1.
Увод
Преподобни Максим
Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил високо
образование и по-късно заемал висша длъжност в двореца на император Ираклий
(VII в.). При върлуване на ереста на монотелитите отишъл в Рим и по негово
внушение папа Мартин свикал събора в Латерана против тази ерес.
Това като научил император Констанс II, приемник на Ираклий, оклеветил
св. Максим и поискал да го изпратят в Цариград. Като не успял, заповядал през
нощта да го хванат и отведат. Изправен на съд, преподобният бил оклеветен в
държавна измяна и вражда против царя. Нанесли му побой, тъй че земята наоколо
се оросила от кръвта му. Отрязали му езика, отсекли му дясната ръка и го
влачили по улиците на града. Заточен в Херсон, той починал през 622 година.[1]
Преподобният Максим бил наречен Изповедник заради мъжествената защита
на православното учение за двете природи, двете воли и двете действия на Нашия
Господ Иисус Христос. Като отстоявал своите възгледи, той не се побоял да се
откаже от общение с отклонилата се от истината Константинополска църква, не се
уплашил от дългото изгнание и жестоките мъчения. И въпреки гоненията само 18
години след кончината на преподобни Максим, неговите възгледи получили пълно
признание на Шестия вселенски събор.
2.
Христологичен
синтез на св. Максим Изповедник
Православната христология започва да се оформя
като учение в резултат от противодействието на православните отци срещу
несторианството и монофизитството. По-късно св. Максим Изповедник, позовавайки
се изключително на св. Писание, св. Предание и ученията на светите отци на
Църквата и оборвайки монотелитската ерес, разработва всички важни елементи на
христологията, уточнява и изяснява понятията “природа” и “воля” и тяхното
съотношение във въплътения Бог Слово.
„Въплътилият се Логос, Иисус Христос стои
в средището на световната история. Времето преди Христа е време на подготовка
на Боговъплъщението, а времето след Христа е време на обожението на човеците,
което се извършва чрез въплъщението на Логоса, Бог-Слово. Като нов принцип на
живота на човеците Христос необходимо трябва да бъде истински Бог и съвършен
Човек, т.е. Богочовек. От двойствеността на цялостните природи следва
двойственост и на волите и действията. … Преп. Максим … подчертава, че между
Христа и обикновения човек има разлика и че волята принадлежи към природата.
Съединението на душата и тялото образува съвършената и пълна природа и това е
не толкова ипостасно, колкото природно единение. Волите и действията в Христа
изхождат от природите, а не от Ипостасата. А щом природите са две, то и волите
и действията са две. Както в Св. Троица една е божествената природа и една е
волята, така и в Христа две са природите и оттук две са волите.“[2]
Своите възгледи относно учението за Христа и по-специално за Неговите
две природи, две воли и две действия, св. Максим Изповедник систематизирано и
аналитично излага най-вече в своя диспут с константинополския патриарх Пир,
проведен и стенографски записан в Картаген през 645 г.
Този разговор Св. Максим започва с твърдението, че който изповядва една воля у Христа твърде много се отклонява
от християнското учение, защото според християнското учение Иисус Христос е по
природа едновременно и Бог и човек и Той „не е нищо друго освен Своите природи,
поради които и в които съществува.“[3]
Но тъй като двете Му природи обладават свои воли и действия, следователно Той
има две природни воли и две природни действия. И както броят на природите Му не
разделя Христа и различието на природите Му се запазва в съединението им, така
и „броят на същностно заложените в природите Му воли и действия… не предполага
разделение, а просто показва запазването и съхранението им в единството.“[4]
Ако се приеме, че волята не е в природата, а е свързана с лицата, то
„от една страна съществуването на една воля у свръхсъщностната и свръхблажена
божественост би означавало и една ипостас, както е при Савелий, а от друга,
трие лица биха означавали три воли, оттам и три природи, както е при Арий.“[5]
Ако пък допуснем, че съществуването на две воли в едното лице на Христа
води до противоречие, то причината за него би била или природната воля или
грехът. Но Бог е съвършен и не може да бъде създател на никакво противоречие, а
въплътеният Бог не е имал никакъв грях. Следователно съществуването на две воли
в едното лице на Христа не води до противоречие между тях.
Волята е в природата, но не е подчинена на необходимостта, защото ако
беше така, „а знаем, че Бог е Бог по природа и по природа е Благ и Творец, то
Бог ще бъде и Благ и Творец подчинявайки се на някаква необходимост – нещо
което е огромно светотатство само да си го помислиш камо ли да го изречеш.
Защото кой ще бъде този, който въвежда необходимостта?“[6]
Тези, които твърдят, че след въплъщението се получава една нова природа
и съответно една нова воля, с това допускат „съединение и на другите природни
качества, тоест на тварното и нетварното, на безкрайното и имащото край, на
безграничното и ограниченото, на безсмъртното и смъртното, на тленното и
нетленното.“[7]
Според св. Максим „единият и същи Христос е по неслитен начин ипостас както на
двете природи, така и на природните им качества.“[8]
„Във взаимовръзката си природните свойства на всяка една от двете части на
Христа са станали свойства и на другата в тайнственото и неизречимо единение,
без никакво обаче сливане и смесване на едната част с другата по отношение на
природния логос.“[9] И
още: „ … същият Бог Вседържител, когато е станал по необратим начин човек, не
само като Бог е притежавал воля, съответстваща на Неговата божественост, но и
като човек, същият Той е притежавал воля, съответстваща на човешката Му
природа.“[10]. Св. Максим обяснява различията между нашата
човешка природа и тази, която е у Христос така: „… у Господа белезите на
природата не предхождат волята както при нас. Когато истински е бил гладен и жаден,
не като нас е изпитвал глад и жажда, а по един превъзхождащ ни начин, защото ги
е изпитвал доброволно. И когато наистина е изпитвал страх, Той се е страхувал
не като нас, а по един превъзхождащ ни начин. И за да обобщя: всичко природно у
Христа съчетава своя логос със свръхприродния начин, така че и природата се
утвърждава чрез логоса, и домостроителството – чрез начина.“[11] За разумния вид живот, създаден от Бога, е присъщо самовластното
движение или движението по своя власт, което ще рече, че „всяко разумно
същество по природа е надарено с воля.“[12]
и следователно Бог Слово, който стана наистина плът, като човек по Своята
същност е притежавал човешка воля.
Добродетелите
са природни и у всички хора с еднаква природа съществуват по равно, а неравенството
идва от това, че всеки упражнява не по равно с другите даденото му по природа и
затова добродетелта не се проявява в еднаква степен у всички.[13]
Упражняването в добродетели има за цел душата да се освободи от измамата на
сетивата и тогава става ясно, че „който не е безразсъден е благоразумен, и
който не е страхлив или дързък е смел, и който не е необуздан е въздържан, и
който не е несправедлив е справедлив. Тоест според природата ни разумът е
мъдрост, и способността да съдим – справедливост, и гневът и буйното чувство –
мъжество, и страстният стремеж – благонравие.“[14]
Ако се твърди, че волята не е природна, то тя би трябвало да бъде или
ипостасна или противна на природата. В първия случай това би означавало Синът
да притежава воля, която е различна от тази на Отца, защото те имат различна
ипостас. Във втория случай би се получило разрушаване на същността, защото това
което е против природата е разрушително за това което е според нея. Волята,
обаче, е природна и Бог Отец упражнява Своята воля като Бог, а не като Отец и
тя е също така и волята на Сина, който е Бог, и волята на Светия Дух, който
също е Бог, защото трите ипостаси имат една природа – божествена.
Въплъщението
на Бог Слово не е резултат от плътски действия и човешки сметки, а дело на
божествената и една воля, „понеже Отец реши, Синът извърши и съдейства Светият
Дух.“[15]
За да докаже, че Господ Иисус Христос е желаел и е действал и с двете
Си природи за нашето спасение, св. Максим привежда и тълкува множество примери
от Стария и Новия Завет. Тук ще приведем само някои от тях.
В Евангелие от Йоан, първа глава 43 стих, се казва „На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея.“ Тъй като
обяснението на св. Максим (както впрочем и всичките му аргументи в този диспут)
е блестящо по своята логика и гениално по своята простота го привеждаме така,
както го е казал: „Ясно е, че е поискал (Господ бел. м.) да отиде поради това,
че не се е намирал там. А не се е намирал там по човечество, защото по божество
отникъде не е отсъствал. Значи не като Бог, а като човек е поискал да отиде.
Следователно като човек е притежавал воля.“
Относно казаното „Желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз“ (Йоан
17:24) св. Максим изтъква, че в качеството си на Бог Христос не се намира в
някакво определено място, бидейки извън понятието за място. В същото време
тварната природа съществува на определено място и в определено време. От това
следва, че изричайки тези думи Христос е желал те да бъдат с Него в качеството
си на човек и значи е притежавал човешка воля.
По-натам
св. Максим Изповедник цитира думите на св. ап. Павел относно природата на
Господ Иисус Христос: „Смири Себе си,
бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.“ (Филип. 2:8) и тълкува
така: ако Господ се е смирил по своя воля, то Той го е направил като човек, а
не като Бог, тъй като според Отците на Църквата Синът нито е подвластен нито е
неподвластен на Отца. От тук св. Максим отново прави извода, че Господ Иисус
Христос е притежавал човешка воля.
Следващият
пример е от псалмите на св. цар Давид: „Жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми
приготви. Всесъжения и жертви за грях не са Ти угодни. Тогава рекох: ето ида
(писано е за Мене в началото на книгата), за да изпълня, Боже, Твоята
воля.“(Пс. 39:7) „Че Христос като човек, а не като Бог нарича Отца Свой Бог,
както също и че като Бог, а не като човек, Го нарича Свой Отец, дори
противниците ни ще се съгласят. А ако за Него като човек, а не като Бог, Отец е
Бог, значи като човек е желал да изпълни волята на Отца, а не като Бог. Защото
бидейки Бог по същност, волята на Отца е и Негова. Ако това е така, значи Той е
притежавал воля не само като Бог и единосъщен на Отца, но и като човек
единосъщен нам.“[16]
Според
св. Максим понятието „воля“ е многозначно, както и понятието „природа“. Волята
на Бога е една, на ангелите – друга, на хората – трета. При Бога волята е
свръхсъщностна. При ангелите волята и способността за нейното осъществяване се
сливат по време, докато при хората първо се появява волята за извършване на
нещо, след това се взема решение, а в някакъв следващ момент от време се
извършва осъществяването на взетото решение. Тъй като Адам по своя воля наруши
заповедта и по своя воля яде от ябълката, то човешката воля е виновна за
падението. Но ако въплътеното Слово не е приело тази същата воля заедно с
приемането на човешката природа, както се твърди при монотелитите, то тогава
човечеството не е освободено от греха. А пък ако хората не са освободени от
греха, значи не биха могли да се спасят. Освен
това, ако въплътеният Бог Слово не е искал да приеме човешката природа,
създадена първоначално от Него, то би трябвало да се мисли, че Той я е
отхвърлил, осъждайки Собственото Си творение, като недобро, което е немислимо.
Или може би Богът е решил да ни лиши от лечението, което същата тази природа би
могла да ни даде, за да се спасим, но тогава би ни лишил от спасението и би
изглеждал безсилен, което би означавало, че Той се отказва от Своя
домостроителен план. Всички тези размисли св. Максим предлага, за да докаже
своето твърдение, че Господ Иисус Христос е имал човешка воля.
Но
в Светото Писание има много доказателства също и за това, че Господ Иисус
Христос е притежавал воля и в божествената Си природа. „Самият наш Господ и
Бог, единствената истина, е казал за Себе Си в Евангелията: „Йерусалиме,
Йерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко
пъти съм искал да събера чедата ти както кокошка събира пилците си под крилете,
и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст.“ Съвършено ясно е, че е изрекъл
това не като човек (защото като човек е съществувал съвсем отскоро), а като
Бог, показвайки различните начини и прояви на мъдрата Си грижа за човека, чрез
които е желал да изведе природата му от външната заблуда и да я присъедини към
Себе Си, но тя не е поискала.“[17]
Следващият въпрос, на чието
изясняване се спира св. Максим е въпросът за двете действия в Богочовека Иисус Христос.
Св.
Максим твърди, че и действията на Господ Иисус Христос са две, както са две
природите и волите Му и същите неща, които важат за природите, важат и за
действията. Защото „нито някой е двама поради това, че е присъщо на природите
му да действа по два начина; нито поради това, че действащият е един, се
смесват движенията, които са същностно заложени в природите му.“[18]
Например нажеженият меч приема природите и на огъня и на желязото може
едновременно и да сече и да изгаря, но от това не се получават два меча, нито
пък поради това, че мечът е един става някакво сливане на същностните различия
на огъня и желязото.
Според
учението на св. Максим Изповедник Иисус Христос е действал по два начина,
заради това, че има две природи, но си остава в едно лице, тъй като „броят на
лицата не се въвежда заедно с броя на действията.“[19]
Когато се говори за
действие у Христа, трябва да се уточнява дали това действие е божествено,
човешко или някакво трето, което не е нито едно от първите две. Не може да се
приема, че действието на Господ Иисус Христос е едно и е присъщо на начина на
съединението у Него на божественото и човешкото, защото това би означавало, че
преди съединението Той е бил лишен от действие и не става ясно как тогава би
могъл да сътвори света. Освен това, в такъв случай би се получило, че нито Отец
нито Светият Дух имат действие, защото Те никога не Са Се съединявали с
човешката плът и следователно не биха могли да сътворят нищо.
Също
така, ако се допусне едно действие у Христа, то би трябвало да се определи или
като тварно или като нетварно. Но и в двата случая то би се отнасяло само към
една от природите – тварна или нетварна. Тогава „как би било възможно
действието на тварната и притежаваща начало природа да е нетварно и безначално,
и безкрайно, и творящо, и всеобхватно? И как на нетварната и безначална природа
би могло действието да е тварно и притежаващо начало, и ограничено, и зависимо
от други неща, за да не изчезне.“[20]
Според
св. Максим след съединението на божественото и човешкото у Господ Иисус
Христос, Той остава пълен и цялостен, като действието Му принадлежи на
съставляващия и определящ логос, защото „природата може да съществува и без
дела, но без природното действие природата нито съществува, нито може да бъде
разпозната. … чрез проявите на природното си действие всяко нещо удостоверява
съществуването си и своята неизменност.“[21]
„С това действие
(божественото бел.м.) Христос не само по нетелесен начин е извършвал чудесата
чрез всетворящата Си повеля (защото и след въплъщението Си е единен в делото Си
със Своя Родител, Чието действие е нетелесно), но е извършвал чудеса и по
телесен начин, тоест чрез докосването на Своята плът… Защото съживяването на
момичето, станало чрез словото и всевластната повеля, е сродно по природа с
проглеждането на слепия, или благословията на хлябовете, или изцеряването на
прокажения, извършени чрез телесното докосване. По този начин … (се) показва,
че и плътта на Христос е животворна, тъй като принадлежи Нему и никому другиму
чрез истинско и всецяло съединение с Него. Защото именно чрез тези две неща -
заповедта и докосването - се разкрива божественото действие, което ни най-малко
не премахва от плътта Му природното ни човешко и тленно действие, а напротив -
запазва го с характерните му проявления. Точно както чрез тялото и неговото
действие душата проявява като чрез инструмент и природните свойства на тялото,
и своето природно действие. Защото и протягането на ръката, и докосването, и
месенето с нея на пръстта, и разчупването на хляба, и изобщо всичко, извършвано
чрез ръката или някакъв друг член или част на тялото Му, е израз на действието
на човешката природа на Христос. Чрез нея Той, Който е Бог, действа като човек
и извършва и божествените дела по свойствен за природата Си начин. Така че
проявленията на всяка една от природите да потвърждават другата, показвайки, че
Той наистина е Бог съвършен и съвършен човек, без греха само.“[22]
3.
Заключение
В
хода на борбата срещу монотелиството „преподобният Максим отстоявал,
богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската
догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете естества
божествено и човешко, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос.
Той
разкрил и доказал (“Диспут с Пир”), че волята като естествено присъщо действие
и свойство следва да се отнася не към Личността на въплътения Син Божий, а към
ипостасно съединените “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” в Него две
природи.
Халкидонската
формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус
Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли,
които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават
една в друга и не се изменят по своята същност. Така големият богослов и
църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската
църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение
срещу монотелитската христологическа ерес.
С
това св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов
през периода между Петия (553 г.) и Шестия вселенски събор (680-681 г.) и се
превърнал в ключова фигура на православното църковно богословие в борбата и
догматическите спорове срещу христологическите ереси от това време. Неговото
учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на
чистотата на халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното
учение на Църквата и е важен етап от развитието на православната църковна
христология.”[23]
[1] По „Житие на св. преподобни Максим Изповедник”, http://www.pravoslavieto.com/life/01.21_sv_Maxim_Izpovednik.htm
[2] Илия Цоневски, „Патрология”, София, 1986 г., стр. 456
[3] Св. Максим Изповедник, „Диспут с Пир“, София, 2002 г., стр. 13
[4] Пак там, стр. 14.
[5] Пак там, стр. 14
[6] Пак там, стр. 18
[7] Пак там. стр. 20
[8] Пак там. стр. 20
[9] Пак там. стр. 21
[10] Пак там. стр. 21
[11] Пак там. стр. 23
[12] Пак там. стр. 26
[13] Пак там. стр. 33
[14] Пак там. стр. 34
[15] Пак там. стр. 42
[16] Пак там. стр. 45
[17] Пак там. стр. 47
[18] Пак там. стр. 58
[19] Пак там. стр. 59
[20] Пак там. стр. 60
[21] Пак там. стр.62
[22] Пак там. стр. 63-64
[23] Костадин Нушев,
св. Максим Изповедник, (http://www.pravoslavieto.com/life/01.21_sv_Maxim_Izpovednik_Nushev.htm)
No comments:
Post a Comment