Защо ислямът не приема Иисус за Син Божи и Спасител?

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява - животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (ок. 570-632), свещен текст, който излага смисъла и съдържанието й - Коранът, и общност - умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия.

Съдържанието на исляма се изразява от т. нар. „корени на вярата" (ар. 'усул ад-дийн'), които са неговите основни догмати. Те са: 1. постановката за единобожието (таухиид); 2. вярата в божествената справедливост и правосъдие ('адл); 3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат); 4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мъртвите (кияма), и 5. учението за предводителството и наместничеството (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените": „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, която е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил".

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената история е сходна с библейската, но разбирането й е различно - в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасителя, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха.

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката история не би имала религиозно значение без последователните мисии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората".

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, доразвити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разказите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обоснове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророческият пласт от свещената история в Книгата се помества във време­то между Ибрахим (библ. Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел. " Като монотеист и баща на „пророк от праведниците"' Исхак (библ. Исаак), кораничният Авраам става прародител на арабите чрез Измаил, сина му от Агар - робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бога с Исаак, не е възможно той да участва в Новия Завет.

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява самостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Бит. 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва своята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратеници и 124 000 пророци, като между тях се установява йерархия -пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной;(Нух) и Авраам (ар. Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Мойсей (ар. Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) - като „слово" и „дух", идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Да-уд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Йоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите пророци - Исайя, Йеремия и Йезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пр. Захария и св. пр. Йона), а впоследствие към тази група са причислени Александър Македонски (Зулкарнайн) и Св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чудеса, но нямат Господни качества, а са само хора."

На някои от тях Аллах изпраща послания -Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е определянето му като „печатна пророците" (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците... "^|2

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците", е именно окончателността. Според С. Евстатиев „в своята коранична употреба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окончателност на профетическата верига." Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците", чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженство, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени варианти на предаденото на Мойсей и Иисус - едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се казва: „ Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна..." Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги, като автентичен се определя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост като откровение на Аллах заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие... съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс".

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах" заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнството. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът - Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните".

Според „Майката на книгите" всички притежатели на писания първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение - факт, който изрично е подчертаван в сура 29:46: „. ..Вярваме внизпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени." Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах... Той е. Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички религии... "

От казаното за притежателите на писания следва да се подчертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма" - в смисъл на религия на човечеството. Поради това те не са неверници (съотв. невярващи), а в най широк смисъл са „вярващи". Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, т.е. вярващи, които имат общо само с една част с истинната религия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в даваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исляма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всички времена... християнството също е от Бог, но свещените писания на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Троицата и въплъщението".

И така, тезата за изопачаване на писанието от страна на християни и юдеи се превръща в основа, на която, от една страна, ислямът изгражда своята полемика с християните, а от друга - се противопоставя на юдео-християнското влияние.

Като заимства от предхождащите я две религиозни традиции, Мохамедовата религия не успява да излезе извън рамката на своя първоначален юдейски избор. Придържайки се към юдейската постановка за абсолютната трансцендентност на Бога, Коранът изгражда идеологическата основа, на която улемите основават своята полемика с християните. Същността на Христовото учение и спасителното дело на Богочовека - да изкупи чрез кръстните Си страдания падналото човечество и да покаже спасителния път и смисъла на битието, са чужди на Корана и Мохамед.

Общо разказите, свързани с личността на Иса ал-Масийх (кораничният Иисус Христос), са три, като се изключат множеството други споменавания (около 30). Повечето от тях имат полемичен характер, насочен срещу християнските догмати за Боговъплъщението и Света Троица. Двете ипостаси на Иисус Христос и единството и троичността на Бога категорично се отхвърлят от Корана - „ О, хора на Писанието, не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината! Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от Него. И вярвайте в Аллах и в Неговите пратеници, и не казвайте: „ Троица!" Престанете! Това е най-доброто за вас", а впоследствие и от улемите - постановка, в която проличава влиянието на евионитите.

Ислямът почита Иисус Христос като един от шестте най-висши пратеници-пророци, нарича го също Месия - Масийх (миропомазан), чрез когото Аллах изпраща на хората Инджил (Евангелието).

Описва се как ангел съобщава на Мариам (Мария) благата вест, че ще роди син; Иисус се ражда при ствола на една палма, а при завръщането си у дома младенецът заговорва от люлката: „Раб съм на Аллах. Даде ми Той Писанието име стори пророк. Име стори благословен, където и да се намирам, и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята закат, докато съм жив. И да бъда нежен към своята майка. И не ме стори Той горделив, непокорен. И мир на мен в деня, в който съм роден, и в деня, в който ще умра, и в Деня, когато ще бъда възкресен!" Сътворяването на Иса е дадено противоречиво в Корана: от една страна, се посочва, че е било достатъчно произнасянето от Аллах на една-единствена дума: „Бъди!", от втора - в няколко аята по-нататък се твърди, че Иса е сътворен „от пръст” а от трета, се достига до постановката, че „Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от него... ".

При сравнително изследване на библейските разкази за раждането на Иисус Христос (срв. Мат. 1:18-25; 2:1-12 и Лука 2:4-20) с тези в Корана се установяват прилики и различия.

В Новия Завет раждането на Спасителя е вплетено в свещената история между Бога и избрания от Него народ. Тайната на раждането на Месия е тайна на Богочовека Иисус, „Който е въплъщение на предвечното божествено Слово и в Чието богочовешко лице се среща и свързва вечността преди сътворяването на све­та с вечността на новата земя и новото небе". Христос встъпва в световната история и извършва Божието домостроителство за нашето спасение, като ни изкупва от първородния грях. Именно поради това евангелското повествование за Рождество Христово следва да бъде разглеждано и разбирано в светлината на Промисъла за Боговъплъщението - личността на Сина преодолява границите между трансцендентното и иманентното и влиза в човешката история.

Този основен мотив не присъства в Корана, където акцентът е поставен върху действията на Аллах спрямо конкретни личности - Закария, Мариам и Иса. Наистина в сура деветнадесет се споменава думата „народ", но не в контекста на свещената история, а в една конкретна ситуация - психологическата реакция, породена от т. нар. „странно" поведение на една млада жена-,,0, сестро на Харун (има се предвид Мариам - б. а.), баща ти не беше лош човек и майка ти не беше блудница"

Второто, което впечатлява, е, че новозаветните текстове поставят Иисусовото раждане в исторически контекст. Предвид на изключителното му значение - като ден на Божествения кеносис (принизяване), в който „Словото стана плът" (Йоан 1:14) - се назовават политическите владетели на онази епоха; евангелист Лука свързва събитието с преброяване, извършено по заповед на император Август (44 г. пр. Хр..- 14г. сл. Хр.) и уточнява: „...това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия" (Лука 2:2); споменават се и конкретни моменти от Рождественската история - напр. поклонението на звездобройците и пастирите и др.

В „Книгата на Аллах" обаче обстоятелствата са извадени от техния исторически контекст - няма интерес към точното място на раждане па Иса или към местоживеенето Му. Не се открива никакво споменаване на градовете Витлеем и Назарет, на конкретните исторически обстоятелства, на тогавашните политически владетели и др. Следователно в Корана историята за раждането на Иса има различна цел - да затвърди най-съществения за исляма принцип: Аллах има власт над всичко, той е „Първосъздателят на небесата и на земята", който „щом реши нещо, казва му само:„Бъди!" И то става".

Най-съществената разлика между новозаветната и кораничната рождественска история се изразява в следното: за християните раждането на Богочовека е окончателното изпълнение на едно прастаро очакване, на „първоначалната и чиста месианска идея, която произхожда от Божиите откровения, дадени на прародителите на човечеството" - Божието себеотдаване спрямо народа Му Израил.

Предвид факта, че в Корана делото на Аллах по отношение на Иса е само едно от многото Божии дела, то за исляма „раждането от Дева не подчертава уникалността на Иисус, а уникалността Божия".

И така, независимо че Мохамедовата религия приема непорочното зачатие на Иисус, неговото място в пророческия цикъл е приравнено с това, което заема първочовекът Адам - възглед, който отново подкрепя твърдението, че за мюсюлманите Иса ал-Ма-сийх е само пратеник: „Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адам. Сътвори го той от пръст...".

От значение за нас, християните, е кораничната постановка, според която Господ Иисус Христос е предсказал появата на Мохамед: „Ирече Иса, синът на Мариам: „ 0, синове на Исраил, аз съм пратеник на Аллах при вас, да потвърдя Тората преди мен и да благовестя за пратеник, който ще дойде след мен. Името му е Ах-мад". Посоченото име Ахмад се оказва основание за търсене на приемственост между Мохамед и Иса. Нещо повече -кораничните стихове се основават на каноническия евангелски текст от Йоан, където Спасителят обещава на Своите последователи да им изпрати Параклет: „Аз обаче ви казвам истината: за вас е най-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя" (Йоан 16:7). Според мюсюлманските богослови цитираното място от Евангелието е било изопачено, като вместо правилното „периклет" (гр. „славен") е било възприето грешното „параклет" (гр. „утешител"). Това твърдение се превръща в основна теза на ислямската религиозно-историческа традиция, защото позволява в личността на Мохамед да бъде открит онзи пророк-пратеник, който е приемник на Иисус, още повече, че имената Ахмад и Мохамед в арабския език са синонимични и означават „славен", „тачен", „възхваляван".

Ислямският възглед за смъртта на Спасителя е, че на кръста е бил разпънат друг вместо Него, тъй като Аллах не би допуснал пратеникът му да бъде унизен по подобен начин - „...u изричаха (евреите - б. а.): „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пратеника на Аллах" - но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен". В Корана е посочено, че след като Аллах усмъртил Иса, Го е въздигнал при себе си. Следователно Мохамедовият бог спасява Иса от разпятие, защото за исляма „Неговото служение е не в това да принесе Себе Си в жертва, изкупвайки греховете на хората, а в това да бъде посланик на Бога и да указва верния път към Него".

Тук е необходимо да се посочи, че в „Майката на книгите" Аллах опрощава окончателно на Адам и Ева първородния грях, който не тегне над следващите поколения. С акта на опрощението и последвалото наказание над прародителите Адам и Ева - прогонването им от рая - отношенията между Аллах и първите хора са уредени. ,,...И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заблуди. После неговият Господ го избра - прие покаянието му и го напъти. И рече: „ Напуснете двамата оттук - всички! Вие сте (със сатаната) врагове един на друг. И щом ви се яви напътствие от Мен, - който следва Моето напътствие, нито ще се заблуди, пито ще пострада"'.

Отговорността за делата на човека в исляма е строго индивидуална: „Днес ще се въздаде на всяка душа за онова, което е придобила. Аллах бързо прави равносметка"'.

Човек може да постигне спасение, ако приема поставените от Аллах граници и не отхвърля установения от него ред. Именно в ислямската постановка за първородния грях, който не тегне над следващите поколения, се корени пълната отчужденост на тази религия към идеята за Спасителя, „Който отдаде Себе Си откуп за всички" (1 Тим. 2:6). Ислямът остава чужд на вярата във възкресението Христово, което разкрива победата на живота над смъртта.

Защо мюсюлманите никога не биха приели Господ Иисус Христос за Син Божи и Спасител?

Като основен довод се изтъква естеството на Аллах - той е абсолютно трансцендентен и физическото му съприкосновение с хората или подчинените му небесни създания - ангели, дяволи и джинове, е богохулно. Засвидетелстването на вярата в Аллах чрез произнасянето на сакралната фраза „няма друго божество освен Аллах и Мохамед е неговият пророк" е формула, която „съдържа в себе си отрицание и утвърждение". Отрицанието потвърждава невъзможността от съществуване на каквото и да било, ако то не е свързано и подчинено на единствената обожествена свръхестествена първопричина. Последващото утвърждаване във формулата е категорично, неговата настойчивост носи силен емоционален заряд и изисква безусловно подчинение. Ислямският сакрален авторитаризъм отделя човека от Бога с непреодолима онтологична преграда, защото според Мохамедовото учение Аллах е абсолютно трансцендентният Бог, освободен от всякаква причинност, необходимост или логика. Именно поради това обожествяването на Иса е в противоречие както с всемогъществото на Аллах, свойствено само и единствено нему, така и с безграничната му власт над всичко съществуващо: „Неверници са онези, които казват: „Аллах, това е Месията, синът на Мариам." Кажи: „А кой ще попречи с нещо на Аллах, ако поиска да погуби Месията, сина на Мариам, и майка му, и всички на земята?" На Аллах принадлежи владеенето на небесата и на земята, и на всичко между тях. Той сътворява каквото пожелае. Аллах над всяко нещо има сила".^Ь4

Възприемането на Иисус Христос за Божи Син е изцяло неприемливо за мюсюлманите. Вторият член от Никео-Цариградския символ е недвусмислено отхвърлен, а в противовес се изтъква постановката за абсолютното всесилие и вездесъщие на Мохамедовия бог: „Аллах! Няма друг Бог освен Него - Вечноо/сивия, Вездесъщия!. .. Негово е онова, което е на небесата и което е на земята... Той е Всевишния, Превеликия".

Според Мохамед християните не са монотеисти, а политеисти, „които вярват в три бога, а Св. Троица е съставена от Бог Отец, Св. Богородица и Иисус Христос". Позовавайки се на Коран 5:75, улемите твърдят, че ако Иса и Мариам са богове, то те не следва да изпитват глад и да се хранят като най-обикновени хора.

И така, когато в ислямското писание се говори за Господ Иисус Христос, задължително се подчертава, че „името му е Месията Иса, синът на Мариам", внушава се, че Той е „само раб, комуто Ние дадохме благодат и го сторихме пример за синовете наИсраил" и един от шестимата най-висши пророци-пратеници. Едновременно с подобно „приземяване" на християнската истина за Спасителя в „Книгата на Аллах" се открива желание за по-дълбоко осмисляне на Личността и Делото Христови. Както беше посочено, съществува разбирането, че Той е Новият Адам; Слово на Аллах; роден с от Духа Божий, Той е Месия; извършвал е чудеса: оживяване на направена от глина птичка, изцелението на сляп и прокажен; възкресението на мъртвец; ще се яви като спасител по време на Съдния ден и др.

Но тези факти не бива да „замъгляват" нашата оценка, защото като цяло ислямът е религия с изключителна асимилационна способност. Той творчески взаимства от предхождащите го юдаизъм и християнство, като се стреми да наложи върху тях своя ислямски отпечатък.

Идеологическото разминаване между християнството и исляма е сериозно, а неговото осмисляне ни помага да разберем защо мюсюлманите никога не биха приели Господ Иисус Христос за Син Божи и Спасител.

автор: Клара Стаматова