Творчеството на Достоевски

Въведение

Каква е обстановката в която твори Достоевски, идеи и предпоставки.

В царска Русия идеята за “бащинска” власт в съзнанието на хората, идва от вековната византийско-православна традиция чрез която се схваща Москва като “третия Рим”. Москва – наследникът на Константинопол, обожествява върховния “баща – владетел”. През призмата на християнството това става още по силно и не случайно руските царе съсредоточават в себе си, политическата и религиозната власт едновременно. Така страхопочитанието към тях става не само държавно-политическо, но и духовно. Суверенът на бащинската фигура е бил наричан “цар-батюшка” или “цар-татенце”. В тази патриархална обстановка Достоевски създава своето творчество. В една обстановка в която дори селото се възприема като семейство – “круговая порука”, сплотеност която се е борила срещу дворянският натиск. Патриархална Русия пренасяла семейният модел, за да си обясни социалната действителност, борбата на царя с болярите, този всекидневен враг на селяните които са се страхували от тях. В представата за “батюшка” това, което е често олицетворение на държавата, парадоксално се е преплитало с преддържавното родово съзнание; тя е била примирение, подчиненост, официален идеологически инструмент, но в нея подмолно е звучал и скрит вопъл против феодалния тормоз. Някой изследователи на творчеството на Достоевски смятат, че ранните славянофили развиват в Русия почти всички западни мотиви на патернализма: микросистемата в обществото, асоциирано с организма на човешкото тяло, вярата и обредът като висша форма на сплотеност, традициите, езика и народния фолклор. Съборността в която цари обич към ближния и обич към Бога, участието на целия народ в литургията, който е народ на литургията. Но истината е, че не славянофилите и западното влияние е накарало хората да бъдат вярващи и да развият този модел, но самата дълбоко вкоренена православна вяра. За какъв патернализъм става въпрос въобще, когато християнството е мир и любов по същество. Моделът на семейство идва от самото Свещено Писание и спазването на традициите и обичаите идват от Свещеното Предание. Русия има своята уникална самобитност поради литургическото единство, докато у западните народи идеята за църква, църковно съзнание и литургия, се е превърнала в идея за театралност и публичност. Публичността е противна на литургическото единство, за това византийско-православната традиция е спасителната линия на Руската нация.

Причини за написването на “Братя Карамазови”

Гореизложените факти оказват огромно влияние, дълбоки размишления и творчески устрем за написването на “Братя Карамазови” – един роман във въображението на автора, който постепенно изплува на бял свят. Навярно Константин Победоносцев също оказва огромно влияние на Достоевски при създаването на “Братя Карамазови”.

Като взема за своя тема малкият свят на едно семейство, Достоевски следва една линия в европейската художествена проза на реалистичния роман. Наблюдавайки клетката – семейството, писателят долавя множество детайли в социалния организъм – обществото, защото отъждествява семейството с общество. Достоевски подхваща всички основни идеи, които Победоносцев поощрява у своя привърженик, особено в критиката на либерализма и реформаторския дух. В “Братя Карамазови” ясно си личи критиката към буржоазната цивилизация, една цивилизация на бездушната наука и техника. Темата тръгва още от “Подземието”, “Престъпление и наказание” и сега в облика на Митя Карамазов. Както Блажени Августин казва за първите християни, че ще дойдат невежи които ще удивят небето. Романът ярко илюстрира и преките антиреформистки тенденции на Достоевски, като на няколко места са подметнати иронии към общия реформаторски дух. Чрез линията на брата Иван Фьодорович се разгръща централната атака срещу европейските идеи. Европейските идеи за писателя са изтъкани от материализъм¹ и бездуховност. Така според Достоевски “материалистите”, или което за него е същото, “нихилистите” в своето вътрешна развитие стигат до един момент, в който “унищожават” не само йерархията на Божия свят, а и самият свят, всичко, което е извън субекта². Образът на Иван Фьодорович изиграва огромна роля в написването на “Великият инквизитор”, който образ може да се каже, че е продължение на Ивановия бунт, антропологичните проблеми и обществото без Бог. Именно това общество без Бог, намира изражение в Инквизитора. Инквизитора се явява като събирателен образ на духовността без Духа, без Бога.

Очерк на “Великият инквизитор”

Ето какво казва най-добрия коментатор на Достоевски – Николай Бердяев в книгата която е написал за него “Мирогледът на Достоевски” в глава VIII “Великият Инквизитор. Богочовекът и човекобогът”:

“Легендата за "Великия Инквизитор" е върха в творчеството на Достоевски, увенчаването на неговата идейна диалектика. В нея трябва да се търси положителния религиозен мироглед на Достоевски. В нея се събират всички нишки и се разрешава основната тема, темата за свободата на човешкия дух. Нейната трактовка в Легендата е иносказателна. Поразително е, че легендата, представляваща небивала по своята сила възхвала на Христа, се влага в устата на атеиста Иван Карамазов. Легендата е загадка. Остава не напълно ясно на чия страна е разказващият Легендата, на чия страна е самият автор. На човешката свобода са предоставени много неща за разгадаване. Но легендата за свободата трябва да бъде обърната към свободата. Светлината пламва в тъмнината. В душата на бунтуващия се атеист Иван Карамазов се съчинява възхвалата на Христа. Съдбата на човека неминуемо го влече или към Великия Инквизитор, или към Христа. Необходимо е да се избира. Няма нищо трето. Третото е само преходно състояние, непроявеност на последните предели. В системата на Великия Инквизитор своеволието води до загуба и отричане на свободата на духа.”

И така, първата задача на "Великия Инквизитор" е да се ударят “с един куршум” и Рим, и социализмът, да се намери такъв образ, в който те да са “съчетани”. Инквизиторът е тъкмо този образ³. Гневът и злобата обсебили Инквизитора в края на краищата го водят не до покаяние, а до смърт, самоубийство което той сам организира, подобно на Юда Искариотски. Свещеното Писание на Новия Завет ни съветва: “Гневете се, но не вършете грях. И нека гневът ви се стопи, преди слънцето да е залязло. Не позволявайте на дявола да ви победи.”⁴ /Еф. 4:26-27/ Инквизиторът представляващ закона, сам попада в капана на смъртта. “Жилото на смъртта е греха, а силата на греха е законът.”⁵ /1-во Кор. 15:56/

Скъсването с Бога в лицето на испанския кардинал - Инквизитор е съществения момент в произведението, който дава една обективна оценка за духовните измерения в които се движи Достоевски.

Поемата започва с арестуването на Христос, Който извършва възкресение по времето на едно погребално шествие. Това предизвиква гняв в лицето на кардинала, който нарежда да Го заловят и изгорят на кладата, както прави с всички еретици които не се подчиняват на католическата вяра. В затвора Инквизитора влиза в килията на Иисус Христос, провежда един дълъг монолог, след което Го изгонва, вместо да Го изгори. Развръзката на сюжета е когато Инквизитора сам отива на кладата, на мястото на Иисус Христос. Моментът на монолог в килията е също изключително важен, защото именно там Инквизиторът развива своите теории за църковност без Бог, за църква без Пастир, докато Христос мълчи и не го опровергава през цялото време. Инквизиторът е уверен, че хората се подчиняват сляпо на него и неговите заповеди и по този начин не им е необходим самия Бог. Светът на Инквизитора не само че не е земен рай, както мисли неговият “архитект”, но е също ад, където вещното властвува над живото, адът на съдебния процес над Митя, “грешката” на бездушността – с тази разлика, че тук не отделната личност, а цялото човечество се третира като вещ, като материал за изграждане на предварително обмислената от “архитекта” постройка⁶. В мълчанието на Христос можем да прозрем истината⁷ и свободата. Тук мълчанието оказва много по-силно въздействие от аргументите на Инквизитора. Пред очите на читателите се противопоставят свободата и принудата, вярата и неверието, божествената любов и безбожното състрадание към хората, Христос и антихриста. Великия Инквизитор е "един от страдалците, измъчвани от голяма скръб и обичащи човечеството", аскет, свободен от желанието за низки материални блага. Той е човек на идеята и има своята тайна. Тази тайна е неверието в Бога, неверието в Смисъла на света, в името на което би си струвало да страдат хората. Великият Инквизитор разбира, че огромната маса от хората нямат сили да издържат бремето на свободата, разкрита от Христос.

“Великият Инквизитор не вярва в Бога, но той не вярва също и в човека. А това са две страни на една и съща вяра. След като си загубил вярата в Бога, не можеш повече да вярваш в човека. Християнството изисква не само вяра в Бога, но и вяра в човека. Християнството е религията на Богочовечеството. Великият Инквизитор отрича преди всичко идеята за Богочовечеството, близостта и съединяването на божието и човешкото начала в свободата. Човекът не издържа голямото изпитание на своите духовни сили, на духовната си свобода, на призванието си към по-висш живот. Това изпитание на силите му е било израз на голямото уважение към човека, признание за неговата висша природа. От човека се изисква много, защото той е призован към нещо велико. Но човекът се отрича от християнската свобода, от различаването между доброто и злото.” – така пише за образа на Инквизитора Николай Бердяев в книгата “Мирогледът на Достоевски” в глава VIII “Богочовекът и човекобогът”. Инквизиторът иска да наложи правила и закони които хората да следват, а свободата на Христос да се превърне в нещо излишно, ненужно и непосилно бреме. Но истината е, че ако Бог не направи хората праведни, нищо не е в състояние да ги направи такива, нито законите, нето правилата, нито църковните управници. “Но сега се разкрива как Бог прави хората праведни. Това става отделно от закона, въпреки че законът и пророците свидетелстват за него. Бог прави хората праведни чрез вярата в Иисус Христос и това се отнася за всички, които вярват, понеже няма разлика между хората, защото всички съгрешиха и са лишени от Божията слава. Но Бог ги прави праведни чрез своята благодат даром, като ги освобождава от греха чрез Христос Иисус. Чрез кръвта на Иисус Бог го представи като изкупителна жертва за греховете на онези, които имат вяра. Така показа, че е бил справедлив, когато, поради снисхождението си, в миналото не е наказал хората за греховете им. Бог извърши това, за да докаже, че е справедлив в настоящето и че ще продължи да бъде справедлив и същевременно да прави праведен всеки, който вярва в Иисус.”⁸ /Рим. 3:21-26/

Праведността също така е част от свободата която имаме у Бога.

“Свободата е аристократична, тя съществува за малцина избраници.” – казва Николай Бердяев. Великият Инквизитор обвинява Христос, че е обременил хората с непосилна свобода, а е трябвало да ги лиши от нея ако наистина ги обича. Защото свободата води до съблазни, а свободната съвест се явява като нещо мъчително и така хората се чувстват нещастни. За да бъдат щастливи е необходимо да се успокои тяхната съвест тоест, да им се отнеме свободата на избор. Само малка част от тях са в състояние да издържат бремето на свободата и да тръгнат след Този, който е "възжелал свободната любов на човека." - пише още Николай Бердяев. Духът на Великия Инквизитор е дух, който подменя Христос с антихриста, появява се в различни образи в историята. Образът на Инквизитора е един сложен типаж, отрицание на отрицанието⁹. Католицизмът със своята система на папската теокрация, която превръща църквата в държава, според Достоевски е един от образите на духа на Великия Инквизитор. Същият дух би могло да се открие и във Византийското православие, и във всеки цезаризъм, и във всеки империализъм. Но държавата, която знае своите граници, никога не е израз на духа на Великия Инквизитор, не потиска свободата на духа. В своята историческа съдба християнството постоянно се подхвърля на съблазънта да се отрече от свободата на духа. И за християнското човечество не е имало нищо по-трудно от това, да запази верността си към християнската свобода. Наистина, няма нищо по-мъчително и по-непоносимо за човека от свободата. И човекът намира различни начини да се откаже от свободата, да смъкне от себе си нейното бреме. Това става не само чрез отричане от християнството, но се извършва и вътре в самото християнство. Теорията за авторитета, която играеше такава роля в историята на християнството е отричане от тайната на Христовата свобода, от тайната на Разпятието на Бога. Тайната на Християнската свобода е и тайната на Голгота, тайната на Разпятието. А тайната на Разпятието е любовта. Любовта на Бог към човеците, любовта на човеците към Бог и любовта на човеците към човеците. В какво се изразява тази любов?

“Не допускайте никакъв дълг към никого, освен дълга да се обичате един друг, защото който обича другите, е изпълнил всяко изискване на закона. Защото заповедите “Не прелюбодействай!, “Не убивай!”, “Не кради!”, “Не пожелавай това, което не ти принадлежи!”, както и всички други заповеди се съдържат в думите: “Обичай ближния си както себе си!” Любовта кара хората да не вършат зло на ближния си. Затова любовта води до изпълнението на закона.”¹⁰ /Рим. 13:8-10/

Заключение:

Християнството на Достоевски е дълбоко, изразено преди всичко в неговото отношение към човека и човешката съдба. Това се чувства най-силно във “Великия Инквизитор”, между свободата и робството, злобата и любовта, падението и победата, светския и духовния светоглед. Само християнският мироглед у човека може да го направи да живее с духовните стойности и светоглед. Отношението към човека в творчеството на Достоевски тук разкрива пред световната литература християнския антропоцентризъм. Човекът се идентифицира с религията и религията става част от човека.

“Достоевски е вестител на своеобразна православно-руска теократична идея, на религиозната светлина от Изток. Тази теократична идеология е набелязана в "Братя Карамазови" и отделни нейни мисли са разхвърлени на различни места в "Дневник на писателя" Някои хора смятат тази теократична идеология за най-същественото в идеите на Достоевски. Едва ли можем да се съгласим с това. В теократичната идеология на Достоевски няма нищо особено оригинално и има много неща, които противоречат на неговите най-основни и действително оригинални религиозни идеи.” – смята Николай Бердяев

1 Материализъм – едно от двете главни направления във философията, което дава единствено правилен, научен отговор на основния въпрос на философията – за отношението на мисленето към битието. Материализмът, в противоположност на идеализмът, признава материята за първична, а съзнанието, мисленето – за вторично. Висша форма на материализма е марксисткият философски материализъм, който преодолява всички недостатъци и слабости на предишните материалистически учения. В своето развитие материализмът се опира на науката, на естествознанието. В цялата история на философията, като правило, философският материализъм е мироглед на напредничавите обществени класи, борещи се за прогреса и заинтересовани за развитието на науките. Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 279

2 Стоянов Ц., Геният и неговият наставник, изд. “Отечествен фронт”, София, 1978 г., стр. 130

3 Пак там, стр. 134

4 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 368

5 Пак там, стр. 337

6 Стоянов Ц., Геният и неговият наставник, изд. “Отечествен фронт”, София, 1978 г., стр. 137

7 Истина – съответствие на понятието, на идеята с обекта; знание, което правилно отразява обективната действителност. Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 171

8 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 296

9 Отрицание на отрицанието – философско понятие, което изразява една от диалектическите закономерности на развитието. Понятието “отрицание на отрицанието” широко се използва в Хегеловата философия, в която за първи път се появява. У Хегел отрицанието на отрицанието изпъква предимно като оръдие, с помощта на което той създава своите изкуствени идеалистически конструкции. Целият процес на развитието се подвежда у него под “триадата” /теза, антитеза, синтеза/. Тезата се отрича от антитезата, която на свой ред се отрича от синтезата /отрицание на отрицаниета/ Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 369

10 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 311