Аспекти в богословието на православната икона: мистично измерение на иконата

Съществуването на връзката между иконата и духовността се приема за даденост от православните богослови. Различни са начините, по които Светия Дух действа в живота на Църква­та чрез богослужението и тайнствата към светите отци, мона­шеския живот и иконите.

Самото изписване на иконата е било смятано за свещено занятие, за което зографът трябва да се подготви не само чрез научаване на необходимите професионални умения, но и чрез молитва и покаяние. В Атонския иконописен наръчник (Ер-миния), съставен от атонския монах Дионисий от Фурна през XVIII в., но отчасти допълнен много по-късно, една от увод­ните глави е посветена на службата за благославяне на иконо­писци. Също така славянските преводи на Номоканона, Корм­чия книга, както и решенията на Московския „Стоглав събор" (1551 г.) отделят много място на въпроса за иконописците, на техния начин на духовен живот, а не само на обучението им в техничес­ката страна на църковното изкуство.

Най-великият руски иконописец св. преп. Андрей Рубльов (ок. 1360-1430) и неговият помощник прекарвали големите празници „пред досточтимите и божествени икони; и като ги съзерцавали, без да се отвличат ... те постоянно издига­ли ума си и мислели за безсмъртната и божествена светли­на..."

В един средновековен френски катехизис се дава следното указание: „Какво трябва да прави човек, когато влезе в църква? Трябва да си вземе светена вода, да се поклони на св. тайнство и тогава да обиколи църквата и да разгледа стенопи­сите."

Изображенията са нещо повече от заместител на книгите за неграмотните, защото изглежда, че картината често вълнува ума повече, отколкото написаното. Посредством изображението нещо се поставя пред очите, а чрез написаното извършеното се възкресява в ума сякаш чрез мълва и то вълнува по-малко ума. Незнай­ният автор на „Богаташът и беднякът", дълъг диалог, напи­сан около 1405-1410 г. на религиозни и морални теми, посве­тил няколко глави на въпроса. Богаташът е събеседникът, на чиито възражения отговаря беднякът, който определя духов­ната полза от почитането на светите изображения: „Те слу­жат за три неща. Те са предназначени да възбуждат ума да мисли за въплъщението на Христос и за Неговия живот и страдания. Те са предназначени също да възбуждат обичта на човека и неговото сърце към религиозен размисъл. Защо­то човек се вълнува повече, когато гледа, отколкото когато слуша или чете." Едва след това той пристъпва към определе­нието за свещените изображения като „книги за неграмотни­те". Стига се до извода за наличието на общо предание, колкото и то да е пренебрегвано на Запад, което предполага, че
по-доброто запознаване с по-развитата източна мисъл за богословието на иконата ще помогне за разбирането на нейното място и роля в духовния живот на християните, както и за литургичната й функция в Църквата.

Православната икона е особен вид израз и саморазкриване на Църквата; тя е духовно поле във физическото пространство, в което се пресичат радиусите на православната догматика, мистиката, сотирологията и естетиката (красотата като аспект на Бога). В този смисъл духовните аспекти на иконата могат да се разглеждат в исторически, в литурги­чески, догматико-канонически и нравствено-поучителен план.

От гледна точка на християнската догматика (умосъзерцателните истини на вярата) иконата е свидетелство за това, че Син Божи е станал Син Човешки, че Божественото Слово е приело плът, а Божествената Ипостас е станала Богочовешка Личност - конкретна и неповторима. Господ завинаги е приел човешката природа, с нея е възкръснал, с нея се е и възнесъл, за да открие на човека път към постоянно богоуподобяване; да направи венеца на Своето творение - човека причастник на свободата и съвършенствата на Абсолютното Битие.

Православната икона отразява в себе си най-великите истини на вярата в Спасителя Христос Господ - тя е едновременно и проповед и молитва, и средство за духовно преобразяване. Иконата не е картина, съдържаща само религиозна информация; тя е нещо повече от изображение. След освещаването й иконата съдържа в себе си благодатното присъствие на невидимия Бог, който станал видим след въплъщението на Бог Слово - Иисус Христос. В тази връзка са и думите на св. Симеон Солунски: "Това, което се представя с бои, е истина на картина, както и писаното на книга, и Божествената благодат пребъдва върху него, защото това, което е изобразено, е свещено." Според определенията на Седмия Вселенски събор /787 г./ "почитта, отдавана на образа, преминава към първообраза".

Христологическият догмат винаги е бил в центъра на богословската проблематика относно иконите. Православното богословие последователно е подчертавало значението на догмата за Въплъщението в православната иконография и иконология. Така е, защото проблемът за иконата (преди всичко иконата на Христос) е поставен като въпрос за възможността въобще да бъде описван Бога, който по природа е неописуем. Неописуемостта преди всичко означава необятност, необхватност, а описуемостта - обхватност, ограниченост на Бога, който по природата на Своето битие е безкраен и безграничен. Тъкмо затова св. Йоан Дамаскин започва голямото си богословско съчинение, своята Догматика („Точно изложение на православната вяра”), с думите на св. Евангелист Йоан (1:17): „Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни”. Евангелската истина относно тайната на Бога и тайната на Въплъщението, която се съдържа в цитираните думи, ни представя едновременно и двоякият богословски въпрос досежно иконите и неговото решение – чрез възможността и реалността на въплъщението на Невидимия и Неограничен Бог, а с това и възможността за християнска иконография, иконология и иконопочитание.

От една страна е невъзможно да се направи каквото и да било изображение или описание („рисунка”) на Бога, Който е Невидим и Необятен („не-описуем”, „не-изобразим”) и като такъв „никой никога не (Го) е видял” (срв. и Йоан 5:37: „А вие ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели” - срв. и Втор. 4:12). От друга страна, чрез Своето въплъщение Единородният Син Божи, „Който е образ на Невидимия Бог” (Кол. 1:15), е открил Невидимия Бог в човешки образ. Но когато става дума за Въплъщението и за иконопочитанието трябва винаги да се има предвид тази двояка истина на православното богословие: същностната невидимост и неописуемост на Божеството и фактът на въплъщението на Логоса – Сина Божи – факт, чрез който Бог в Христос е станал реално видим за хората. 

Светите икони и преди всичко иконата на Христос като Икона par excellence свидетелстват за новото отношение между Бога и сътворения свят, за новия завет (съюз) на Бога с човешкия род, за новата богочовешка общност на вечния живот, проявен и преживян в общността на призованите и откликнали вярващи, на Христовите братята, събрани в светата Евхарстия на Църквата. Затова светите икони в православието имат и литургичен характер. По думите на отец Георги Флоровски светите икони са станали не само част от християнското изкуство, но едновременно с това и богословски документи, догматически и литургични факти и свидетелства⁹. Точно това е и самото Евангелие в Църквата Христова.

       Необходимо да се прави отчетлива разлика между „свещено" и „религиозно" изкуство, между „икона" и „натуралистично изображение",     защото подобието може да заблуди. Въпреки че „свещеното" и „религиозното" изкуство използват една и съща
тема или сюжет, начините, по които те се изразяват, и целта, за която са създадени, са различни.  

Едно произведение на свещеното изкуство може да се определи като представяне на религиозна тема съгласно тра­диционните правила в строго придържане към древните про­тотипи. Такава творба е създадена за особена употреба в ча­стното или общественото богослужение. При създаването й художникът не се интересува от натуралистичното предаване на форми и перспектива или от точното отразяване на цвето­ве, светлини и сенки. Като използва стилизираната или абст­рактна линия, това изкуство се стреми да изобрази „идеята" на предмета. Очевидно, когато се касае за „портретни" икони на светци, това не означава, че индивидуалните черти са за­бравени. Обикновено те могат да се оприличат повече на ри­сунка на лъв върху герб, отколкото на фотография на жив лъв в зоологическа градина. Противоположно на него е натуралистичното „религиоз­но" изкуство на Възраждането (Западния Ренесанс), в което темата се използва от художника като извинение за експери­ментиране с технически средства при изобразяване на чисто физическа красота или за рисуване на пейзаж, в който предметът се загубва. Художниците на барока масово използват реалистичната илюзия, при което духовното послание на изображението бива заменено с душевно. Шеметното възнасяне на масивни ангели и светци в отворените небеса върху тавана на някоя катедрала е твърде далеч от спокойното и величествено изображение на Иисус Христос и светците, преобразени от Духа, които виждаме върху иконите и в мону­менталната живопис на византийския свят.

Античният идеал за красотата (а това е и ренесансовия идеал) акцентира върху физическото обаяние, докато в християнската вяра е точно обратното - духовно извисеният от Божието слово, т. е. от учението на Христос, е красив и физически. Тази красота обаче не е еротична, а божествена, защото отразява Божията благодат. В православната иконография красотата не е изразена във физически аспект, а в ду­ховен. Красивото в православната икона е духовността, която изразява. Духовната извисеност на Божиите угодници преобразява телата им, стават носители на благодат. Те биват „променени" физически, подобно на преобразяването на Христос на Таваорската планина, неговото тяло е озарено от нетварните Божии енергии, „несътворената светлина." Светците са осветени именно от тази нетварна светлина - божествената. Тя е която освещава (обожествява) човека (Йоан. 1:9).

Известно е твърдението, че употребата на свещени изобра­жения е погрешна и те не биха могли да образуват част от християнската духовност. Това мнение обаче, изказано от първите иконоборци или от по-късните им западни последова­тели, предполага знания за човека и понятие за духовност, които не биха могли да бъдат отстоявани от библейска или светоотеческа гледна точка. Историята и изследването на ико­ноборството е прекалено голяма тема, за да бъде разгледана тук по-подробно, но е странно, че един от най-силните доводи за употребата на иконите — че те са основна необходимост на човешкия ум, който иска да схване това, което не може да види непосредствено, е играл само второстепенна роля в този спор. В най-ново време този и подобният довод, че способ­ността да създава икони е един от аспектите на Божия образ в човека, са привлекли вниманието на православните изследователи.

       Въобще израз на невежество е да не се прави разлика между икона и идол. Идолът е образ на лъжливи и измислени божества, а иконата е свещено изображение на единия, истинския Бог и на Неговите свети Ангели и светии. Иконите не са обикновени образи на исторически лица и събития от Свещеното писание и от Свещеното предание, а обратното - те са образи на нашия Бог - Господ Иисус Христос, на св. Богородица, на светите апостоли и евангелисти, на небесните войнства, както и на просияли в святост мъже и жени. Поради това те сами по себе си са свети, което пък от своя страна предразполага човешкия ум да извиси духа си към небесното - вечното, а не към земното, което е преходно и подвластно на тежненията на времето.

Но това не е единствената причина, за да бъдат почитани иконите. От една страна, която е от особено значение за иконопочитателите, свещените образи са доказателство за действителното съществуване на библейските личности - старозаветни или новозаветни, или на даден светия от по-ново време, а от друга, в по-широк смисъл, те илюстрират тяхната историчност, така както църквата ги е съхранила в паметта си. С други думи, условно можем да кажем, че светите изображения са документални образи, които съдържат достатъчна надеждна информация относно случилите се събития, споменати в Библията и житията на светиите.

Иконите притежават същата дидактична (учителна) функция както Божието слово - да разясняват и същевременно утвърждават християните в истинността на изкупителната жертва и спасително дело на богочовека Иисус Христос. Свещ. писание и Предание на Христовата църква съдържат в себе си богооткровени истини и съответно ни призовават към спасение. От тук и свещените образи, бидейки своеобразни „илюстрации" на тези истини, способстват да не забравим защо се е въплътил Бог Слово, Иисус Христос: „Защото Бог толкова много обикна света, че отдаде своя единороден син, та всеки, който повярва в него, да не погине, а да има вечен живот" (Йоан. 3:16). Така иконите могат да се нарекат и живопис на надеждата, защото спомагат на богомолеца да засили у себе си надеждата и копнежа за настъпването на бъдещия век – царството небесно.

 Православната икона е нещо много повече от "визуално помагало" при получаване или заместител на писаното слово за неграмотните. Тя няма пасивна роля, а е активен посредник, който позволява присъствието на първообраза и провежда Божествената благодат към богомолците. Бог проявява Своята сила и благодат по особен начин в някои чудотворни икони, места и предмети. Главното и същественото в тези чудотворни икони, лица и предмети е не в тях самите, не в техните достойнства и материя, а в Божията милост и любов и в Неговото благоволение да изпраща Своята сила, чрез когото и чрез каквото иска и където и на когото Сам Той пожелае. За получаване на Божията благодат и милост от страна на вярващите се изисква силна и непоколебима вяра, придружена с добри и свети дела.

Иконата се свързва не само с христологичните въпроси, които следва да се имат предвид при всяко разискване за ду­ховността. В тази връзка е необходимо връщане към библей­ските и светоотеческите източници: „Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина" (Йн 4:24),         но човек не е безплътен дух, той е духоносно тяло, затова духовността трябва да включва и едното, и другото. Човек
може да води само „живот в Духа", а не съществуване, откъснато     от ограниченията на тялото. Да се твърди противното, означава да се приеме Платоновото понятие за душата, за която        тялото е затвор, от игото на което тя трябва да бъде освобо­дена, за да постигне истинското си състояние. При такава постановка на въпроса логическият извод е отричането на    необходимостта, от възкресение на тялото и поставяне под съмнение, възможността и дори действителността на въплъщението.         

Духовният живот трябва да бъде нормално състояние за всеки християнин - той не може да- бъде нещо „извънредно", привилегия само за клириците. Поради нашата двусъставност той не може да бъде дейност само на ума, а на цялото човешко същество. Следователно, след като духовният живот включва цялото същество на човека, тогава не може да се изключи въображението и способността му да създава изображения. При изписването на иконите човек изразява своето подобие на Бога, като участва в съзидателния процес до степен, отговаря­ща и съобразена с неговата природа и възможности.

Рисуването на икони може да бъде, а на Изток отдавна е било, смятано за религиозно действие, при което се постига успех с молитва и чист живот. Правилната употреба на икони­те също изисква подготовка от страна на вярващия. Смята се, че понятието за иконата в православното богословие е по-високо от това на Запада и някои аспекти от това понятие имат особено значение за начина, по който иконите се използват в църковното богослужение и за частна употреба, на което ще се спрем по-нататък.

   Използването на икони от християните има твърде древен произход и може да се твърди, че св. Теодор Студит (759-826) не преувеличавал, когато казал на император Лъв V Арменец (813-820): Християнството и изображенията са се разви­ли заедно. Ти се опитваш да унищожиш един древен обичай с твоя временен каприз." Някои откъси от творенията на ранните християнски писатели и апологети се удостояват с прекалено голямо внимание от някои съвременни изследова­тели, като се има предвид, че техните творби са „еретични" (Тертулиан, Ориге.н, Евсевий Кесарийски) или са взети извън контекста (Климент Александрийски). Въпреки че най-ранните преки свидетелства за употребата на икони идват от II.и III в., свидетелството на Евсевий Кесарийски за тяхното из­ползване, без да изхожда от „еретични" убеждения, е, по-мно­гозначително, тъй като от други негови писания научаваме, че той не одобрявал иконите. В своята „Църковна история" той отбелязва: „Също научихме, че образите на Неговите апос­толи Петър и Павел и на Самия Христос са запазени върху картини." Контекстът ясно показва, че тези картини са били създадени от или за християни от средата на езичниците. Според най-новите изследвания няма съмнение, че външният култ, отдаван на иконите, процъфтял през VI и VII в. и че има известни доказателства за злоупотреби. Предизвикателството, което иконоборците хвърлили в лицето на установената тра­диция след дълги и остри спорове, било оборено на Седмия вселенски събор (787), който постановил: ,Досточтимите и свещени изображения ... трябва да бъдат излагани в свети­те Божии църкви... Защото колкото по-често те се гледат в художествено изпълнение, с толкова по-голяма готовност вярващите се издигат към славата на техните първообра­зи... и на тях трябва да се отдава дължимата. почит и достойно благоговение...  защото почитта,  отдавана на изображението, преминава към това, което изображение­то представя." В този смисъл са и думите на Йоан Одсунски (728): „Когато църквите, олтарите, кръстовете и иконите се помажат със се. миро, ние вярваме, че Божествената сила влиза в тях."

Иконата е приета на Изток като нещо много повече от „визуално помагало" при получаване или заместител на писаното слово за неграмотните. Тя е активен посредник, който позволява присъствието на изобразеното върху нея и провежда Божествената благодат към богомолците. Това именно обяснява чистотата, с която се празнуват събития, свързани с иконите — с тяхното намиране или собственото им откриване, буквално (били са скрити за.известен период от време) или метафорично чрез извършване на чудеса. Иконата е сакраментална, но сама по себе си не е сакрамент, тъй като благодатното присъствие в нея и неговото действие върху вярващите не се извършва „ех ореrе ореrаto” (по силата на извършеното действие), но зависи от степента на вярата на този, който застава и се моли пред нея. Св. Йоан Кронщадски обръща специално внимание на този аспект от богословие на иконата в книгата си „Моят живот в Христа". Той определя иконите като нещо повече от „богато нарисувани украшения", защото „иконите вкъщи или в храма не са предназначени за украса, а да се молим пред тях, да ги почитаме, да се назидаваме". Те служат не само да ни напом­нят, че „очите на Бога и на всички небожители са постоянно приковани върху нас", но също, че „тяхната (на иконите) близост до нашето телесно зрение означава тяхната още по-голяма близост до нашето духовно зрение", когато ние, стоей­ки пред иконите, насочваме нашите сърдечни мисли в молитвен диалог към първообразите. Съзерцавайки иконата на Спасите­ля, той казва: „Ти... виждаш, че Той те гледа от нея с блестя­щи очи; този поглед е образът на това, как Той в действител­ност те гледа... вижда всички твои мисли..." Когато застава­ме пред иконите, вкъщи или в храма, трябва да бъдем вглъбени, „като отлагаме през това време и на това място всички земни грижи,... защото „според мярката на „духа и истина­та", с която ти започваш да се молиш пред светата икона..:^ в същата мярка Духът на Този, Който е представен на икона-. та се привлича към нея... Така че ако твоята вяра... достигне, такава висота, че ти видиш това лице живо пред тебе, то­гава то по благодат наистина е там."

По традиция иконите вкъщи се поставят в ъгъла на стаята, срещу вратата и малко над нивото на очите. Пред тях се палят, кандила и свещи по време на утринните и вечерните молитви. По този начин благодатното присъствие на иконата прониква целия дом и всекидневния живот на православния християнин. Пътешествениците в древна Русия, когато отсядали в някой дом, ако не видели икони в стаята, веднага питали: „Где Бог?" Семейните икони се използвали и за благославяне на младо­женците.

И вкъщи, и в църква иконата се свързва с богослужението и благочестието на Православната църква. Затова „една ико­на, рисувана съгласно древните правила, дори и да е скромно копие, служи за същата цел, както четенето на древните _ч аскети — тя ни помага да заздравим нашия духовен живот." Както е необходимо с внимание да подбираме книгите, от които искаме да научим повече за духовния живот, така е и с иконите, защото и едните, и другите трябва да са в съзвучие с библейското, светоотеческото и литургическото преда­ние на Църквата.

Един от подходите може да бъде такъв: да стоим или да седим пред една икона в мълчание, съзерцавайки нейния смисъл, или да добавим ритмична молитва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме грешния" или „Пресветая Богородице, спаси нас." Тези и подобни на тях кратки молитви могат да бъдат важно духовно упражнение, ценността и въздействието на които са доказани от духовния опит на източните монаси, както и простото гледане на иконата, която действа като фокус и съби­ра ума, когато се разсейва.