„Трябва да се опитаме да разберем какво е свободата и какво е само привидната свобода. Свободата, можем да кажем, е трамплина от който можем да скочим в необятното море на божествената доброта, но може да се превърне и в пътя който да ни заведе в дълбините на злото и на греха, загубвайки по този начин свободата и достойнството”.
/С тези думи папа Ратцингер се опита да обясни, какво е свободата за човека, на младежите затворени в Римския затвор „Казал дел Мармо“, по време на посещението му./
През богатата призма на етиката могат да се изредът безброй дефиниции и методи за ценностите на човека, какви са те, кои са, какво е тяхното предназначение. Платон разделя науката на логика, физика и етика, но етиката има негативни и позитивни форми. Взаимодействие с етиката могат да имат всички останали науки, за това можем да кажем, че тя е нещо универсално. Универсален може да бъде и индивидуалния метод, стига той да е действителен, отговарящ и ефективен спрямо моралния и природен закон, да служи като доказателство за добродетелите и да обяснява кое е добро, зло, доброволност, задължение, моралност в поведението на човека и заповеди.
Човекът има социално битие и тук е моментът да обясним какво е човекът, за да навлезнем в същността му и неговата ценностна система. Човекът е тяло (организъм) и разум (душа). Платон твърди, че тялото и душата са едно. Декарт смята, че тялото е механизъм задвижван от ума на човека. Действително тялото и душата са едно, както пише и в Свещеното Писание, и точно тук се състои проблема. Тогава инстинктите са тяло и душа в битието на човека, в антропологията. Следователно щом в битието тялото и душата са едно, от изключително важно значение за човека са: разума (познанието), волята (по-точно свободната воля), петте вида сетива, фантазията (представа, памет). От които с най-съществено значение за човек е свободната воля. Така е сътворил Бог още в началото човека, да бъде със свободна воля! По този начин човек се отличава от животните, чрез свободата си да избира. Изборът понякога зависи не само от познанието, знанието и информоцията, а и от представата за образ. Тази представа за образ може да няма нищо общо с действителната, а може и да има, защото когато човек вече си представя дадено нещо, той вече си представя и как изглежда, какъв вкус има, какъв мирис и т.н., според това което си представя. Също така човек е свободен да избира да прави добро или да не го прави, което е според детерминацията на човешкото развитие. Какви сме и какви мислиме, че сме. В тази връзка, дали е възможно човек да бъде зъл и ако „да“, то тогава можем да стигнем до извода, че съществува абсолютно зло и абсолютно добро, а щастието е абстрактно понятие, защото зависи от тези две крайности и към коя от двете ще наклонят везните на човешката свобода. Човек е отворен към абсолютното добро, безкрайното добро, такава е неговата естествена природа и до края на живота си той е в процес на познание. Човек е отворен кам безграничната истина и има способността да се обновява. Това е способността на вътрешния „Аз“. Цялата духовна и телесна субстанция се свежда до „Азът“. Метафизичната дефиниция за човека е, че той е личност! Личността има власт и екзистенция от началото до края на своя земен жизнен път. Никой не може да отнеме възможността на човек да избира и неговото право на избор! Всеки ден човек избира и определя своето битие, какъв да стане и пр. Човек е особа – личност – субект, който живее за да избира и избира, за да живее, както и избира как да живее. Цялата същност на човека, зависи от неговото битие, от избора който прави, от развитието и способностите му, от възможностите които има. Ето защо ще бъдем съдени за това което сме знаели, а не за това което не сме знаели.
Същността на човека е в битието! Следователно свободата да избираме е най-висшата ценност в живота. Щастието, любовта и всичко останало са безмислени, ако човек не е свободен! Свободата е добро, което Бог е дарил на хората, докато злото никъде не е актуализирано и не може да бъде актуализирано. С разума и свободната воля човек е добър, защото разумът – съвестта на човека го изобличава за зло или добро. Добър човек не се става автоматично, ако преди това той е бил зъл, а също и информацията която има за даден предмет е изкривена и от тук и неговото познание е деформирано. Например насилието може да е морален проблем или част от характера, зависи от възпитанието на чавек, което се изгражда още в детските години и за което са отговорни родителите. Човек винаги се стреми да бъде щастлив, да постигне своите цели, да се реализира, което е добро и за това на върха на гореспоменатите, е важна мотивацията и по-точно добрата мотивация. За да е на лице добрата мотивация, е важно здравето, психическите и физически способности и цялостното състояние на човека. Понякога добрия мотив може да бъде неясен, без никакво покритие, без размишления, безцелен, безнравствен. Тук е добре да споменем, че вярата на човек е в основата на мотивацията му, но плановете му зависят от неговата инициятива. Хубаво е човек да има цели и планове, стига те да са морални. Осъществяването на които зависи от неговата свобода. Също така плановете на човек, трябва да бъдат реални. Възможността е стъпка към развитието на потенциала и неговото актуализиране. В стремежа си за реализация, понякога човек може да изпадне в две крайности и да стане или пълен егоист, или пълен алтуист. Тогава доброто може да стане зло, физическо или морално. Свободата става робство, а изборът се превръща в товар. Излиза, че само Бог е добър и е постоянно добър, тъй като Той няма добро, а Той самия е добър и е доброто, Той е Добротворец. Битието се идентифицира с доброто. Човешкото битие е добро, но е податливо на различни влияния, следователно е променливо. Себереализацията е добро и човек да актуализира себе си е добро, но когато чрез своя избор е навредил на някой или на околните, тогава неговата свобода е послужила за вреда на свободата на другите. Ето защо щастието не може да бъде самостоятелно понятие. Марксистките възгледи за добро, са насочени към материалното, към индивидуалния материализъм. Стоиците от времето на Аристотел подържат становището за Първодвигателят и първопричината както за доброто, така и за всичко, един духовен мироглед. Докато Фридрих Нитче излага своята теория за природата на човека, H. Bergson въвежда философията на живота и класическия рационализъм започва своето начало. Така различните направления разглеждат по различен начин човешкия разум от който се зараждат идеите. Човешкия раазум като вегетативен и сензитивен съдържа у себе си затворен и отворен морал. Затворения е в сферата на социалното измерение, закона за греха и вината, статичната вяра и страхът от закона. Срещу тях стои отворения морал като мистично измерение, закона за любовта, динамичната вяра и страхът от Бога, всички те противоположни на затворения разум и морал. Свободната воля отново и тук е определяща за това какво ще бъде човек, защото той е свободна личност и прави своя свободен избор. Паскал говори за човека, че може да е висше и нисше същество, но той е духовно същество предимно. Важни са моралните стойности в светогледа на личността, но докато тя има право на свобода? Съществува и елементът вина.
Жан Пол Сартр смята, че човек има своето битие, има форма и всичко зависи от неговия свободен избор, от реализацията, а свободата е нещо обективно. Свободата е даденост и не може да променя доброто в зло и обратното. Без свобода няма морал! Свободата, това е разумът на човека. Върху етиката на разума размишлява Тома Аквински, както и Кант в онтологическите му измерения. По-известни представители на рационализма са Декарт и Спиноза, Дейвид Гюм. Е. Кант събира емпиризма и рационализма и прави обща философска теза. Например любовта при Кант е емпирична, не е реална, материята е максима – субективно практична, която човек притежава. Максимата на свободната воля е подчинена на материята. Волята на човека е подчинена на всеобщите закони, а битието е екзистенциално. Недостатъкът в учението на Кант е формализмът. Според Тома Аквински вярата и разумът не могат да си противоречат. Той разглежда подробно доброто и злото, доколко човек има склонност към добро и зло, до колко е разумен. Тома Аквински разделя разума на теоретически и практически. Децата например не се раждат научени. Това е процес, възпитание, развитие. Това е теоретически разум – способността да се учим. Това са логически принципи. Също така съществуват метафизични, теологични, онтологични и логически принципи. Онтологичните принципи са: „това е“, „това не е“. Предмет на практическият разум е да констатира какво е добро и зло. Човек природно-естествено знае кое е добро и кое е зло. Тома Аквински нарича този практически разум recta ratio. Човешката природа е отворена за всичко, а гаранцията за нашето битие, е абсолютното битие. Това не зависи от това което знаем или не, тъй като етистемологията и антропологията са взаимно свързани. Всичко което е, познанието за Бога, отвореността. Човек е духовно битие, но само Бог е абсолютно битие. Марксизмът, позитивизмът и т.н. различни направления – всичко това е етистемология. Индивидуалността, персонализацията имат огромно значение. Човек се реализира и прави това което е добро за него – морално добро. Абсолютното битие не може да бъде човешко. В различните култури е различно понятието за добро и зло. Човекът е свободен, а неговия разум чака, защото той е свободно битиен. Докато човешката интелигентност може да бъде добра и зла, човешката природа не се променя. Но има различни култури и светът се променя. Причините са субективни и обективни. Обективна причина е апликация на моралния закон, интелектуална собственост, copy-ride, плагиатство, законите за авторското право. Обективните закони могът да се променят. Субективните причини не могат да съществуват самостоятелно, защото човек може да бъде манипулиран. Където е човекът, там е и природният всеобятен морален закон. Позитивният закон е свързан с природния и моралния. Предмет на позитивния закон са всички хора /закона е за всички и пред закона всички са равни/. Природният и моралният закон не се обявяват в сравнение с позитивния, който трябва да бъде обявен за всички, защото така е справедливо. Какво е справедливост? Децата автоматично започват да протестират когато няма справедливост. Правото учи на това което е справедливо. Всеки има право към някой и нещо. Родителите имат право на деца. Справедливостта учи на равенство между хората. Относно парите, на света няма справедливост, защото те не са разпределени еднакво между хората. Персоналната справедливост е за да разберем, че ние не сме сами на света, а живеем и зависим от други хора. Ние не можем да се развиваме ако няма други хора около нас. Всеки има шанс да се развива и да приема културата. Този който мете улицата ще получи по-малко от колкото този който е лекар. Където свършва правото, там започва невинността! Ако сме на самотен остров и няма хора, няма кой да ни респектира. Има три вида право: поучително право /незаписано право/, обективно /имаме право на нещо, но не на всичко/ и субективно, както то може да има сила. Позитивно право: на живот, на храна, на справедливост. Позитивни закони: природно право, морално. Човекът е духовно, разумно, свободно, отворено битие. Всеки човек е център и има потреби и нужди. Негативната страна е, да не респектираш нищо което е правилно. През 1948 г. е подписана декларация за правото на всички хора на живот. Декларация за човешкия живот, какво е човешкия живот и какво не е. Всеки има право на живот и това е свобода. В този ред на мисли се заключава свободата и в това тя придобива универсално значение. Свободата е линията която непрекъснато се движи през цялата етика, във всичките нейни аспекти. Може да се каже, че свободата е основата на етиката, защото самата етика е свобода. „Свободата – казва папа Бенедикт ХІV - за да бъде истинска и следователно за да бъде действаща, има нужда от общение, и не от каквото и да е общение, а от общението с самата истина и любов, с Христос, със Светата Троица. По този начин се създава общността, която дарява радост и свобода”. Следователно основите на истинската и действаща свобода се намират в Бог, но не трябва никога да забравяме напомня папата, че свободата на човек, е свобода на едно ограничено човешко същество, и по този начин самата тя се превръща в ограничена. Можем да я притежаваме само като споделена свобода, в общение с тези които ни заобикалят: само ако живеем в хармония едни с други и един за друг можем да позволим на свободата да се развива. Ние живеем в хармония един с друг, само ако живеем според истината, т.е. според Божията воля”.
Жанета Иванова
