нито край, преп.
Максим подчертава обаче, че Той е самобитен и дори по-високо от самобитността.
Той е начало на съществата като Творец, - среда като Промислител, - край като
даващ определено очертание на нещата. Като мотив за творческа дейност за Бога
служи Неговата най-висша благост, а цел - усъвършенствуването на създадените от
Него разумни същества.
Антропологически възглед
Първият човек - Адам е създаден от Бога по образ и
подобие Божии. Богоподобието му се състои в духовността и разумността,
безстрастието и нетленността. Образът се отличава от подобието. Образът се
отнася към същността на човека и се проявява в неговото битие, „макар и не
безначално, но безкрайно”. Подобието се заключава в нравствената способност за
усъвършенствуване, т. е. в благостта и премъдростта. Оттук следва, че „човек по
благодат е това, което Бог е по същество”. Душата е „безтелесна, проста,
безсмъртна и разумна същност”. Тя е създадена едновременно с тялото, а не преди
или след него. В състава на душата действуват три сили: разумна, пехотна и
раздразителна. Тялото на Адам не е било грубо и не е страдало. То било
нетленно. Човек не трябвало да се размножава по пътя на брака. Природната воля
е естествен стремеж на човека към добро. То се извършва в човека „по природа” и
съгласно с плана на Твореца. Това е просто желание, способност на човешката
природа просто да желае. Тази естествена способност е дадена на всички човеци в
еднаква степен и тя е естествена способност към доброто. В природата няма зло,
то се е явило от злоупотребата със свободната човешка воля. „Злото се съзерцава
не в природата на създанията,но в погрешното и неразумното им движение”. Редом
с естествената безпогрешна воля, насочена винаги и само към доброто,
способността на човека да действува зависи и от неговите познавателни
възможности. В човека действува и разсъдъчна, гномическа воля, не като просто
желание, а вече като желание на нещо определено. Това е именно свободата на
волята, в смисъл на свобода на избор на мотивите. И ако природната воля е
дадена на всички люде в еднаква степен, то разсъдъчната воля е своеобразие на
една или друга личност. Разсъдъчната воля предполага някакво колебание, борба
на мотивите, вътрешна дейност на мисълта и желанията. Това е чисто човешка,
несъвършена воля и затова често пъти греховна. Грехът на Адама се е състоял в
свободното отклоняване на волята му от добро към зло. Като последица на
грехопадението се явили: страстите, болестите, смъртта, раздорите, разделението
на мъжки и женски пол и съединеното с похотта продължаване на човешкия род.
Заради спасението на човека се въплъщава Словото. С въплъщението на Словото е
свързано обожението на човека. Спасението е и обожение. Човек е свързваща граница
между Бога и тварите и чрез него се извършва обожението. Единението на Бога и
човека се извършва по тяхната взаимна любов. Бог снизхожда към човека и става
човек, а човек, като обича Бога, изобразява Го в себе си и по благодат става
син Божи, бог. Получава се взаимообщение на въчеловечаването и обожението,
което преи. Максим именува „прекрасно взаимообращение”. „Бог боголепно в
началото създал нашата природа подобна Нему, и твърде ясно отобразяваща в себе
си Неговата собствена благост”. Всичко съществуващо е устроено заради
обожението и Бог затова ни е създал, за да станем общници на божеското
естество. Всичко създадено трябва да се върне към Образа, и целта на Промисъла
е да върне и съедини чрез любовта това, което е разкъсано от злото.
No comments:
Post a Comment