Автор: Иван Бенчев
Много е писано тук там, приятелю читателю за великия българин царя на басите Борис Христов и в повечетo случаи тенденциозно, що се отнася до отношението и признанието на родината майка към него. Комунистическата преса обрисуваше по правило великите творци като вкаменелости, а техните феноминални успехи по световните сцени бяха премълчавани или омаловажавани с два три реда отзад. Истината беше винаги някъде там. А къде всъщност? На 18 май се навършиха 97 години от рождението на Б.Х. И аз те каня да хвърлим един поглед в някои не до там известни факти в неговата биография! И така рождението. Роден в Пловдив на 18. 05. 1914 г. в семейство на учители – Кирил и Райна Христови, Борис завършва втора мъжка гимназия в София, а след това и право в СУ. Като прибавим, че в казармата е бил офицер кавалерист сме обрисували пътя на Б.Х. до хор „Гусла“ и хора на св. Ал. Невски.
И веднага попадаме на куриоз който е в действие и до днес в България. Единствен по света. Според статистиката всички наши певци по световните сцени са били хористи с едно две изключения. Преведено изглежда така: хвърляш таланта в хоровото гето и след една две години той вече е спомен. Само най-борбените успяват. В случая с помоща на късмета и на цар Борис 3-ти. До ден днешен се вихрят какви ли не манипулации и писания как е тръгнал за Италия Б.Х. Даже според виден професор негов биограф царица Йоана видите ли, го харесала и му помогнала. Ех че комунистическа порно фантазия! А ето и истината: 19.01.1942 г. е Йордановден по стар стил и празник на войската. И хора на царския параклис /къде ли е сега?/ в това число и Б.Х. заедно с владишкия клир отслужва литургия. На почерпката в двореца царя с чаша вино кани хора да изпее няколко песни и Борис изпява баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис 3-ти се приближава до бъдещия си колега цар на сцената и в живота: „Браво младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта? /колко наивен цар/. Борис отговаря: „ Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.“ Царят мълчи, а после: Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно. Виж големите певци са рядкост...! тръгнете за Италия! И така единя цар изпраща на вечна коронация в света своя адаш Борис. В Рим след като го чуват А. Пертиле, Б. Джили, Де Лука – световни величия, го насочват към баритона легенда Страчиари – професор в кралската академия „Санта Чичилия“. Борис 3-ти не доживява да чуе колегата си, но надявам се прави това от горе и се радва на успехите му. През 1943 г. Италия се превръща в бойно поле и Борис заминава да учи в Залцбург и Виена, където се проваля за първи и последен път на конкурс в Штатсопера. Диригента Карл Бьом не го харесва особено, а само няколко години по-късно става негов почитател. Следва нацистки лагер в „Форалберг“, а след 09. 05. 1945 г. когато в лагера влиза френски експедиционен корпус, един френски полковник решава съдбата на Борис. Този „ангел“ в униформа поръчва няколко концерта за съюзническите войски в които Борис Христов е звездата. А когато всички концлагеристи трябва да се завърнат в родните си места, той го отвежда... в Милано.
Скандалите.
Нека да прескочим няколко години в които Борис превзема световните сцени и да попаднем в 1950 г. когато Борис вече е голям певец и Метрополитен опера – Ню Йорк иска да го види, аплодира и короняса. Но, Борис не получава виза като „руски шпионин“. В последствие става ясно, че не комунистите, а Коза ностра е провалила една Велика среща на двамата големи изгнаници – Борис Христов и Люба Велич. Представи си приятелю! Дон Карлос на сцената на Метрополитен опера и двама българи „невъзвращенци“ блестят в диамантената корона /наричат така Метрополитен опера заради диамантените бижута на жените в салона/. Така вместо „руския шпионин Б.Х.“, Филип 2-ри пее Чезаре Сиепи – добър но доста обикновен италиански бас. Но, отмъщението предстои. А сега да се посмеем със срещата на цар Борис с „божествената“ Калас /кавичките са, защото нито е божествена, нито велика, и ако не бяха милионите на мъжа и Менегини, и Онасис какво ли щеше да бъде?/. 1955г. Римската опера и операта „Медея“ от Керубини. Смята се, че тази роля е коронна за Калас. Битката започва още на репетициите. Гъркинята учи по сцената кой как и къде да застане, за да не и пречи, но не знае с кого си има работа. Борис прогърмява: „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя където реша и ще правя каквото си искам!“. След гръцки истерии и тръшкания идва премиерата. Менегини е подкупил 500 души клак /хора които свиркат или ръкопляскат по заповед/ с които да провали Борис Христов. По време на арията на цар Креон, прочувствена молитва изпята чудно от Б.Х. клака избухва с крясъци и свирки, а останалата публика вика „Браво“ и „бис“. Започва бой – христовци срещу „погърчени“. На сцената също има бой – Б.Х. срещу Калас. В салона по време на спектакъла е елита на цяла Италия во главе с министър председателя и президента. Питат Сампаоли – арт директора как ще свърши всичко, а той: „Балканска истори, продължение на гръцко-българската война. Ще се понабият и ще продължим. Иде полиция и бърже бърже прибира най-запалените биячи. На другия ден критиката определя Калас като луда и припадничава, а Борис въздига до небесата като велик певец и артист... А сега възмездието за „руския шпионин“. След спектакъл на Борис Годунов в Чикаго с феноменален успех през 1958 г. Б.Х. на „бял кон“ се появява в Ню Йорк. Избрана е залата Карнеги хол, където пред многохиледна публика Борис ще пее в концертно изпълнение на операта „Мойсей“ от Русини. Опашките за билети са километрични и то в ден когато всички музикални изяви в Ню Йорк са първостепени. Успеха е огромен и пресата срива дирекцията на Метрополитен със земята. Така ще бъде още тридесетина години – Борис Христов ще бъде най-обичания и възхваляван певец в САЩ, но никога в Метрополитен. Въпрос на характер! А къде е България? Ще попиташ? Не знам. А сега от Ню Йорк към Москва с още един укрит скандал с политическо значение. Годината е 1969 и Болшой театър кани Б.Х. в „Борис Годонов“ с която роля Борис е увековечил Мусоргски, Русия и себе си. След Марио Дел Монако и Тодор Мазаров, Борис Христов е другия голям певец от световен ранг на руска сцена. Посрещат го с почести като държавен глава, с чайки и мерцедеси. На чело на делегацията е министъра на културата на СССР Фурцева.
Започват репетиции при небивал подем. Цял СССР говори за спектакъла. Стигаме да генералната репетиция. Салона е препълнен. Зад кулисите също. Възторга е неописуем, а Генадии Рождественски /диригента/ на висок глас съвсем тактично и от сърце заявява: „Паявился настаящии цар вся Росии!“. Като капак майка му именитата певица Н. Рождественска се качва на сцената, коленичи пред царя Борис и му подарява покривка за клавиатура с надпис – „достиг я висшей власти...“ а, после? После, няма премиера. Театъра е затворен времено, а диригента е получил „лек удар“. Борис си заминава като цар. Плаща неустойката, а в самолета на „Аерофлот“ не хапва и не пийва нищо. Западната преса гърми, но кой я чете на изток? Само „отличниците“ знаем.
По щедростта ще ги познаете.
Не съм чувал за щедри певци като изключим Марио Дел Моно и Борис Христов. Ето и случай отново удобно премълчан от родните книжовни средства.
Неапол, 1970 г., новогодишен фестивал, театър Сан Карло и операта „Борис Годунов“ с Борис Христов и Софийския оперен хор. Случката е шедьовър разказан ми от боща ми и негови колеги участници. След премиерата след само два часа аплауз – до три часа сутринта, цар Борис кани целия хор от 100 души на обяд в един от най-скъпите ресторанти на Неапол и на Италия - „Il Galeone” /истински кораб/. В 12:00 на обед Борис пристига заедно с Франка /жена му/, казва няколко слова и намигва /скрит знак/. Веднага приближават четирима хористи /един от тях баща ми/ с шест бокала пълни с вино и запяват руската чарушка пии до дъно. Борис изпива бокала, Франка не. Той: „пии ти казвам“, тя: „Не!“, „Пии!“. Тя го изпива, после я изнасят, и гуляя започва, за да свърши в 24 часа. Веднага след чашите за отскок, царят казва: „Пиите и яжте, България се весели, аз плащам!“. А България!? Где е тя? ще попиташ.
А сега вече за нея – България, Борис Христов и неговите български погребения.
През 1954 г. в софия умира брата на Борис, Николай виден столичен адвокат. Заради членството си в „Илинден“ Николай е хвърлен в концлагер и там отрязват кракъ му. Безбройните опити на Борис да издейства виза за брат си, за да го лекува, остават напразни. Николай умира в пълна мизерия алкохолизиран, за да подтисне болката, и изоставен от всички. На родителите му е забранено да се грижат за него. Като български „венец на творението“ не пускат Борис да погребе брат си. След години случката се повтаря този път за баща му. Отново България не позволява на чедото си – най-великия певец в света да погребе баща си. Все пак през 1967 г. успява да погребе майка си която също изживаява живота си в нищета с подаяния на приятели и роднини, защото не позволяват на Борис да и изпраща пари. Ще попиташ приятелю как реагира на всичко това царя Борис? С мълчание и прошка. Само когато пееше коронната си ария на Филип 2-ри „Тя никога не ме е обичала“ сърцето му плачеше, а и ние слущащите го пред грамофоните с него.
Грозния финал.
Прощавайки на мъчителите си през 80-те години Борис подари на България къщата си в Рим за певческа академия. Отново грешка. Тя се превърна в „Гарваново свърталище“, а виден наш юнак – соц директор бе изгонен от Борис с рескрипт да не му пише никога /не да му говори или да му се обади по телефона/. И как зъвърши живота на този Титан, Голям родолюбец и Велик български певец. Познай! С некъдърно оформено и режисирано погребение от същия този юнак с кордон и въжета, като на многохилядния народ не бе позволено дори мъртъв да му се поклони!
Сбогом царю Борисе и ако можеш... прости ни!
