Богооткровената християнска
религия е религия есхатологична (от гр. ἔσχατοσ – краен, последен); сиреч съдържа във
вероучението си (догматиката) учение за края, свършека на света. Това, до което
непритъпеното нравствено чувство у човека стига като извод от моралното
състояние на човечеството и от знанието за развитието на това човечество
(историята), с помощта на съпоставителното (спекулативно) мислене, намира израз
и обоснование в учението на християнството, а именно, че „светът лежи в зло” (I Иоан 5:19); че човешкото
същество тежко е ударено от първородния грях, който му е донесъл смърт (Бит.
2:17) и попадане под властта на дявола; че грехът е в човека и търпи сам по
себе си развитие, като се умножава във вековете; че престъплението, каквото и
да е то, изисква наказание; че човешкото правосъдие не е адекватно на човешките
злодеяния; че съвкупността на тази злодеяния изисква възмездие от етично и юридическо
гледище и че възмездието е наложително, но не е прерогатив на човека, а
принадлежи на висшата справедливост – на оскърбената от човека Божия правда,
примирението с която е извършено от Богочовека Иисус Христос и че Той, като Син
човечески, може единствено да бъде безпристрастен в съда Си (Иоан 5:27) и само Той, като Бог, може да
въздаде справедливо възмездие – „Мне
отмъщенiе и
Азъ въздамъ” (Второз. 32:35).
Новото време (XIX-XX век) разви една сравнително нова наука за човешкото
общество – социологията, която породи свой клон, наречен футурология – наука за
бъдещето или прогнозиране на бъдещото развитие на човешкото общество,
изхождайки от наличието на даденостите от досегашното (от началото ли?)
развитие на това общество.
Сега за сега футурологията се
препъна във велемъдрите измислици на американския философ Френсис Фукуяма (от
80-те години на XX век), който обяви, че
историята била стигнала края си, защото предназначението на човечеството
материално да се задоволи (?) се било изпълнило удовлетворително и едва ли не е
постигната социалната справедливост (!) и нямало накъде по-нататък да се върви,
та затова историята била спряла или свършила.
Но това мнение с давност 35 г.
замря и не помръдна повече.
От гледище на историческата наука и
богословието, на тази поредна философска глупост, на разсъжденията на повредения
човешки ум, може да се възрази:
І. Историята е наука
(повествувание) за миналото. Докато съществува и се развива човешкото общество,
дотогава ще има история. Вчерашното е вече история – минало; сутрешното,
обедното на днешния ден е минало – история. До Страшния съд ще има история и на
Страшния съд тази история ще свидетелствува за делата човешки. От мъдруванията
на Фр. Фукуяма до сега колко събития станаха, и всичките са история. И за
сведение на футуролозите и философите земното човешко развитие тук, на земята,
ще завърши със Страшния съд.
ІІ. Православното християнско
богословие, въз основа преди всичко на богооткровеното учение на Самаго Господа
Иисуса Христа, във Вехтозаветната епоха – на пророците, а в Новозаветната епоха
– на апостолите, („защото не по човешка
воля е изречено кое да е пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили
светите Божии човеци” (ІІ Пет. 1:21) и са благовествували, сиреч са
проповядвали евангелската истина (ІІ Тимот. 2:8); единствено е съхранило
есхатологизма, сиреч учението за свършек, край на земното съществувание на
човечеството, като кулминацията ще бъде именно Страшният съд Господен.
В исляма шиитите (алевитите)
чакат скрития (тайния) имам, който щял да се яви в последните времена – Махди
(месия).
Индуистите очакват края на Кали-юга - тъмния
век.
Католиците имат предание за последния папа.
Будистите чакат последния далай-лама.
Има и иудаистки есхатологизъм,
който чака земно месианистично, еврейско
царство; има еретическо извращение на християнския есхатологизъм, което се
казва „хилиазъм”, споделяно преди всичко от протестантските общности и от тях
прехвърлено във философските системи за социално преустройство на света и за
материално благополучие, сиреч земно „царство божие”, нещо, което няма нищо
общо с богооткровението нито на Господа Иисуса Христа, нито на вехтозаветните
пророци, нито на новозаветните свети апостоли, което освен това е осъдено от
Църквата (през 255 г. сл. Хр.) на поместния Александрийски събор, и който
философски хилиазъм („царство божие на земята”) не донесе нищо друго на
човечеството освен океан от кръв и стотици милиони жертви. Същото ще бъде и при
месианистичното царство на антихриста, което може да се предскаже не само въз
основа на богооткровените пророчества на Светото Писание, но и като социологична
футурологична прогноза, имаща предвид предпоставките на досегашното развитие на
човешкия род.
И така, есхатологизмът на
Православната Църква е догматично вероопределение, утвърдено от Символа на
вярата: „и пак ще дойде да съди живи и
мъртви и царството Му не ще има край”, „чакам
възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин”.
Църквата отбелязва деня на
Страшния съд всяка година на Неделя Месопустна – денят на Страшния съд.
От VIII век във Византия са разигравали църковно „действо” на
Страшния съд, като богослужебен обред. За България няма данни. В Русия за
последен път е изиграно през 1697 г. при патриарх Адриян. „Действото” е
изложено в книгата „Чиновник” (богослужебна книга) от XVII век.
Темата за Страшния съд като
изобразителен сюжет, според това, което е
запазено през вековете и хилядолетията, датира от VII век (авва Доротей, „Сказание за авва Доситей”).
Изображенията в Църквата,
спонтанно възникнали в ранно-християнската епоха, която е епохата на късната
античност (I-IV-VI век)
и по-специално сюжетите, третиращи библейски евангелски събития, най-добре са
обосновани от краткото определение на св. Григорий Ниский: „Нямата живопис
свидетелства от стените на църквите.” (Пред св. цар Борис е бил изрисуван
Страшният съд от гръцкия монах Методий (продължителят на Теофан, 15 гл.; ГИБИ,
т. 4, София, 1964 г., стр. 117); същото нещо се повтаря при св. княз Владимир
Руски); сиреч нагледно повествувание за историята и вероучението на Църквата и
с това отговарят на нуждата от християнска проповед и пред най-простия и
неграмотен човек. На днешен език това се нарича пропаганда.
Като стенописна композиция,
изображението на Страшния съд обикновено традиционно се разполага на западната
страна на християнския храм, било на фасадата (Кремиковски монастир), било,
най-често, от вътрешната западна страна.
Композиционно фигурите са
разположени така: в средата на трон е Съдията – Господ Иисус Христос. От
дясната Му страна е св. Богородица (“Преста
Царица одесную Тебе” (Пс. 44:10), като
застъпница до последно на човешкия род. (“искай,
Майко, няма да ти откажа”, ІІІ Царства 2:20).
От другата Му страна е св. Иоан
Кръстител, като ходатай на покаянието и също молител за човешкия род.
Сама по себе си, тази
композиция, вън от контекста на Страшния съд се нарича „Деисис” и предполага
моление на св. Богородица и св. Иоан Кръстител за човешкия род.
Деисисът се смята за обобщено изображение на
Страшния съд.
От дясната страна на Спасителя в
бели ризи (Откр. 7:9) са праведниците и оправданите на Съда.
От лявата страна са
нечестивците, грешниците, циниците (защо циници – κίνος, на гр. е куче,
псетата) (има философска школа на циниците), магьосниците, блудниците,
убийците, идолослужителите, лъжците (Откр. 22:150, които отиват във вечните
мъки на ада – „идете от Мене, проклети, в
огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41).
От престола на Бога тече реката
на живота (Откр. 22:1). На много места тази река е изобразена като огнена, в
която гинат грешниците, а реката ги завлича в зиналата паст на ада (композиция
в Рилския монастир).
В композицията на изображенията
на Страшния съд обобщено са събрани всички образи от пророчеството за него в
Светото Писание.
На някои изображения е изобразен
чинът на апостолите, които съдят 12-те Израилеви колена („ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте
Израилеви колена” (Мат. 19:28).
Православно изкуство
Общо взето изображенията на
Страшния съд са запазени от IX-XI век насам. Най-впечатляваща е
фигурата на Господ Иисус Христос в композицията Страшният съд на св. Андрей
Рубльов в храма „Успение Богородично” в гр. Владимир (1400 г.)
Най-известните съвременни
православни изображения са фреските (2
бр.) на Васнецов – Киев, Владимирски събор, 1885 – 1896 г. и по този образец са
рисувани съвременни фрески на Страшния съд. По този образец е фреската
„Страшният съд” в „Св. Александър Невски”, София, от художника А. А. Кисельов
(рис. 1911-1913 г.)
През 70-те години на XX век беше изписан храмът „Св. Неделя” в гр.
София.
Византия
-
Солун,
църквата „Тон Халеон”, 11 век, ок. 1030
г.;
-
Мистра,
1312 г.;
-
Костур,
църквата „Панагия Мавритиса”, (Черната Богородица), XIII век;
-
Цариград,
мoнастирът „Хора” (Карие джамия) XIV век;
-
Икони със
сюжети на Страшния съд има във Византийския музей в Атина и сбирката на П.
Канелопулос, XV век;
-
Мистра,
Пелопонес, монастир „Афендико”, XIV век,
„Шествие на праведниците”
Кипър
-
храм „Св.
Николай”, Какопетрия, XI век;
Грузия
-
Удабно, Давидо-Ганеджийски
монастир, XI век;
-
Храм в
Атени, XII век;
-
Павниси. XII нач. на XIIІ век;
-
Пещерен
храм във Варазия, XII – XIIІ век;
-
Храм в
Тимотесубани, XIIІ век;
-
Храм в Ахтал;
-
Пещерна
църква в Бертубани (Кахетия), XIIІ
век, 1212-13 г.;
-
Църква
„Св. Георги’, с. Адиши, XI век;
-
Абхазия,
Убиси, XIV век;
-
Монастир
Дчулеби, Сафарски мoнастир;
Кападокия – 4 пещерни църкви, X- XI век;
Италия
Византийското влияние в Италия продължава до XIIІ век. (най-силно е на о. Сицилия).
-
Мозайка
от остров Торчело, VII-IX-XI
век;
-
Сант
Анжело ин Формис, края на XII век;
-
Остров
Торчело, XII - XIIІ
век;
-
Кръгла
икона от XIIІ век от Пинакотеката
във Ватикана, майстори Иоан и Николай (не се знае дали е местно произведение
или е внесено от вън);
-
Музей в
Устер, Холандия;
-
Арт
Мюзиум – италиански художници, мозайка на Страшния съд;
-
Бриндизи,
църква „Санта Мария дел Казале”, XIV век,
Рейналдо да Таренто;
Възраждане – Микеланджело, „Сикстинска
капела”, 1535 г.
Русия
-
Киев,
Кириловски монастир;
-
Новгород,
Дворишченска съборна църква, XII век,
1130 г.;
-
Псков,
Снетогорски монастир, 1313 г.;
-
Киевски
псалтир, 1397 г.;
-
Псков,
Мирожски монастир „Преображение Господне”, средата на XII век;
-
Гр. Стара
Ладога, храм „Св. Георги”, след 1167 г.;
-
Гр.
Владимир, храм „Св. Димитрий”, около 1195 г.;
-
Гр.
Владимир, храм „Успение Богородично”, 1408, св. Андрей Рубльов и Даниил Чoрни;
-
Киев, В.
М. Васнецов, 2 изображения, едното е във „Владимирски събор”, 1885-1896 г.
Армения
-
Зангезур,
Тетевски монастир, 930 г.
-
Гр. Ани,
храм „Св. Григорий Просветител”, XIIІ
век;
Сърбия
-
Сопочани,
храм „Св. Троица”, ок. 1260 г.;
-
Призрен,
Косово, храм „Св. Богородица Левишка”, XIV век;
-
Дечани,
храм „Възнесение Господне”, 1335-1350 г., изобразени са 26 епизода на Страшния
съд;
-
Милешево,
ок. 1243 г.;
-
Грачаница,
XIV век;
България
-
Лондонско
евангелие на цар Иоан Александър, средата на XIV век;
-
Къпиновски
монастир, 1875 г., еленски зограф Иван Попович;
-
Батошевски
монастир, Етрополски балкан, 1869 г.;
-
Соколски монастир,
Павел Зограф, 1862 г.;
-
Троянски монастир,
Захари Зограф, 1848 г.;
-
Враца,
Бистришки монастир „Св. Иоан Пусти”, 1867 г.;
-
Видинско,
Раковишки монастир, XIX век;
-
Кремиковски
монастир, XV–XVI век;
-
Елешнишки
монастир, Софийско, 1869 г.
-
Разбоишки
монастир, Годечко, XVI - XVII
век;
-
Неделишки
монастир, до Драгоман, XIX век;
-
Илиенски монастир,
София, XVII век;
-
Икона в монастира
„7-те престола”, XIX век;
-
Бобошевски
монастир „Св. Димитрий”, фреска, 1488 г. рисували иеромонах Неофит и синовете
му поп Димитър и Богдан;
-
Рилски монастир,
XIX век, от външната страна на съборната църква.
-
Бачковски
монастир, костницата, XII-XIII век;
-
Бачковски
монастир, трапезарията, 1643 г.;
-
Бачковски
монастир, църква „Св. Николай”, 1840 г., Захари Зограф;
-
Кукленски
монастир, Асеновград, XVII
век;
-
Мулдавски
монастир, Асеновград, 1840 г., зографи Кръстьо, Петър и Георги от Трявна;
-
Българска
Светогорска икона от XVIII
век за Неделя на вси светии – има изображение на Страшния съд;
-
Българска
икона „Символ на вярата” от худ. Симеон Молеров, Банско, 90-те години на XIX век, намира се в българската келия „Достойно
ест” на Света гора, Атон;
-
София,
„Св. Александър Невски”, София, худ. А. А. Кисельов, 1911-12 г.
-
София,
храм „Св. Неделя”, 70-те години на XX
век.
Западно изкуство
Германия
-
XIII
век, Hortus delicarum, ръкопис от Южна Германия;
Микеланджело „Сикстинската капела”, Страшния
съд, 1535 г,м рисувал 6 години. 1541 г. завършена в 1535 г.
Албрехт Дюрер, гравюра на дърво –
Откровението.
Грюневалд.
Литература:
1.
Энциклопедический
словарь „Христианство”, Москва, 1995 г., том 2
2.
В. Н.
Лазарев, „История византийской живописи”, Москва, 1986 г.
3.
Елка
Бакалова, „Бачковската костница”, София, 1977 г.
4. Най-подробно
иконографията на Страшния съд е разгледана у D. Milošcevič,
The last Judgment, Recklindhaunsen, 1963 г.
5. Н. В.
Покровский, „Страшный судъ в памятниках византийского и русского искусства”,
Труды VI АС в Одессе, 1884 г, Одесса 1887 г, том 3.
6. Буслаев,
„Изображения Страшного суда по русским <иконописним> подлинникам, Очерки
русской народной словесности и искусство, том 2, С.П. 1861 г.
7.
В. М.
Полевой, Искусство Греции, средные века, М., 1973 г.
8.
В.
Лихачова, Изкуството на Византия, София, 1987 г.
9.
Румяна
Радкова, „Храм паметник св. Ал. Невски”, София, 1990 г.
10. „Монастирите
в България”, София, 1992 г.
11. Асен
Василиев, „Българско възрожденски майстори”, София, 1965 г.
Темата за Страшния съд е разработена в словата
на св. Ефрем Сирин, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов и блаж.
Августин.
No comments:
Post a Comment