|
На 21 януари
Православната църква чества тържествено паметта и възпоменава делото на
великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на
православната вяра преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662г. сл. Хр.). Този
свети отец е един от най-големите и почитани църковни учители на
Православието, проявил се като смел и непоколебим защитник на чистотата на
вярата в Нашия Спасител и Господ Иисус Христос, засвидетелствал и запечатал
верността си към Него с мъченическия подвиг на изповедничеството.
Кой е св.
Максим Изповедник и защо Църквата е отредила неговата памет да се възпоменава
наред с големите духовни учители и наставници на Православието?
Дълбоко
ерудиран и проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично
богатото съдържание на Христовото учение, духовното наследство и дълбоките
корени на Църковното предание, св. Максим се проявил в едно смутно за
Църквата време на заблуди и богословски спорове като плодовит християнски
мислител и авторитетен учител на истините на вярата. В историята на Църквата
от епохата на Веленските събори и развитието на Православното догматическо
учение по време на христологическите спорове през VІІ в. преп. Максим
Изповедник се откроява като най-авторитетния богослов и учител, който се
изправя смело срещу еретическите заблуди на моноенергизма и монотелитството.
Тези нови христологически ереси се отклоняват от истините на православното
догматическо вероучение и чрез държавната и политическа намеса на
императорския двор сериозно засегнали единството на Църквата и смутили живота
на Християнския изток.
1. Полемиката
на св. Максим Изповедник срещу монотелизма
Активната
богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръщат и
протичат на фона на тези нестихващи христологически спорове на Изток, които
се преплитат също така със сложни и трудноразрешими богословски проблеми на
оригенизма и вълнуват Църквата още от VІ в. - времето на император Юстиниян
Велики (527-565г.) и Петия Вселенски събор (553г.). По-непосредствено делото
и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски
отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на
модифициралите се и възникнали, във връзка с монофизитството, нови еретически
учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи “едно природно
действие” и “една природна воля” у Богочовека Иисус Христос вместо “две
естествени действия” и “две воли”, съответстващи на Божественото и човешкото
естество на Спасителя като Въплътил се Син Божий. С това св. Максим
Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода
между Петия (553г.) и Шестия (680-681г.) Вселенски събори и се превърнал в
ключова фигура на Православното църковно богословие в борбата и
догматическите спорове срещу христологичните ереси от това време. Неговото
учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на
чистотата на Халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното
учение на Църквата и е важен етап от развитието на Православната църковна
Христология.
Според житието
на светия отец и историческите свидетелства с възкачването на новия император
Ираклий на престола, през 610 г. заради своята философска и богословска
подготовка и безспорна ерудиция, той бил поканен в императорската канцелария
за държавен съветник (protosekretis), но през 614 г. при появата на новото
еретическо учение като държавно узаконена идеология и доктрина в областта на
църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил и се усамотил в манастир
близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.Ереста на
моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появила по време на
управлението на император Ираклий (610-641г.) и е пряко свързана с
неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на
Изток. Външната заплаха за държавата от персите кара императора да търси
вътрешен съюзник в лицето на отделилите се от Църквата монофизити като
предлага обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи
различията и в която и православните диофизити да запазят своето Халкедонско
вероизповедание и монофизитите да признаят в изповядването на “една енергия”
или “едно действие” в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство.
За целите на
тази политика било съставено, с помоща на тогавашния Константинополски патриарх
Сергий, едно “догматическо определение” в този дух, узаконено от императора,
което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата
от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални
формулировки, които се отклонявали от Православното догматическо предание и
вероучение на Църквата, които били формулирани в Христологическото
определение на Четвъртия и Петия Вселенски събори. Православното диофизитско
христологическо вероопределение за ипостасното съединение на Божествената и
човешката природа в Личността на Иисус Христос било съборно определено и
увърдено на Вселенските събори като контрапункт на еретическите постановки на
монофизитството. Православното учение и Халкедонското изповедание на вярата
било потвърдено през VІ век от Църквата по време на Петия вселенски събор.
Тази вяра в Господ Иисус Христос като Въплътил Се Син Божий - Истински Бог и
Истински човек, в Когото Божественото и човешкото естество са Ипостасно
съединени “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, била поставена на
сериозно изпитание от моноенергизма и монотелитството и намерила в лицето на
преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.
Пръв подема
борбата срещу новата ерес йерусалимският патриарх св. Софроний. Преп. Максим
считал себе си за ученик и последовател на св. Софроний, а някой учени и
изследователи посочват, че в лицето на "духовния отец", от когото е
получил учението и тълкуванието на Светата Божествена литургия, за което
споменава св. Максим в началото на своята "Мистагогия", църковният
учител визира самия св. Софроний Йерусалимски.
Както
свидетелства самият преп. Максим в своето съчинение “Диспут с Пир”, по това
време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно
объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за “волята” и
“естествата” в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли
своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора.
Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват
в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област,
защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор.
Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по
въпросите на вярата и като външен “надзорник” и страж да охранява авторитета
на Събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата,
извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното
предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните
Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция св. Максим
изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и
критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение (“Ектесис”) на
Православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето Вселенско предание
може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на
императора да налага свой “Ектесис” на вярата, какъвто бил случая с новата
ерес, като задължително вероизповедание за Църквата без това изложение да е
прието от нея на Вселенски събор.
В хода на тази
борба преподобни Максим отстоявал твърдо, богословски прецизирал и
разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа
вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете природи -
Божествена и човешка, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той
разкрил и доказал (“Диспут с Пир”), че волята като естествено-присъщо
действие и свойство следва да се отнася не към Личността на Въплътилия Се Син
Божий, а към ипостасно съединените “неслитно, неизменно, неразделно и
неразлъчно” в Него две природи. Халкидонската формула за начина на
съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се
прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето
онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се
изменят по своето същност. Така големият богослов и църковен учител станал
изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно
съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската
христологическа ерес.
Св.Максим
разработва концептуално важни богословски елементи на православната
Христологическа доктрина в противовес на монотелитската ерес – той интегрира
и прецизира в догматическото учение на Църквата категориите
"същност" и “енергия” и тяхното съотношение в двете естества на
Въплътилия Се Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се
превръща във важен етап от развитието на Православното богословие от епохата
на Вселенските събори и здрава основа за понататъшното задълбочаване на
Църковното учение в неговите различни области.
2. Велик
подвижник и духовен наставник на Църквата
Ролята и
заслугите на св. Максим, обаче, не се изчерпват само в сферата на
догматическото богословие и успешната полемика срещу монотелитството, макар
това безспорно да е най-големият му принос в историята на Вселенската църква
и традицията на Православието.
Светият отец
има ключово място, важни заслуги и определящо значение за ясното формулиране
на много аспекти от съборното учение на Църквата. Той се придържа точно към
Православното предание и разработва в систематичен вид и други важни
богословски въпроси в области като нравственото, аскетическото и мистическото
богословие на Източната църква, а така също и за успешното формулиране и
прецизиране на основопалагащи постулати на християнското
философско-метафизическо учение в областта на онтологията, освобождаващи го
от заблудите, грешките и крайностите на Оригенизма, който бил отхвърлен от
църквата на Петия вселенски събор през 553г. Големите способности на св.
Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата
обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на
Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез
на апофатичаското и мистическото богословие.
Големите
богословски познания в областта на доктриналните - нравоучителни и
догматически, въпроси на вярата позволяват на преп.Максим Изповедник да
постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за
духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното
съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава
християнска основа.
Той събира и
преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на
отците и подвижниците на пустинята като го систематизира и подрежда
богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на
Сина Божий.
Етическите и аскетическите
възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с
неговата православна Христология и църковното учение за Божието
домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и
Христологията в учението на св.Максим са твърдата и неизменна основа на
етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната и обхватна богословска
система.
В областта на
етическото и аскетическото учение на Църквата св.Максим се движи в духовната
традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на
постигнатото от св.Макарий Египетски и някои насоки, очертани от
аскетическото учение на Евагрий Понтийски. Усвоявайки някои важни и
определящи за християнската аскетика на Изтока антрополгично-аскетически
постановки за “чистотата на ума”, “непрестанната молитва на ума” и особено
системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и
страстите (злите помисли) св. Максим коригира и освобождава това направление
в духовността и монашеското богословие от едностранните и крайни
спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони. По този начин
учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се
възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната
традиция и духовност, като о.Йоан Майендорф например, като балансиран и
коригиращ крайностите и неточностите синтез между
гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в
учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот
застъпвано от св.Макарий Египетски.
В своите
богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на
някои основополагащи за духовността на християнския Изток постановки, водещи
началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св.Григорий
Нисийски (335-394г.сл.Хр.), преминали и възприети в духа на мистическото
богословие на Ареопагитския корпус в Църковното учение. Това са преди всичко
някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека
към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното
единение с Бога и обожението на човека в благодатта (theosis kata harin).
Сам приел
монашество и подвизаващ се в иночески образ св.Максим става един от
най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните
представители на монашеското богословие на Православния изток.
Своите
възгледи за християнското подвижничество преп. Максим Изповедник излага в
редица богословски съчинения, послания, трактати, слова и поучения, от които
най-важни и значими за църковно-аскетическото учение са “Слово за
подвижническия живот” (Logos asketikos), “Глави за Любовта” (Kefalia peri
agapis), “Тълкувание на Господнята молитва“, “Различни богословси и
домостроителни глави”, “Глави за добродетелта и порока”, “Въпроси и отговори
до Таласий” и други. Наред с тези специално богословско-етически съчинения и
в други свои богословски трудове св.Максим разкрива своите етически възгледи,
които, както е характерно за този етап от развитието на систематическото
богословие на Църквата, присъстват в неразривна връзка с догматическите теми
и въпроси без да бъдат отделяни и обособявани от тях.
Такива
съчинения са например ”Мистагогия”(Тайноводство), съдържащо мистическото
учение на светия отец за духовно-литургийния живот на Църквата, основан върху
евхаристийното тайнство и пътя на духовното възхождане към Бога. В това
съчинетие в богословско единство се съдържат важни елементи от
теологическото, гносеологическото, мистическото и литургическото богословие
на Църквата. Тук откриваме редица важни аспекти от църковното учение за
тайнствата, благодатно-сакраменталния живот на Църквата и пътя на човешкото
духовно преобразяване, възхождане към Бога, мистично единение с Него в
благодатта и постигането на крайната цел на човешкото съществуване – теосиса,
като вечно общение и пребъдване в Божията любов.
За големия
църковен учител духовния живот на християните и подвижничеството в
добродетелите са неразривно свързани с благодатния молитвен и реално-мистичен
живот на Църквата. "Духовното изкуство" на подвижниеството се
намира в неразлъчно единство с "литургическото изкуство" на
Църквата. Тези истини за духовното подвижничество и за единството между
антропология, етика и аскетика в православната духовност на Църквата се съдържат
в пълнота в богословското съчинение "Мистагогия", което е един от
най-авторитетните трактати по мистическо и литургическо богословие в
традицията на Православната църква
Природна воля
В “Диспут с
Пир” св. Максим разкрива ясно и последователно същността на човешката природа,
която е създадена свободна: “нищо природно не само у божествената и нетварна,
но и у разумната и нетварна природа не е подчинено на необходимостта. Защото
това, което е разумно по природа, притежава природната способност на
съзнателното желание, която именно се нарича воля (θελημα) на умната душа[10]. Според тази способност ние по своя воля
разсъждаваме и като разсъждаваме, по своя воля решаваме, и по своя воля
изследваме и съобразяваме, и обмисляме, и съдим, и определяме, и избираме, и
предприемаме, и използваме”.[11]
В подкрепа на
това твърдение той цитира и големия църковен авторитет, св. Кирил
Александрийски (412-444 г.), който в трета глава на съчинението си в ответ на
укорите на Теодорит ясно заявява: “Нищо в мислещата природа не е неволно и
неумишлено”.
При
изследването на волята св. Максим ясно се разграничава от неоплатоническата
езическа традиция и изяснява твърдението на св. Атанасий Велики, че “умът
Господен съвсем не е Господ, а волята, или желанието, или способността спрямо
нещо”[12] - т. е., както твърди и св. Климент
Александрийски в VІ книга на Стромата (Килими): “волята е стремящ се ум, а
желанието е разумен стремеж или воля за нещо”.[13]
Съществуването на природна воля св. отец свързва с платоническата традиция в
разглеждането на трите вида живот у живите същества, като всеки един от тях
се отличава по някакъв логос на създаването си, а именно: растителния,
сетивния и разумния. За разумния живот е свойствено движението по своя власт[14], от което следва, че всяко разумно същество по природа
е надарено с воля[15]. Природните качества не
подлежат на научаване, следователно не подлежи на научаване и волята.
Ето и друг,
много силен аргумент за наличие на свободна воля у човека: “ако човекът е
създаден по образ на блажената и свръхсъщностна Божественост, а Божията
природа е самовластна, следователно човекът като неин истински образ е по
природа и той самовластен”, т. е. надарен с воля.”[16]
Наличието на
воля у човека според св. Максим Изповедник тайнствено е свързано с Божието
домостроителство за човека: Христос “ни даде Себе Си за съвършен образец и
пример за подражание, за да можем и ние доброволнода се приобщим към
Бога”[17]. “Защото тайнството на спасението /е
дадено/ на тези, които го жадуват доброволно, а не на тези, които биват провличани
под властта на тиранията.”[18] Тук, както и на
други места, преп. Максим прави ясно разграничение между Царството Божие и
тиранията на дявола.
10] Θέλημα - способността за
мислене и действие.
[11] Св. Максим Изповедник. Диспут с Пир. С., 2002, с. 17-18.
[12] Св. Атанасий Велики “За въплъщението Христово” –
отнася се към Римл. 11:34: “Кой е познал ума на Господа” – срещу Аполинарий,
който твърди, че Словото е Ум.
[13] Св. Максим Изповедник . Диспут с Пир. С., 2002, с.
41.
[14] Αυτεξούσιος κίνησις – самовластно движение.
[15] Тук св. Максим цитира “блажения Диадох Фотикийски,
който определя самовластието като воля”. Цит. съч., с. 28.
[16] Цит съч. – с. 28.
[17] Митрополит Йеротей (Влахос). Богословски размисъл
за свободата // Богословска мисъл, 1-2/1999, с. 30.
[18] Толкование на молитву Господню // Творения
преподобного Максима Исповедника, кн. І, Москва, 1993, с. 188.
|
No comments:
Post a Comment