Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство!

Когато видиш очи в очи смъртта в угасващия пламък на живот, в зениците на твой приятел и разбираш, че си безсилен да я предотвратиш, тогава се питаш какво е живота, от кой зависи дали хората ще умрат или ще живеят? Когато отново видиш това да се случва с твой приятел и с друг, и с трети... просто си отиват един след друг. Когато същото това започва да се случва още по-често с близки и далечни, до там, че почти става ежедневие, се питаш дали трябва да свикнеш с фактите. Да свикнеш с геноцида на века. Да приемеш, че в твоето поколение това се случва и е реално всички да се друсат. Реално, но не и нормално. Не, никога! Какъвто и наркотик да е, каквато и еуфория и кик да предизвиква – не е нормално и естествено. Пътят е смъртта и води към смъртта. Питаш се в тези дълбоки моменти на размишления къде е Бог? Няма ли кой да помогне? Обществото мълчи. Неспособността на медицината, всичко което казва как, къде и колко, но не дава отговор на защо, е безсилно и недостатъчно. 

Въпросът е „Кой“? Кой може и е способен да избави милионите млади души от тинята на наркотиците. Те си отиват – цели генерации, цели поколения.

Няма да забравя очите им, същите очи продължавам да срещам до днес – очи гледащи в нищото, без цели, без стойности в живота, без надежда. Няма да забравя тези имена, тези 13, 16 до 25 годишни млади хора, тези приятели които никой не разбираше, а те не можеха да обяснят какво чувстват, нито можеха да го споделят с който и да било. Свръхдозата ги убиваше ден след ден. Ден след ден днес от свръхдоза  продължават да умират безброй млади хора на възраст от 13 до 30 г. Сблъсакът с тази истина продължава да ме кара да смятам, че социалните институции, клиники и терапевтични общности не са достатъчни. Необходима е помощтта на Църквата, само тя е онази стабилна и здрава структура изградена от Самия Бог. Богочовешката институция, духовниците, доброволците, те са онези които обгрижвайки тази група от млади хора, поне във всеки по-голям град на България, могат да променят тяхната съдба, съдбата на нацията.  Питала съм се когато съм виждала наркоманите да колабират, има ли такава помощ, не просто отчитане на дейност. Питам се и сега.

Лично познавам и такива които са били дълбоко в блатото на наркотиците, а днес са нови личности, променени и свободни. Личности с професии, семейства и бъдеще. 

През 1998 г. разтърсане от ужаса на това което се случва с повечето приятели и познати, реших да помогна. На първо време това бяха мои по-близки приятели зависими от наркотици. Някой от тях бяха с двойни и тройни зависимости, като например хероин, барбитурати и транквиланти. Създадох надденоминационна християнска комуна заедно с още една жена. Предоставих територия за тази цел - домът в който живеехме аз и майка ми. Психически, емоционално и финансово със собствени спестени средства първите постъпили бяха подкрепени. Не бях свързана с никакви държавни или социални институции. Вярващи от различни църкви в столицата, предимно протестантски, се включваха с молитви и колкото можеха с доброволна финансова подкрепа. После получихме по-продължителна финансова подкрепа от шведската организация "Леви Петрус". Хората се увеличаваха в комуната и ставаше все по-невъзможно да обитаваме в три стаи. След известно време териториалните проблеми се отразиха и на близкоживущите, което доведе до освобождаване на жилището, тъй като закона за ползване на общинска собственост определя и броя на обитателите. За щастие повечето хора бяха преустановили зависимостта си за периода в който живееха в къщата. До ден днешен те са „чисти“ и водят пълноценен живот. Тъй като имаше и други желаещи да им се окаже такава помощ, дейността се разширяваше още повече. Принципът беше: първите които спираха с наркотиците помагаха на тези които идваха и така се получаваше верижна реакция. Самия ред, метод и живот в комуната бяха променливи според нуждите и възможностите. За да бъде продължена тази комуна за рехабилитация на наркозависими, бяха необходими постоянни средства и постоянна помощ от хора с отношение към този проблем. След разделянето на комуната на две части, поради многобройността на хората и непостояннаите доходи, през 2003 – 2004 г. всичко беше прекратено. Дали някога отново ще се създадат подобни условия за други млади хора желаещи да спарт с наркотичната зависимост точно по този модел или той ще остане единствен и неповторим, ще покаже времето. Тази не само моя надежда все още не е угаснала. Ето, защо пиша по тази тема и се надявам, че всичко по тази тема ще може да осветли проблема, както и да помогне на онези които имат отношение и сърце за погиващите млади хора от геноцида на наркотиците. 

Нека заедно да се обърнем към погиващите млади хора, да откликнем на действителността, тази горчива и черна действителност за която повечето не искат да чуват, а когато я видят не знаят как да реагират. Без да осъждаме или да сме твърде предпазливи, но екипирани със знанията, информацията, опитът и решението да подадем ръка, можем да бъдеме от позла, защото пасивността може да се окаже най-голямата вреда. Не е лесно да се решиш да помагаш на безнадежните, особено когато удряш на камък. Решението е индивидуален избор, както решението е и първото нещо което един наркоман трябва да направи, за да спре. То може да е с прословутата фраза на фалшиво обещание: „От утре спирам!“ и това „утре“ никога да не идва, както са го слушали повечето родители, приятели и близки. Но в Бога това „утре“ наистина съществува и го има, то се случва. Вземането на решение е свързано с признанието на проблема, с покаянието.

Вярвам, че Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство и ние като християни с общи усилия можем да се преборим с геноцида в днешния век под чието робство са нашите деца, приятели, млади хора и граждани. Чрез Божията сила всичко е възможно, възможно е всичко за този който вярва, възможно е да ги извадим от смъртта, смърт духовна и телесна, погубваща народа ни. Както Христос слезе в ада и благовести! Бог има благословение за нас, нов и пълноценен живот в Исуса Христа.  

Jana Light