Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство!

Когато видиш очи в очи смъртта в угасващия пламък на живот, в зениците на твой приятел и разбираш, че си безсилен да я предотвратиш, тогава се питаш какво е живота, от кой зависи дали хората ще умрат или ще живеят? Когато отново видиш това да се случва с твой приятел и с друг, и с трети... просто си отиват един след друг. Когато същото това започва да се случва още по-често с близки и далечни, до там, че почти става ежедневие, се питаш дали трябва да свикнеш с фактите. Да свикнеш с геноцида на века. Да приемеш, че в твоето поколение това се случва и е реално всички да се друсат. Реално, но не и нормално. Не, никога! Какъвто и наркотик да е, каквато и еуфория и кик да предизвиква – не е нормално и естествено. Пътят е смъртта и води към смъртта. Питаш се в тези дълбоки моменти на размишления къде е Бог? Няма ли кой да помогне? Обществото мълчи. Неспособността на медицината, всичко което казва как, къде и колко, но не дава отговор на защо, е безсилно и недостатъчно. 

Въпросът е „Кой“? Кой може и е способен да избави милионите млади души от тинята на наркотиците. Те си отиват – цели генерации, цели поколения.

Няма да забравя очите им, същите очи продължавам да срещам до днес – очи гледащи в нищото, без цели, без стойности в живота, без надежда. Няма да забравя тези имена, тези 13, 16 до 25 годишни млади хора, тези приятели които никой не разбираше, а те не можеха да обяснят какво чувстват, нито можеха да го споделят с който и да било. Свръхдозата ги убиваше ден след ден. Ден след ден днес от свръхдоза  продължават да умират безброй млади хора на възраст от 13 до 30 г. Сблъсакът с тази истина продължава да ме кара да смятам, че социалните институции, клиники и терапевтични общности не са достатъчни. Необходима е помощтта на Църквата, само тя е онази стабилна и здрава структура изградена от Самия Бог. Богочовешката институция, духовниците, доброволците, те са онези които обгрижвайки тази група от млади хора, поне във всеки по-голям град на България, могат да променят тяхната съдба, съдбата на нацията.  Питала съм се когато съм виждала наркоманите да колабират, има ли такава помощ, не просто отчитане на дейност. Питам се и сега.

Лично познавам и такива които са били дълбоко в блатото на наркотиците, а днес са нови личности, променени и свободни. Личности с професии, семейства и бъдеще. 

През 1998 г. разтърсане от ужаса на това което се случва с повечето приятели и познати, реших да помогна. На първо време това бяха мои по-близки приятели зависими от наркотици. Някой от тях бяха с двойни и тройни зависимости, като например хероин, барбитурати и транквиланти. Създадох надденоминационна християнска комуна заедно с още една жена. Предоставих територия за тази цел - домът в който живеехме аз и майка ми. Психически, емоционално и финансово със собствени спестени средства първите постъпили бяха подкрепени. Не бях свързана с никакви държавни или социални институции. Вярващи от различни църкви в столицата, предимно протестантски, се включваха с молитви и колкото можеха с доброволна финансова подкрепа. После получихме по-продължителна финансова подкрепа от шведската организация "Леви Петрус". Хората се увеличаваха в комуната и ставаше все по-невъзможно да обитаваме в три стаи. След известно време териториалните проблеми се отразиха и на близкоживущите, което доведе до освобождаване на жилището, тъй като закона за ползване на общинска собственост определя и броя на обитателите. За щастие повечето хора бяха преустановили зависимостта си за периода в който живееха в къщата. До ден днешен те са „чисти“ и водят пълноценен живот. Тъй като имаше и други желаещи да им се окаже такава помощ, дейността се разширяваше още повече. Принципът беше: първите които спираха с наркотиците помагаха на тези които идваха и така се получаваше верижна реакция. Самия ред, метод и живот в комуната бяха променливи според нуждите и възможностите. За да бъде продължена тази комуна за рехабилитация на наркозависими, бяха необходими постоянни средства и постоянна помощ от хора с отношение към този проблем. След разделянето на комуната на две части, поради многобройността на хората и непостояннаите доходи, през 2003 – 2004 г. всичко беше прекратено. Дали някога отново ще се създадат подобни условия за други млади хора желаещи да спарт с наркотичната зависимост точно по този модел или той ще остане единствен и неповторим, ще покаже времето. Тази не само моя надежда все още не е угаснала. Ето, защо пиша по тази тема и се надявам, че всичко по тази тема ще може да осветли проблема, както и да помогне на онези които имат отношение и сърце за погиващите млади хора от геноцида на наркотиците. 

Нека заедно да се обърнем към погиващите млади хора, да откликнем на действителността, тази горчива и черна действителност за която повечето не искат да чуват, а когато я видят не знаят как да реагират. Без да осъждаме или да сме твърде предпазливи, но екипирани със знанията, информацията, опитът и решението да подадем ръка, можем да бъдеме от позла, защото пасивността може да се окаже най-голямата вреда. Не е лесно да се решиш да помагаш на безнадежните, особено когато удряш на камък. Решението е индивидуален избор, както решението е и първото нещо което един наркоман трябва да направи, за да спре. То може да е с прословутата фраза на фалшиво обещание: „От утре спирам!“ и това „утре“ никога да не идва, както са го слушали повечето родители, приятели и близки. Но в Бога това „утре“ наистина съществува и го има, то се случва. Вземането на решение е свързано с признанието на проблема, с покаянието.

Вярвам, че Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство и ние като християни с общи усилия можем да се преборим с геноцида в днешния век под чието робство са нашите деца, приятели, млади хора и граждани. Чрез Божията сила всичко е възможно, възможно е всичко за този който вярва, възможно е да ги извадим от смъртта, смърт духовна и телесна, погубваща народа ни. Както Христос слезе в ада и благовести! Бог има благословение за нас, нов и пълноценен живот в Исуса Христа.  

Jana Light

Богословието като медицинска наука

Митрополит Иеротей Влахос

Из: „ПРАВОСЛАВНА ПСИХОТЕРАПИЯ”

Православното богословие ясно свидетелствува за това, че представлява, от една страна, плод на някакво лечение, а от друга – път за лечение. С други думи, само тези, които вече са излекувани и са приели общение с Бога, се явяват богослови, и само те могат да покажат на християните истинния път, вървейки по който може да се достигне до „мястото” на изцелението. И така, богословието – това е и плод и метод на лечение.

За да се види истината с по-голяма яснота, за него е необходимо да поговорим по-подробно. Ще изложим учението на светите отци относно богословието и богословите по-подробно.

Струва ми се, че следва да се започне със св. Григорий Богослов, комуто Църквата неслучайно е дала това прозвище. В началото на своите знаменити богословски слова той пише, че не всеки човек може да богословствува и да разсъждава за Бога, тъй като това занятие не е просто и е недостъпно „за пълзящите по земята”. Това дело не е достъпно за всички, но е достъпно за хората „изпитващи себе си, провеждащи живота си в съзерцание, а преди всичко очистени или в краен случай очистващи душата и тялото си.” Само тези, които са преминали от тази деятелност към съзерцание, могат да говорят за Бога. Как става това? „Когато биваме свободни от външната тиня и смут, когато величественото в нас не се слива с негодни и блуждаещи образи”. Затова светителят и съветва: „Защото действително е нужно да се опразниш (от всичко това – б.р.), за да разбереш Бога.

Нил Постник свързва богословието с молитвата, и преди всичко с умната молитва. От ученията на светите отци добре ни е известно, че този, който е придобил дар на умна или сърдечна молитва, е стъпил на първото стъпало на съзерцанието на Бога. Молитвата е също един от видовете съзерцание. Затова молещите се с умна молитва придобиват общение с Бога, а това общение е познанието на Бога от човека. Затова светият Нил говори: „Ако ти си богослов, значи наистина се молиш, и ако наистина се молиш, то ти си богослов”.

Преподобният Иоан Лествичник на много места в своето високодуховно произведение, наречено „Лествица”, изобразява истинното богословие. „Съвършенството на чистотата е начало на богословието. „Съвършенството на чистотата е начало на богословието. Този, който съедини съвършено своите чувства с Бога тайно научава от Него... Но, когато съединението с Бога още не се е извършило, тогва е и трудно да се беседва с Бога”(Лествица, слово 30, 20-21). Когато това условие не е спазено – ( подч. - р.) този, който не е познал Бога лично говори за Него по догадка.”(пак там: 30-23) Да се разсъждава за Бога по догадка, съгласно светоотеческото учение, е безусловно нещо много лошо, доколкото води човека до прелест (прелъстяване от бяс, внушаващ уж голяма религиозност – б.р.). На преподобния (Иоан Лествичник) е известно по какъв начин у нас произраства „бесовското богословие”. В тщеславните сърца, които не са успели да се очистят от действието на Светия Дух, нечистите бесове „в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания” (там. 26-151). Затова за тези, в които живее страст, е невъзможно да се „докоснат до богословието” (там. 27).

Със същото това учение се срещаме в трудовете на Максим Изповедник. Когато човек живее в деятелно любомъдрие, което не е нищо друго освен покаяние и очистване от страстите, то ние „преуспяваме в съзерцанието”; а живеейки в съзерцанието преуспяваме „в свръхестественото знание”. Първият начин на живот „довежда подвизаващият се в него до различаване на добродетелта от порока; вторият – въвежда своя причастник в познание на свойствата на безтелесните и телесните същества”. И по-нататък се казва: „С богословския дар умът се сподобява едва тогава, когато на крилата на любовта, прелетявайки всичко гореказано и достигайки пребиваване в Бога, чрез духа се съзерцават Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум” (Добр. Т. стр. 182-183 от гръцкото издание). В богословие, тоест в знанието за Бога, тайно бива наставляван този, който е достигнал съзерцанието. Още повече, на друго място същият отец казва, че „пребиваващият във вътрешността и грижещият се непрестанно за вътрешното целомъдрие, дълготърпи, милосърдствува, смиреномъдърствува, и не само това, но и съзерцава, богословствува и се моли” (пак там. стр.222). Тук богословието също така се съединява със съзерцанието и молитвата.

Следва особено да се подчертае, че богословието, което не се явява резултат от очистването, тоест от деятелния живот (във вярата) е бесовско богословие. По думите на преподобния Максим, „познанието без деятелност е бесовско богословие”.

Преподобният Фаласий, стоящ в същата редица (на светите отци), пише, че човешкият ум, „започвайки любомъдрието от вяра... достига до богословие простиращо се зад пределите на всякакъв ум, което се определя от непоклатима вяра и съзерцание  на съкровеното” (Добр. Т.3.с.315,гр.изд.). Богословието се намира извън пределите на разума, тъй като се явява откровение на Бога към човека и отците го определят като съзерцание. Богословието тук е преди всичко съзерцание на Бога, тоест, Неговото виждане. На друго място същият светец пише, че „от искрената любов се ражда виждането на естеството; след него настъпва изпълняването на върха на желанието, тоест на благодатното богословие”.

В учението на блажения Диадох Фотийски богословието се разглежда като най-велик дар принесен на човека от Светия Дух. Всичките дарове са „добры вельми” (много добри – църк. слав.), но нито един не възпламенява така и не издига сърцето към възлюбление на Неговата благост, както богословствуването. Защото то, бидейки най-първо породено от благостта Божия, подава и най-първите (най-добрите) дарове на душата”.

По думите на св. ап. Павел, едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание (1 Кор. 12:8). Обяснявайки това, блаженният Диадох казва, че свръхестественото знание (в оригиналния тескт – ведението – б.р.) съединява човека с Бога, но не подлага душата на разсъждения за духовните предмети. Има монаси, които обичат безмълвието и се просвещават с благодатта Божия, и „не пристъпват към разговори за божествените предмети”. Премъдростта е е идн от най-редките дарове, и се дава от Бога на този човек, който има и способността да се изрази и съответствуващ и ум. Затова свръхестественото познаване на Бога го „донасят молитвата и великото безмълвие при съвършено безпопечение (пренебрегване на мирските грижи); а премъдростта – изучаването словесата на Духа без тщеславие, и най-вече – благодатта на Всеподателя Бога” (Добр.т.3, с12). Благодатта на богословствуването е енергия на Утешителя, но и синергия (съучастие) на човека, защото Светият Дух не дава ведение за тайнствата „без силата, която по природа търси и изследва свръхестественото знание (ведение)” (Св. Максим Изповедник...).

Според учението на Св. Григорий Палама, богословите са, строго казано, боговидци, а богословието е съзерцание, което: „... е и знание заБога, знание на учението за Него и умозрение, което наричаме богословие...” (Св. Григорий Палама. Триади в защита на свещенобезмълсвуващите). Този, който няма опит и знания за предметите на вярата, се захваща да учи за тях, „вървейки по пътя на собствените си разсъждения и опитвайки се с помощта на разума да покаже благото лежащо по-високо от разума, който очевидно е достигнал крайно безумие...” И заедно с невежеството, такъв човек „ще се окаже богоборец” (Св. Григорий Палама).

От всичко това се вижда, че богословието се явява с същността си плод на изцелението на човека, а не умозрителна наука. Само този, който се е очистил или дори само се намира в процес на очистване, може да приеме откровение и след това да предаде полученото на народа. Богословието непременно трябва да предшества изцелението, и тогава богословът в бъдеще ще може да изцелява и други. Затова в православното светоотеческо предание богословът се отъждествява с духовен отец, духовният отец се явява преимуществено богослов, тъй като именно този, който изпитва божествените предмети, може да наставлява и духовни чада без опасността да изпадне в прелест.

Характерни (в това отношение) са следните думи на отец Иоан Романидис: „Православен богослов е преди всичко този човек, който познава, някои от божествените енергии непосредствено благодарение на просвещението, или познава по-голямата част от тях чрез духовно зрение, или пък е този човек, който ги познава опосредствувано чрез съчиненията на пророците, апостолите, светиите, Свещеното Пиксание, трудовете на Светите Отци, постановленията и деянията на Вселенските е Поместните събори. Богослов е този, който благодарение на това непосредствено или опосредствувано знание и на съзерцанието умее с яснота да различава Божиите енергии от тварните, и по-специално от действията на дявола и бесовете. Не притежавайки дара за различаване на духовете никой не може да ги изпитва, за да види дали нещо конкретно е действие на Светия Дух или е на дявола и бесовете.

Следователно богословът е това, което е и духовният отец. Този, който следвайки латинската традиция, строи своите разсъждения, за да добие интелектуално възприятие за догматите на вярата, безусловно не само не може да бъде духовен отец, но и не може да се нарече богослов в духовния смисъл на това понятие. Богословието не представлява отвлечена теория и практика, каквито са логиката, математиката, астрономията или химията, но напротив – носи характер на борба подобно на военното дело или медицината. Нали първото това – военното дело – изучава отбраната и атаката срещу врага, установявайки необходимото за употреба оръжие, необходимото укрепление, плановете за отбрана и настъпление, а второто – медицината – води борба против телесните и душевни недъзи, заради здравето, търсейки различни средства служещи за неговото възстановяване.

Богословът не познаващ методите на врага и съвършенството в Христа не само не е в състояние сам да се сражава с врага за своето съвършенство, но е и непригоден за наставление и лечение на другите. Това е нещо подобно на ситуация, в която някой смята себе си за военачалник без да е преминал никаква подготовка, никога не е воювал и не е изучавал военното изкуство, но се грижи изключително за това да изглежда прекрасно на приеми и в строя. Това е все едно месарят да се нарече хирург, а пък мястото на лекаря да заеме човек, който не знвае причините за заболяванията, нито способа за тяхното лечение, пито пък признаците на нормарното състояние, към което трябва да се върне болният”. 

(Романидис, Солун, 1973)