из "Библейска Археология" на проф. д-р протопрезвитер Николай Стефанов Шиваров

 Богословието се състои от химни и четива от петокнижието, пророците, проповед, псалми, благословения. Често се говори, че християнското богословие е повлияно от синодалното; естествено първите християни са евреи. Структурата е подобна, наричана у нас “Литургия на оглашените”, а на запад “Литургия на Словото”. Съдържанието в християнската църква е различно; първоначално е имало повече текстове от Стария  Завет, защото новозаветните текстове все още са били събирани. У нас акцента пада върху “вечернята”.

            В законодателството била прокарана линията между умишлено и неволно убийство, за разлика от други древни законодателства като това на Хамурат. Ако някой който сече дърва и брадвата отхвръкне и убие някого , тъй като не е желал убийството, можел да избяга в някой от шестте града. Родовото отмъщение “Око за око” нямало да го постигне, но там съдът трябвало да реши дали престъплението е неволно. Ако е неволно, избягалият е можел да остане само в пределите на града необезпокояван. Можел да се завърне в дома си, едва след смъртта на първо свещения владетел на даденото помилване. Избягвало се е кръвното отмъщение. Сам Мойсей е от Левиевото коляно, но левитите не получили земя при разпределението. На тях се давал десятък който бил доброволен, за това след вавилонския плен при обедняването на народа , левитите трябвало да тръгнат да обработват земята. Левитите били длъжни да учат народа на вярата и закона. В царската епоха част от тях като грамотни заемали високи постове. Обличали дълга риза до глезените – котонет или хитон. На главата си носели нещо като кърпа- чалма и служели боси. Така било със свещениците и първосвешениците –обуването е било символ на притежание, а единствения Бог е Притежател на светото място. За това Мойсей е трябвало да събуе сандалите си при горящия храст. Дори когато някой се отказвал да поеме задълженията на левиятен брак / левир – равенство –девер/, жената на починалия трябвало да го удари с обувката събута от продавача – символ на притежание.

            Свещеника /коем/ е потомък по странична линия от синове по линия на брата на Арон. Той имал също задължения да поучава с което се разграничавал от поли теистичните жреци и за това не се наричал жрец, а свещеник въпреки, че принася жертви. Свещеническо облекло: пояс – многократно препасан около рамената и около кръста, дълъг 15 см. Одеждите на левитите, свещеници и първосвещеници са от фин лен или висон. Коприната в късната елинистична епоха идва от Китай. Вълнени дрехи не са се правели, защото са били животински. Първосвещеникът наричан “Свещеникът” е начело на култовия персонал. Първият първосвещеник е брата на Мойсей – Арон. Би трябвало първородния да поеме, но има случаи на изключение. По времето на Соломон начело на свещ. застанал Садок, вероятно включен в свещенството  поради брак с потомка на Арон. Освен свещено облекло, той обличал ефод – нещо като жилетка от две части, без ръкави, на раменете на двете части били свързани с полускъпоценен камък оникс. На единия били написани племената на първите шест колена, на другия ръкав другите шест колена. На гърдите бил превързан нагръдник с 12 скъпоцени и полускъпоценни камъни – не се знае какви точно са били.  В текстовете се говори и за съдийски нагръдник. Съдийски защото Бог дава отговори на въпроси поставени от първосвещеника от общонароден характер. Има две главни хипотези какво е представлявал този Урим и Томим: 1. зарчета  или пръчици; 2. като се изхожда от това, че двете думи “урим” и “томим” са абстрактни понятия, в септуагинта стоят думите “диосис кеалития” – явление и истина, които са абстрактни. Отговорите са били свързани с осветление на букви от надписите върху камъните на нагръдника. На главата си свещеника носел гитар, нещо подобно на шапка на която имало златна пластинка с надпис “Светиня Господна”. Когато първосвещеника благославял издигал ръцете си на височината на тази пластинка, която по-късно представлявала цял обръч. След като Иерусалим бил завладян и разрушен от вавилонците в главната квартира на Навуходоносор били екзекутирани висшите членове на царския съвет, включително и първосвещеника и втория свещеник който отговарял за стражата и новобранците. След плена не се говори вече за “Пурим” и “Томим” – всичко загива в този момент.

            Извори в българската археология

1. Веществени извори в БА

-         керамиката /грънчарски изделия/ в северозападна Месопотамия около 6000 г. пр. Хр. Неолита се дели на предкерамичен и  керамичен. По керамиката се познава бита и начина на живот. Работата е в три аспекта:

o   кабинетна

o   полева

o   лабораторна

-         1. 1. Диагостична керамика: 1-ви етап: на повърхността могат да се намерят различни неща от различни епохи. Трябва да се изследват около 4000 парчета, за да се определи епохата; 2-ри етап: терена се разграфява 10/10 или 5/5 според финансите. Има три вида разкопки:

o   стълбовидни

o   решетъчни

o   копаене в дълбочина – непрекъснато всичко се заснема и се придобива една цялостна картина. Всичко се рисува и скицира при събирането на диагостична керамика. По украсата на керамиката може да се извърши типология.

1. 2. Типологична керамика

2. Изображения върху дърво и камък, метали, мазилки и слонова кост. В Самария са открити плочки от слонова кост за инкрустация.

Архивите от Ебла

1.      Ебла – град държава в днешна северна Сирия. Процъфтява в периода 2400 – 2250 г. пр. Хр. След 10 годишни напразни археологични разкопки, идва откритието на царските архиви 17 хил. стенописни таблички. Езикът е палеоханаански /от преходниците на северозападните семити/. За първи път се вижда преход от шумерско еблаидски. Член на царската фамилия носи името Ебрум, което е сходно с името на предшественик от Аврамовото семейство. Това име впоследствие не се среща никъде.

2.      Засвидетелствано е името Михаел /Кой е като Бог/, което хилядолетия по-късно е налице в библейски текстове – книга на пророк Даниил.

3.      Споменават се гр. Хицор , Салим, които може би са в северна Палестина и Йерусалим, но са необходими допълнителни данни за локализиране.

4.      Срещат се имена на ханаански божества – Ваал, Дагон, Астарта и др.

5.      Пролицатели се наричат понякога Невиим.

Угарит

                        Разположен срещу носа на Кипър върху хълм Разшамра. Рош на евр. ез. е глава, на арабски е разстояние, следователно означава и височина – хълм; копър от хълм. Случайно открит през 1929 г. на кръстопът; на север от Ехеската държава, на юг са арамейските царства и Египет; на изток Асирия и Вавилония; на запад Средиземно море, Егейските гръцки острови и Хиперкрит. В пристанищните квартали е имало кантори на търговци от различни краища. Угарит и неговата територия са в най-северната част на Ханаан. Клинописни архиви са намерени в царските дворци в храма на Ваал, в дома на главния жрец и в търговските кантори. Обикновено те са на акадски, сирийсковавилонски и хоридски език. Освен това са открити таблички написани с угаридски азбучен клинопис.

           

            K – глава на бик; алеф A     - А

            q – бет; β                               - В

            ך – гимел; ך                           - Г

            ס – далет; Δ                          - Δ

            ╕- хе; э                                  - Е

 Така е предадена 15 века пр. Хр. в Угарит – линеарна азбука. В клинописната азбука в Угарит : q = ═   , ך = ↑

            Линеарните шрифтове се оформят и пробиват път, докато клинописната азбука отпада. По обем те са почти както псалтира, но за първи път в ръцете на науката има данни пряко от Ханаанците.

            Богословските науки се подреждат в четири дисциплини:

1.      Библеистични данни – БА /библейска археология/, БИ /библейска история/, ББ /библейско богословие/.

Семантика – съдържанието на една дума

Понятието “библейски гръцки” и “библейски еврейски” са относителни.

2.      Историческото богословие съдържа: Църковна история, История на религиите и Апологетика.

3.      Систематическото богословие съдържа: Нравствено богословие, История и анализ на етичните системи и Философия.

4.      Практическото богословие съдържа: Литургика, Църковна археология и Християнско изкуство.

Название и археологически рамки: от гръцки αρχαίος - древен и λόγος - слово

άρχαιος – архео ;  λογος – логос

Логос – слово, учение, наука; понятие от 18 век.

Първоначално археологията е историография. Така е написан и трудът на юдейския класик Йосиф Флавии “Юдейски археологии” /юдейски древности/ - история от сътворението на човека до първото юдейско въстание против римляните 66 г. сл. Хр.

Класическата археология започва да се оформя като наука през 18 век, а от средата на 14 век благодарение на откритията в Египед и Месопотамия започва да се оформя археология на древния близък изток, в това число БА.

Първоначално литературните извори са на преден план. По предложение на видния археолог Олбрайд БА обхваща времето от 10 век пр. Хр. до края на 1 век сл. Хр. защото приключва ерата на палеолита и започва мезолита. Малко преди това е приключил последния ледников период. В края на 1 век сл. Хр. са приключили новозаветните книги.

В термина БА би могло да излезе, че обект на изследване в археологията е библията, докато иначе обектите са: страна, народ, регион; има опити за други названия: 1. Израелска – но това ограничава в държавата Израел; 2. Еврейска – но евреи има по цял свят; 3. Палестинска – но това води до неправилни политически заключения и освен това е ограничено. Не трябва да се забравя, че във всяка една наука има технически термини които може да са в противоречие с езикознанието, но тези термини трябва да се знаят.

Водата

Водата е средство за духовно очистване. Култовата чистота е не само с оглед човека да се доближи молитвено до Бог, но и да го предпази от езически увлечения:

1.      В С.З. има забрана за изралтяните да се допират до мъртво тяло, за до се избегне култа към мъртвите. Какво означава кул към мъртвите? Дадено лице да бъде обожествявано и представено за ангел. Открити са моделирани черепи на хора. На отделни черепи в палеолита преди около 40 хил. г., виждаме, че те са боядисани в червено – символ на кръвта като живец. В Угарит починалите царе се причисляват към трети ранг богове. Има абсолютна забрана за първосвещеника да се допира до тялото на покойната си майка. Ако се допре, престава да бъде свещеник. Този който се е грижел за покойника от рода, е ставал нечист и е трябвало да изпере дрехите си и да се умие с очистителна вода, изворна, течаща вода в която се поставя пепел от всесъжение – в което има нишка червена вълна, парче кедър и исоп. Само в пустинята може да се види исоп. След като се измие с тази вода, той остава нечист до вечерта /новия ден започва от вечерта/. Когато една пещера е използвана за погребално място, тя е била варосвана отвън, за да не влезе някой и да стане нечист.

2.      Животните също се делят на чисти и нечисти: а/ едър и дребен добитък и дивеч – може да се яде, но да не се принася в жертва; б/ хишници използвани в чуждите култове, например свинята която се храни с мърша в Египед фараона е принасял свини в жертва. Римския военачалник в навечерие на сражение е принасял малко прасенце. За това и по времето на Иисус където е имало езичници, е имало стада свини. Магарето е опитомено, ханаанците принасяли в жертва магаре при сключване на договор. Прабългарите при договор разсичали куче, а византийците се кълнели в кръста. Кучетата са били в селата и градовете, не били домашни животни, а хищници. Една от богините в Египед е котка. Заекът не се приемал за чисто животно, тъй като негови крака са били носени като амулети от североарабските бедуини, които вярвали, че бързината на заека носи добро. Камилата, нейната вълна, мляко и месо са чисти, защото тя не се храни с кръв, но не се принася в жертва; за арабите е нечиста, защото се принася в жертва в ислямската епоха.

3.      Някой болести като проказата, кръвотечението са взимани като признак за нечистота – култово. Прокажените са изолирани групово извън населените места и давали сигнал звуково, за да не се доближи някой до тях. Към тази категория принадлежи особен вид лишеи. Къщата е трябвало да бъде разрушена и изхвърлена. Появата на лишеи и заболявания се считала за божие наказание, но обективно погледнато това предпазвало от епидемия. Дори обикновеното измиване на ръце и крака е било свързано с приемането на гости. 

Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство!

Когато видиш очи в очи смъртта в угасващия пламък на живот, в зениците на твой приятел и разбираш, че си безсилен да я предотвратиш, тогава се питаш какво е живота, от кой зависи дали хората ще умрат или ще живеят? Когато отново видиш това да се случва с твой приятел и с друг, и с трети... просто си отиват един след друг. Когато същото това започва да се случва още по-често с близки и далечни, до там, че почти става ежедневие, се питаш дали трябва да свикнеш с фактите. Да свикнеш с геноцида на века. Да приемеш, че в твоето поколение това се случва и е реално всички да се друсат. Реално, но не и нормално. Не, никога! Какъвто и наркотик да е, каквато и еуфория и кик да предизвиква – не е нормално и естествено. Пътят е смъртта и води към смъртта. Питаш се в тези дълбоки моменти на размишления къде е Бог? Няма ли кой да помогне? Обществото мълчи. Неспособността на медицината, всичко което казва как, къде и колко, но не дава отговор на защо, е безсилно и недостатъчно. 

Въпросът е „Кой“? Кой може и е способен да избави милионите млади души от тинята на наркотиците. Те си отиват – цели генерации, цели поколения.

Няма да забравя очите им, същите очи продължавам да срещам до днес – очи гледащи в нищото, без цели, без стойности в живота, без надежда. Няма да забравя тези имена, тези 13, 16 до 25 годишни млади хора, тези приятели които никой не разбираше, а те не можеха да обяснят какво чувстват, нито можеха да го споделят с който и да било. Свръхдозата ги убиваше ден след ден. Ден след ден днес от свръхдоза  продължават да умират безброй млади хора на възраст от 13 до 30 г. Сблъсакът с тази истина продължава да ме кара да смятам, че социалните институции, клиники и терапевтични общности не са достатъчни. Необходима е помощтта на Църквата, само тя е онази стабилна и здрава структура изградена от Самия Бог. Богочовешката институция, духовниците, доброволците, те са онези които обгрижвайки тази група от млади хора, поне във всеки по-голям град на България, могат да променят тяхната съдба, съдбата на нацията.  Питала съм се когато съм виждала наркоманите да колабират, има ли такава помощ, не просто отчитане на дейност. Питам се и сега.

Лично познавам и такива които са били дълбоко в блатото на наркотиците, а днес са нови личности, променени и свободни. Личности с професии, семейства и бъдеще. 

През 1998 г. разтърсане от ужаса на това което се случва с повечето приятели и познати, реших да помогна. На първо време това бяха мои по-близки приятели зависими от наркотици. Някой от тях бяха с двойни и тройни зависимости, като например хероин, барбитурати и транквиланти. Създадох надденоминационна християнска комуна заедно с още една жена. Предоставих територия за тази цел - домът в който живеехме аз и майка ми. Психически, емоционално и финансово със собствени спестени средства първите постъпили бяха подкрепени. Не бях свързана с никакви държавни или социални институции. Вярващи от различни църкви в столицата, предимно протестантски, се включваха с молитви и колкото можеха с доброволна финансова подкрепа. После получихме по-продължителна финансова подкрепа от шведската организация "Леви Петрус". Хората се увеличаваха в комуната и ставаше все по-невъзможно да обитаваме в три стаи. След известно време териториалните проблеми се отразиха и на близкоживущите, което доведе до освобождаване на жилището, тъй като закона за ползване на общинска собственост определя и броя на обитателите. За щастие повечето хора бяха преустановили зависимостта си за периода в който живееха в къщата. До ден днешен те са „чисти“ и водят пълноценен живот. Тъй като имаше и други желаещи да им се окаже такава помощ, дейността се разширяваше още повече. Принципът беше: първите които спираха с наркотиците помагаха на тези които идваха и така се получаваше верижна реакция. Самия ред, метод и живот в комуната бяха променливи според нуждите и възможностите. За да бъде продължена тази комуна за рехабилитация на наркозависими, бяха необходими постоянни средства и постоянна помощ от хора с отношение към този проблем. След разделянето на комуната на две части, поради многобройността на хората и непостояннаите доходи, през 2003 – 2004 г. всичко беше прекратено. Дали някога отново ще се създадат подобни условия за други млади хора желаещи да спарт с наркотичната зависимост точно по този модел или той ще остане единствен и неповторим, ще покаже времето. Тази не само моя надежда все още не е угаснала. Ето, защо пиша по тази тема и се надявам, че всичко по тази тема ще може да осветли проблема, както и да помогне на онези които имат отношение и сърце за погиващите млади хора от геноцида на наркотиците. 

Нека заедно да се обърнем към погиващите млади хора, да откликнем на действителността, тази горчива и черна действителност за която повечето не искат да чуват, а когато я видят не знаят как да реагират. Без да осъждаме или да сме твърде предпазливи, но екипирани със знанията, информацията, опитът и решението да подадем ръка, можем да бъдеме от позла, защото пасивността може да се окаже най-голямата вреда. Не е лесно да се решиш да помагаш на безнадежните, особено когато удряш на камък. Решението е индивидуален избор, както решението е и първото нещо което един наркоман трябва да направи, за да спре. То може да е с прословутата фраза на фалшиво обещание: „От утре спирам!“ и това „утре“ никога да не идва, както са го слушали повечето родители, приятели и близки. Но в Бога това „утре“ наистина съществува и го има, то се случва. Вземането на решение е свързано с признанието на проблема, с покаянието.

Вярвам, че Църквата днес е изправена пред ново предизвикателство и ние като християни с общи усилия можем да се преборим с геноцида в днешния век под чието робство са нашите деца, приятели, млади хора и граждани. Чрез Божията сила всичко е възможно, възможно е всичко за този който вярва, възможно е да ги извадим от смъртта, смърт духовна и телесна, погубваща народа ни. Както Христос слезе в ада и благовести! Бог има благословение за нас, нов и пълноценен живот в Исуса Христа.  

Jana Light

Богословието като медицинска наука

Митрополит Иеротей Влахос

Из: „ПРАВОСЛАВНА ПСИХОТЕРАПИЯ”

Православното богословие ясно свидетелствува за това, че представлява, от една страна, плод на някакво лечение, а от друга – път за лечение. С други думи, само тези, които вече са излекувани и са приели общение с Бога, се явяват богослови, и само те могат да покажат на християните истинния път, вървейки по който може да се достигне до „мястото” на изцелението. И така, богословието – това е и плод и метод на лечение.

За да се види истината с по-голяма яснота, за него е необходимо да поговорим по-подробно. Ще изложим учението на светите отци относно богословието и богословите по-подробно.

Струва ми се, че следва да се започне със св. Григорий Богослов, комуто Църквата неслучайно е дала това прозвище. В началото на своите знаменити богословски слова той пише, че не всеки човек може да богословствува и да разсъждава за Бога, тъй като това занятие не е просто и е недостъпно „за пълзящите по земята”. Това дело не е достъпно за всички, но е достъпно за хората „изпитващи себе си, провеждащи живота си в съзерцание, а преди всичко очистени или в краен случай очистващи душата и тялото си.” Само тези, които са преминали от тази деятелност към съзерцание, могат да говорят за Бога. Как става това? „Когато биваме свободни от външната тиня и смут, когато величественото в нас не се слива с негодни и блуждаещи образи”. Затова светителят и съветва: „Защото действително е нужно да се опразниш (от всичко това – б.р.), за да разбереш Бога.

Нил Постник свързва богословието с молитвата, и преди всичко с умната молитва. От ученията на светите отци добре ни е известно, че този, който е придобил дар на умна или сърдечна молитва, е стъпил на първото стъпало на съзерцанието на Бога. Молитвата е също един от видовете съзерцание. Затова молещите се с умна молитва придобиват общение с Бога, а това общение е познанието на Бога от човека. Затова светият Нил говори: „Ако ти си богослов, значи наистина се молиш, и ако наистина се молиш, то ти си богослов”.

Преподобният Иоан Лествичник на много места в своето високодуховно произведение, наречено „Лествица”, изобразява истинното богословие. „Съвършенството на чистотата е начало на богословието. „Съвършенството на чистотата е начало на богословието. Този, който съедини съвършено своите чувства с Бога тайно научава от Него... Но, когато съединението с Бога още не се е извършило, тогва е и трудно да се беседва с Бога”(Лествица, слово 30, 20-21). Когато това условие не е спазено – ( подч. - р.) този, който не е познал Бога лично говори за Него по догадка.”(пак там: 30-23) Да се разсъждава за Бога по догадка, съгласно светоотеческото учение, е безусловно нещо много лошо, доколкото води човека до прелест (прелъстяване от бяс, внушаващ уж голяма религиозност – б.р.). На преподобния (Иоан Лествичник) е известно по какъв начин у нас произраства „бесовското богословие”. В тщеславните сърца, които не са успели да се очистят от действието на Светия Дух, нечистите бесове „в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания” (там. 26-151). Затова за тези, в които живее страст, е невъзможно да се „докоснат до богословието” (там. 27).

Със същото това учение се срещаме в трудовете на Максим Изповедник. Когато човек живее в деятелно любомъдрие, което не е нищо друго освен покаяние и очистване от страстите, то ние „преуспяваме в съзерцанието”; а живеейки в съзерцанието преуспяваме „в свръхестественото знание”. Първият начин на живот „довежда подвизаващият се в него до различаване на добродетелта от порока; вторият – въвежда своя причастник в познание на свойствата на безтелесните и телесните същества”. И по-нататък се казва: „С богословския дар умът се сподобява едва тогава, когато на крилата на любовта, прелетявайки всичко гореказано и достигайки пребиваване в Бога, чрез духа се съзерцават Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум” (Добр. Т. стр. 182-183 от гръцкото издание). В богословие, тоест в знанието за Бога, тайно бива наставляван този, който е достигнал съзерцанието. Още повече, на друго място същият отец казва, че „пребиваващият във вътрешността и грижещият се непрестанно за вътрешното целомъдрие, дълготърпи, милосърдствува, смиреномъдърствува, и не само това, но и съзерцава, богословствува и се моли” (пак там. стр.222). Тук богословието също така се съединява със съзерцанието и молитвата.

Следва особено да се подчертае, че богословието, което не се явява резултат от очистването, тоест от деятелния живот (във вярата) е бесовско богословие. По думите на преподобния Максим, „познанието без деятелност е бесовско богословие”.

Преподобният Фаласий, стоящ в същата редица (на светите отци), пише, че човешкият ум, „започвайки любомъдрието от вяра... достига до богословие простиращо се зад пределите на всякакъв ум, което се определя от непоклатима вяра и съзерцание  на съкровеното” (Добр. Т.3.с.315,гр.изд.). Богословието се намира извън пределите на разума, тъй като се явява откровение на Бога към човека и отците го определят като съзерцание. Богословието тук е преди всичко съзерцание на Бога, тоест, Неговото виждане. На друго място същият светец пише, че „от искрената любов се ражда виждането на естеството; след него настъпва изпълняването на върха на желанието, тоест на благодатното богословие”.

В учението на блажения Диадох Фотийски богословието се разглежда като най-велик дар принесен на човека от Светия Дух. Всичките дарове са „добры вельми” (много добри – църк. слав.), но нито един не възпламенява така и не издига сърцето към възлюбление на Неговата благост, както богословствуването. Защото то, бидейки най-първо породено от благостта Божия, подава и най-първите (най-добрите) дарове на душата”.

По думите на св. ап. Павел, едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание (1 Кор. 12:8). Обяснявайки това, блаженният Диадох казва, че свръхестественото знание (в оригиналния тескт – ведението – б.р.) съединява човека с Бога, но не подлага душата на разсъждения за духовните предмети. Има монаси, които обичат безмълвието и се просвещават с благодатта Божия, и „не пристъпват към разговори за божествените предмети”. Премъдростта е е идн от най-редките дарове, и се дава от Бога на този човек, който има и способността да се изрази и съответствуващ и ум. Затова свръхестественото познаване на Бога го „донасят молитвата и великото безмълвие при съвършено безпопечение (пренебрегване на мирските грижи); а премъдростта – изучаването словесата на Духа без тщеславие, и най-вече – благодатта на Всеподателя Бога” (Добр.т.3, с12). Благодатта на богословствуването е енергия на Утешителя, но и синергия (съучастие) на човека, защото Светият Дух не дава ведение за тайнствата „без силата, която по природа търси и изследва свръхестественото знание (ведение)” (Св. Максим Изповедник...).

Според учението на Св. Григорий Палама, богословите са, строго казано, боговидци, а богословието е съзерцание, което: „... е и знание заБога, знание на учението за Него и умозрение, което наричаме богословие...” (Св. Григорий Палама. Триади в защита на свещенобезмълсвуващите). Този, който няма опит и знания за предметите на вярата, се захваща да учи за тях, „вървейки по пътя на собствените си разсъждения и опитвайки се с помощта на разума да покаже благото лежащо по-високо от разума, който очевидно е достигнал крайно безумие...” И заедно с невежеството, такъв човек „ще се окаже богоборец” (Св. Григорий Палама).

От всичко това се вижда, че богословието се явява с същността си плод на изцелението на човека, а не умозрителна наука. Само този, който се е очистил или дори само се намира в процес на очистване, може да приеме откровение и след това да предаде полученото на народа. Богословието непременно трябва да предшества изцелението, и тогава богословът в бъдеще ще може да изцелява и други. Затова в православното светоотеческо предание богословът се отъждествява с духовен отец, духовният отец се явява преимуществено богослов, тъй като именно този, който изпитва божествените предмети, може да наставлява и духовни чада без опасността да изпадне в прелест.

Характерни (в това отношение) са следните думи на отец Иоан Романидис: „Православен богослов е преди всичко този човек, който познава, някои от божествените енергии непосредствено благодарение на просвещението, или познава по-голямата част от тях чрез духовно зрение, или пък е този човек, който ги познава опосредствувано чрез съчиненията на пророците, апостолите, светиите, Свещеното Пиксание, трудовете на Светите Отци, постановленията и деянията на Вселенските е Поместните събори. Богослов е този, който благодарение на това непосредствено или опосредствувано знание и на съзерцанието умее с яснота да различава Божиите енергии от тварните, и по-специално от действията на дявола и бесовете. Не притежавайки дара за различаване на духовете никой не може да ги изпитва, за да види дали нещо конкретно е действие на Светия Дух или е на дявола и бесовете.

Следователно богословът е това, което е и духовният отец. Този, който следвайки латинската традиция, строи своите разсъждения, за да добие интелектуално възприятие за догматите на вярата, безусловно не само не може да бъде духовен отец, но и не може да се нарече богослов в духовния смисъл на това понятие. Богословието не представлява отвлечена теория и практика, каквито са логиката, математиката, астрономията или химията, но напротив – носи характер на борба подобно на военното дело или медицината. Нали първото това – военното дело – изучава отбраната и атаката срещу врага, установявайки необходимото за употреба оръжие, необходимото укрепление, плановете за отбрана и настъпление, а второто – медицината – води борба против телесните и душевни недъзи, заради здравето, търсейки различни средства служещи за неговото възстановяване.

Богословът не познаващ методите на врага и съвършенството в Христа не само не е в състояние сам да се сражава с врага за своето съвършенство, но е и непригоден за наставление и лечение на другите. Това е нещо подобно на ситуация, в която някой смята себе си за военачалник без да е преминал никаква подготовка, никога не е воювал и не е изучавал военното изкуство, но се грижи изключително за това да изглежда прекрасно на приеми и в строя. Това е все едно месарят да се нарече хирург, а пък мястото на лекаря да заеме човек, който не знвае причините за заболяванията, нито способа за тяхното лечение, пито пък признаците на нормарното състояние, към което трябва да се върне болният”. 

(Романидис, Солун, 1973)

J. G. Fichte, F. W. J. Schelling

J. G. Fichte, F.W.J. Schelling

základná charakteristika ich východisk a okruhov problematiky

Základné princípy poznania v Fichteho /1762 - 1814/

1. Musíme nájsť jeden nepodmienený princíp čo sa týka formy a matérie, k tomuto pridávame daľšie dva princípy /aj zo strany formy aj matérie/ pričom každý z nich je nepodmienený iba z jednej stránky.
2. Jeden je nepodmienený zo stránky formy, ale podmienený zo stránky matérie.
3. Druhý je nepodmienený zo stránky matérie ,ale podmienený zo stránky formy.

Tieto tri zakladné princípy sú základom poznania a sú vo vzájomnom vzľahu tézy, antitézy a syntézy. Na týchto troch princípoch spočiva všetka obhajoba teórie vedy. Určuju vedecký charakter poznania.

1. JA jednoducho stanoví originalnym spôsobom svoje vlastne súcno - svoje vlastné JA .

To je prvy a základný princíp poznania, ktory je nepodmienený vo všetkých smeroch vyjadruje primárny akt = akt seba = tvrdenia ega.

2. NE - JA jednoducho v opozícii k JA.

Tento princíp sa týka skúsenosti matérie odkiaľ pochádza skúsenosť. Fichte odmieta Kantov predpoklad veci o sebe, ktorá na nás pôsobi zvonka a vytvára v nás skúsenosť. Fichte tvrdí, že skúsenosť má svoj prameń v JA.

Primarne je JA, ostatné - celý sa stanovuje ako niečo, čo je v opozícii.

3. JA kladie proti sebe NE - JA ako niečo cudzie.

Je v istom zmysle syntezov. Lebo 1. a 2. princip sú akoby v protiklade, takže ich akoby spojím.

Sociálna filozofia

Johann Gottlieb Fichte pevne verí v spoločenstvo racionálnych konečných, ideálnych JA, teda v spoločenstvo ľudi, ktorí sú členmi nejakeho mravného poriadku, ktorého hlavným cielom je plnenie povinností, tam vládne poriadok. Povinnost je prvý princíp práva. Každý jednotlivec musí svoju slobodu obmedziť tým, že zohladní slobodu druhého. Spoločenstvo považoval za vzajomný vztah rozumných bytostí, za slobodnú vzajomnú činnosť, ktora sa zakladá na ideách. Takto vznika štát, štát je dôsledkom radu vzajomných ústupkov a dohôd.

Dogmatizmus - uznáva vec o sebe - že jestvuje nejaká vec o sebe. Idealizmus - uznáva vec o sebe, popiera existenciu vecí o sebe. Pre dogmatizmus alebo idealizmus sa rozhodujeme na základe svojej osobnosti, vnútorného stavu. Dogmatizmus si volia pasívnejšie povahy a pre idealizmus sa rozhoduje ten, kto prahne po samostatnosti. Dogmatizmus považuje vec o sebe za prvotnú, je to prvotná realita, ktorá jestvuje nezávisle od nás, okolo nás, vyvoláva v nás nejaké mentálne stavy.

Filozofia Fichteho spadá chronologicky do obdobia pobytu v Jene (1793-1798) a obdobia, v Berlíne (1799-1806).. Bývale obdobie je poznamenané jeho etickým dôrazom, neskor vznikom mystickéj a teologickéj teórie bytia. Fichte bol vyzvaný, aby zmenil jeho pôvodnu polohu, pretože si uvedomil, že náboženská viera presahuje morálny dôvod. On bol tiež ovplyvňovaný všeobecným trendom, vývojom myslenia smerom k romantizmu.

V roku 1794, vplyvom Goetheho, Fichtemu bol ponúknutý profesorsky post v Jene, kde sa ukázal ako vášnivý a dynamický učiteľ. Jeho jazyk mal mystický prsteň, Madame de Staël on raz poznamenal, "Ked pochopite môju metafyziku, madam, potom pochopite môju etiku."Fichte zobrazuje silné morálne obavy o životy svojich študentov; kritizoval bratstvá a dával verejné prednášky na univerzitny život. Fichte vyvinul základný systém, doktrína vedomostí a metafyziky, v dvoch diel. Fichteho metafyzika je nazvaná subjektívny idealizmus. Z princípu nekonečného ega, Fichte vyvodil konečne ego, alebo predmet, a non-ego, alebo objekt. Tento rozkol, alebo "oppositing", medzi subjektom a objektom nemožno prekonať znalostou.. Iba prostredníctvom mravného. úsilia a vytvorenia mravného poriadku. Fichte bol zvyknutý na tvrdenie, že v jeho vlastnom živote "stvoril Boh každý deň." Fichte priťahoval nepriateľstvo niekoľkých skupín: bratstva študentov, monarchistov a duchovenstvo. Roky odbornej neistoty nezmenšoval Fichteho filozoficku aktivitu. Zastával štátny socializmus, predstavil svoju filozofiu dejín. Fichteho metafyzika sa stala viac teologicky orientovana. Fichte bol menovaný dekanom filozofickej fakulty a neskôr rektorom univerzity Berlína. Ale Napoleonovo obliehanie Berlína skrátilo jeho nové učiteľske dráhy. Ochorel s týfusom a podľahol chorobe, zomrel 27 januára 1814. Jeho filozofia bola rýchlo nahradená filozofiou Schellinga a Hegela.

Friedrich Wilhem Joseph Schelling /1775 – 1854/

Ovplyvnil ho Fichte, ale rýchlo sa od neho odlíšil vo svojich filozofickych listoch. Pod vplyuom prirodovedy ale aj romantickeho pohladu na svet sa Schelling odvracia od Fichteho. Vplyv ma naňho katolicky filozof Franz Xaver Bader, ktorý bol hlavov duchovneho hnutia, diela - idey o filozofii prirody, dielo - o duši sveta, filozofické listy o dogmatizme a kriticizme.

1. Schelling bráni Fichteho všeobecnú teóriu vedy. V princípe je jedna veda vo všeobecnosti.
2. Zdôrazňuje realitu prírody ako Ne - Ega a buduje svoju transcendentálnu filozofiu.
3. Redukcia subjektu a a objektu poznania k ich jednote a identite v absolútne.
4. Opiera sa o teozoficke pramene na intuitivno-mysticke poznanie Boha a všetkych tajomstiev. Jeho tajomstvá sú spojené s gnosticizmom, vzali si kresťansko judaistickú náuku, hovorili o tajomstvách Boha. Oni sú poznateľné a poznaním sa človek dopracuje ku spáse - gnosa – odhaľovanie tajomstiev.

Posledné roky života Schelling sa snažil zistiť čo to je, ak je Boh prítomný vo vedomí človeka. Prečo vôbec jestvuje niečo, prečo nie je nič. Reflexia nad rozdielom medzi dogmatizmom a kriticizmom? Typickým filozofom takéhoto systému bol Spinoza. Reprezentantom kritického realizmu bol Fichte, s ktorého vysvetleniami sa ale Schelling neuspokojil. Schellingov pohlad filozofie sa dostal do troch etáp:

1. bod prechodu z metódy Fichteho k viac objektívnemu poňatiu prírody, inými slovami,filozofia-prirody

2. definitívnu formuláciu toho, co je absolútny substrát prírody a ducha

3. opozícia negatívnej a pozitívnej filozofie, ktorá je témou prednášky v Berlíne.

Porovnáva dogmatizmus a prichádza k tomu, že je potrebne vytvoriť nový prístup a to na základe dvoch podmienok na tvorenie syntetických súdov. Podmienký tvorenia syntetických súdov: syntetickú činnosť musí predchádzať absolútna jednota, ktorá je akoby primárna; samotná syntéza musí vyústiť do nejakej absolútnej tézy. Ked absolútno chápeme ako prameň sveta, vzniká problém prechodu z nekonečného k v konečnému. Môže absolútno vytvoriť seba, a potom, akoby v protiklade vytvoriť svet proti sebe. Ak máme problém s prechodom od nekonečného ku konečnému prejdeme k prechodu od konečného k nekonečnému. Musí dospieť k nejakej syntéze, ked sa rozlíšenie subjektu a objektu prekoná ich identitou v absolútne. Záver syntézy je teda - identita subjektu a objektu v absolútne. Schellingouím cielóm je zrealizovať syntézu prírody a ducha - dať dokopy hmotu, prírodu, ducha - spojiť tieto dva svety - absolútny idealizmus. Systém idealizmu od Schellinga - filozofia prírody; transcendentálna filozofia-téza, antitéza, samotná syntéza; systém identity protikladov-zjednotenie v absolútne.

Filozofia prírody:

• aplikuje poznatky z prírodných vied;
• na rozdiel od Fichteho pristupuje k prírode objektívnym idealizmom;
• príroda je „Pôsobiska úsilia absolútneho ducha“
• dostávame sa k otázke týkajúcej sa Boha, prečo absolútno, nekonečno kladie proti sebe konečno v procese tvorenia, križovatkou nekonečného a konečného je človek.

Transcendentálna filozofia:

• teoretická - hovorí prečo musia naše mentálne predstavy byť v zhode s poriadkom sveta;
• praktická - slobodná mravná činnosť, téza a antitéza - svet prírodnej nutnosti a svet slobody = syntéza – zjednotenie;
• estetická - tajomstvo jednoty ducha a hmoty prírody sa prejavuje naplno v umeleckom diele, filozofia umenia - zohráva nepostrádateľnú úlohu v transcendentálnej filozofii, umelecké dielo je podľa Schelinga najlepším stvárnením jednoty, umenie je konečná reprezentácia niečoho nekonečného, Schelling zavádza romantický pojem génia, génius je schopný privádzať do jednoty protirečenia, robiť s tým, že má pred sebou nejakú tézu, ale má z nich spraviť syntézu;

Vo všetkých fázach jeho myslenie vyuziva formy niektorých iných systémov. Ako Fichte,ho Spinozu, Jakob Boehma a mystikov, a nakoniec veľkých gréckych mysliteľov s ich novoplatonizmom. Schelling tvrdí Príroda nesmie byť chápaná iba abstraktne. Príroda ako súhrn toho, čo je objektívne, inteligencia ako komplex všetkých činností, ktoré tvoria seba-vedomie, objavujú sa tak ako rovnako reálne, ako podobné ideálne konštrukcie, ako paralelné navzájom. Príroda a duch, tak stoja ako dva relatívne kompletné, ale komplementárne časti celku. Neustále zmeny, ktoré prináša skúsenost pred nami v spojení s myšlienkou jednoty v produktívnej sile prírody, vedie k dôležitému pojatie duality, prostredníctvom ktorej príroda sa prejavuje v jej rôznych produktuch. Dynamické série etáp v prírode, formy, v ktorých je realizovaná ideálna konštrukcia prírody, sú veci, ako rovnováha základných expanzívnych a contractivnych síl, svetla, s jeho podriadenymi procesmi-magnetizmus, elektrina, a chemické pôsobenie; organizmus s jeho súčasťou fázy rozmnožovania, dráždivosť a citlivosť. Schelling zapôsobil na anglický romantickeho básnika a kritika Samuela Taylora Coleridgea, ktorý predstavil svoje nápady do anglicky hovoriacej kultúry, žiaľ bez plného uznania. Coleridgova kritická práca bola veľmi vplyvná, a bol to on, kto uviedol do konceptu angličtiny Schellinga. Avšak v roku 1950, Schelling bol takmer zabudnutý filozof aj vo svojej vlastnej krajine, Nemecku. V roku 1910 a 1920, filozofi neo-Kantianismu a neo-Hegelianismu ako Wilhelm Windelband alebo Richard Korún, inklinovali popisovať Schellinga ako spájajúceho Fichteho a Hegela.

Имануел Кант

Имануел Кант е роден през 1724 година в Кьонигсберг днес Калининград, столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семейството, от които само четири достигат до зряла възраст. Баща му, Йохан Георг Кант (1682-1746) е самарджия, родом от Мемел днес Клайпеда и син на преселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер (1697-1737), е родена в Нюрнберг. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски.

Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки. През този период той се проявява като солиден, макар и не блестящ, ученик. Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от сто мили от родния Кьонигсберг.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбници Кристиан Волфпод ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен успява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за предварително установената хармония, която нарича „възглавница за мързеливия ум“, както и от идеализма, отхвърлян от повечето философи на 18 век. В по-късните си работи Кант критикува традиционния идеализъм, според който реалността е изцяло въобразена, и създава своя собствена теория, наричана трансцендентален идеализъм.

През 1746 година Йохан Георг Кант получава удар и малко по-късно умира, което го принуждава младия Имануел Кант да прекъсне обучението си в университета и да започне работа като учител.

От 1755 година редовно посещава университета в Кьонигсберг (днес - Калининград).

От 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. През 1781 година се появява първото издание на "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех от своя автор. Едно друго издание ще види бял свят през 1787 година.

 Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода— свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света. От 1770г. с т. нар. философия на критиката Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинги Хегел. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията— кантианствои неокантианство.  

 

Ти

Ти си радостни сълзи!

Ти си моята муза!

Ти си изкушение и страст!

Ти си свято вдъхновение!

Ти си морски прилив и изпепеляващи лъчи!

И нека някой с по-чудно нещо те оприличи!

Ти избликващ непорочен смях си!

Невинност породена от изпълнена

 с романтика божествена любов!

Ти истина и най-красивата от всички красоти си!

Ти нестихващ вятър 

и непрестанен изобилен дъжд си!

Копнежът ми по Теб 

не ще напусне ме до века,

 защото Ти откупи моята свобода! 

Jana Light

Нищо и Никой

 Някъде никой и нищо

Колко е хубаво някъде да си никой. 

Да слушаш непознатата реч от нищо и никой. 

Бълбукащо шепнещи фрази и речи, 

а после да кажеш: Благодаря, 

че съм някъде никой и нищо, 

и не знам понеже съм някой. 

Бохем, приключенец, странстващ поет, 

някъде някой, нищо и никой. 

Откриваш света, откриваш речта, 

откриват  те тебе, завиват те с поглед 

когато небрежно заспиваш на някоя пейка. 

А някак е неизбежно да те попитат:

 „Хей! Откъде си?”. 

А ти безметежно да се замислиш

 отвръщайки „Знам ли. 

Аз просто съм някъде никой,

 нищо и никой”. 

Безгрижно създаваш хора, улици, сгради, 

площади и даваш ...и даваш, 

раздаваш от своята свобода – младост.

Заравяш иманета в душите на минувачите. 

Бездушните правиш на цветни дъги, 

а те молят те „Кради, открадни си от моя излишък, 

защото аз вече не съм предишния”.  

А ти знаеш, че нищо и никой си, 

но с радост подреждаш философските схеми, 

наместваш неволно човешки системи 

и къпеш  душите в песни безтелесни. 

Окъпваш ги с вечните песни! 

Кръщаваш ги в музикалните звуци, 

благославяйки с „Весела нощ!”. 

Защото си някъде никой, нищо и някой, 

но нужен на всеки во веки!

Братислава 02. 10. 2010 г.