Уморен да се боря с живота посегнах на дрога.
С разхлабени мускули, болни стави, треперещ и слаб
По улици мръсни, блъскан от хората аз бродя
с копнеж свиреп да взема поредната доза дрога.
Стоя подпрян на стената в порутена сграда.
Бездомно куче, глава положило на скута ми,
очите му тъжни, очи големи гледат ме
и сякаш ми казват: „С теб съм, приятелю мой!”
Поредната доза смърт преди малко взех,
потъвам в сънища мрачни и бездни дълбоки,
летя без посока, без име, скитник призрачно блед –
къде отивам не зная, в безкрая на бездни дълбоки.
И викам за помощ – „Боже, къде си Ти?”
Чувал съм много за теб, че обичаш хората,
идваш на помощ когато викат към теб,
не съдиш, не мразиш както ние хората.
Съкрушен съм, о Боже, до дъно на сърцето ми,
болен умирам и за мен няма лек,
презрян и отхвърлен, разпадам се бавно,
обществото ме мрази, защото нищожен съм и клет.
Чудна светлина тоз час над мен се разля,
видях образ прекрасен на мил Небесен Баща.
„
„Повярвай в Мен и сега бъди изцерен!”
Взе ме в прегръдки с топли, прекрасни ръце.
Вдъхна в лицето ми огън Божествено свят,
престанаха болки, смъртта си отиде и аз се събудих,
събудих се нов, събудих се здрав, изпълнен с живот.
Ей хора, повярвайте в Бога, че Той съществува,
че Той прощава, обича и ни помага,
че Него Го има, реален е, Жив и Мощен.
Макар и невидим, Той с милост, любов дарява.
Сега съм доволен, спокоен, щастлив и реален
с моето куче по улици прашни аз крача,
на всеки говоря за чудото станало с мен.
Един вярва, друг не, но аз съм спасен.
Обичам си Бога и един ден ти знай,
ще Го видя отново горе в небесния Рай!
Сред ангели бели, в простор от разкошна любов
Ще бъда аз с Него, с моята вярна Любов!
автор: Снежана Тодорова Костадинова
No comments:
Post a Comment