Екологичното Благовестие

Екологичната криза сериозно застрашава света, поради неразумната експлоатация на природните ресурси. Последиците от тази експлоатация се разпределят върху цялото човечество, като най-непоносими са за бедните.

Екологията е една болна тема в  сърцето на Църквата.

Екологичното благовестие е посланието за покаяние и промяна на ценностната система на всеки индивид. Докато не бъде приложено, християните ще страдат от “кайновия” синдром на оправдание, а човечеството и природата ще тънат в нищета деградирайки все по-бързо.

Лука10:19

Мат.9:37-38

Екологичното благовестие е благовестието на Царството, което е пряко свързано с нуждите на човечеството, с проблемите, със заобикалящата ни среда, флората и фауната - интегралност на творението.

Когато разглеждаме екологията, не можем да подминем нейните богословски измерения, защото именно там ще намерим нейния първоначален смисъл и значимост за човечеството. Нейните антропологически перспективи, минали, бъдещи и настоящи аспекти, заложени в основата на християнското нравствено учение.

Църквата винаги е имала мисия и социална отговорност към отделният човек в и извън обществото, към цялото общество въобще и към целия свят. Екологичната отговорност на Църквата корелира с благоденствието на обществото. Ето защо новото направление в теологията трябва да бъде сериозно насочено към екологията и етиката в светлината на Божественото откровение. Без Божествено откровение проблемът с екологията ще остане един хуманизъм, празен, бездуховен и лишен от принципите на Свещеното Писание. Борбата за спасяването на “погиналото”, на унищожаваната ежедневно природата, принадлежи на Църквата. Само Бог е Този, който притежава всемогъща сила, която е вседостатъчна, за да  разреши неразрешимите проблеми. Тази всемогъща сила Той е предал и поверил на Църквата и думите на Иисус Христос в Матей 18:18 свидетелстват за това “Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.”

Екологията е една болна тема в сърцето на Църквата. Еко проблемите които ни заобикалят нарастват с всяка измината минута, чиято права ретроспекция води началото си от Сътворението, а края е в свършекът му. Църквата има отговор и послание за екологията в светлината на библейското откровение. Както червената нишка на жертвоприношения за опрощаване на греховете и Заветите на Бог с човечеството от Стария Завет, през Аврам и др., стигаща до Христос - съвършената и вечна жертва, агнеца Божии,  който извърши всичко за всички; така и зелената екологична нишка от Сътворението до Свършекът са винаги интересни и важни теми. Опитите на човек да бъде като Бог, но без Бог – вавилонската кула, Содом и Гомор и др. са безброй свидетелства за извратеността и покварата на човека, желание за разруха без градеж. Замърсяването на околната среда е всъщност замърсяване на човешката душа. Църквата трябва да работи в тази насока, на тази нива, а нивата е светът. България не представлява светът, Европа не представлява светът. Господната нива – това е целият свят! Делото е едно и трябва да се върши като цяло, а не частично. Тютюнопроизводителните фирми пращат всяка година търговски агенти до най-далечните краища. Милиони средства се дават, за да се създадат нови вкусове и така бизнесът с тютюн е успешен, въпреки законите за забрана за пушене на публични места. Същото е и с бизнеса с алкохол, вредата от който е глобална. Трафикът на наркотици изсмуква милиарди средства които могат да се използват за благото на човечеството, за мисиите на Църквата, промяната на кризисната ситуация и световната екологична катастрофа.  Милиони хора гладуват по света, а всеки ден умира някой от глад, докато в същото време се изхвърлят тонове хранителни продукти. Мисионерската дейност на Църквата трябва да бъде развита в това направление. Господ Иисус Христос нахрани пет хиляди души, като взе хлябовете и рибите, благослови ги, разчупи ги и ги даде на апостолите, те да раздадат на хората. Бог е дал вече в ръцете на Църквата необходимото, за да раздаде и снабди нуждите на хората. Разпределянето на храната беше абсолютно по равно, но от тогава насам (с редки изключения), разпределянето никога не е било по равно. Преди Иисус Христос да се върне на Земята да царува в хилядолетно великолепие, сила и слава, благовестието трябва да бъде прогласено на всяко племе, език и народ. Какво по-силно въздействие може да има от това, първо да обърнеш внимание на нуждаещите се, да покриеш тези нужди и след това да им благовестиш. Така както направи Господ, за да има ефект и приемане на казаното. Тази благодатна сила идва от Светия Дух: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.” /Деяния 1:8/ .

Благовестието на Царството е пряко свързано с нуждите на човечеството, с проблемите, със заобикалящата ни среда, флората и фауната. Св. Ап. Матей говори за благовестието на Царството – благовестието на Божията благодат, което е приоритетно за Църквата и не може да се осъществи със светски, политически, икономически или др. средства. Управниците се опитват да предотвратят войната, кръвопролитията, да сложат край на бедността и болестите, да обезсилят смъртта, провеждайки мирни конференции, подписвайки договори, раздавайки помощи на бедните и т.н. Но никога целите им не се осъществяват, защото това принадлежи на Христовата Църква. Всичко е въпрос на организация, развиване на силни мисионерски екипи, използване на медиите и всички останали средства за благоденствието на човечеството. Всъщност никога Господ Иисус Христос не е заръчвал да строим университети, семинарии, неделни училища, екологични партии, болници, сиропиталища, старчески домове, да правим виртуални църкви, сайтове и пр. Не че не са от значение, но най-важното което трябва да направим е ненаправено! Единственото нещо което Той ни заръча, да занесем благовестието по целия свят, ние все още не сме го изпълнили. В какво се състои това благовестие, освен в кръщелната формула? Благовестието е за благото на човечеството, за благополучието. Това са блага който се дават даром, за да се открие истинския Бог на хората в лицето на св. Троица. Благото за човечеството е чиста околно среда и природа. Много християни няма да чуят думите “Хубаво, добри и верни слуго, влез в радостта на господаря си”, ще бъдат разочаровани. Може да са били най-верните в църквата си, най-добрите духовници, клирици и пр., но никога да не са направили нещо за погиващите, за тези които са в тъмнината на езичеството, за ежедневните потресаващи гледки на камари от боклуци, мизерстващи, страдащи и болни хора.  Не е достатъчно да си стоим по църквите и да се задоволяваме само с работата в църквата, а останалият свят да погива. Някак си редът е обратен. Християните първо се устройват по църквите, след това нареждат собствения си живот и евентуално ако остане време мислят за погиващите, това е обратния ред. В Евангелието на св. Ап. Марк 13:10 е използвана думата “първо”: “Обаче първо трябва да се проповядва благовестието на всички народи.” Първо катехизацията на света с всички необходими материали и ресурси, а после всичко останало – това е екология на душата, екологично благовестие! По това и само по това трябва да се преценява всяка духовност, всички доктринални и богословски спорове. Ако наистина сме духовни, ако наистина сме християни, то за нас благовестието ще стои на първо място и ще жертваме всички средства за спасяване на човекът и природата. Такъв е Божия план. Ние можем да си правим много планове макар и добри, но всички те ще бъдат различни от Божия, освен ако не проумеем истината. Това е единствената задача, която Господ заръча на Църквата! Съвременната екологична етика трябва да бъде формирана на тази единствена основа - задача. Всичко останало е загуба на време, което коства живота на милиарди хора по света, а сатана печели още ходове напред към унищожаване както на човешката душа, така и на природата. Да възстановим обърнатия ред и отново да започнем от това “първо” за което пише в Марк 13:10. Подреждането на приоритетите в Църквата ще отвори безброй затворени врати, чийто ключ е благовестието на екологията, спасението на човекът и природата.   Съществуват около 1789 езика, на които Свещ. Писание не е превеждано. Това са географски райони населени предимно с племена, отдалечени от цивилизацията, живеещи по един примитивен начин, далечен за градския човек. Около 626 племена в Нова Гвинея, 521 в островите в Южно море, 350 в Африка – район с най-голяма бедност и глад. 300 в Южна Америка, 200 в Австралия /аборигени/, 100 в Индия, 60 в Индокитай, и около 60 във Филипините. Това са около 2000 племена живеещи в тъмнината на езичеството, мизерия и глад. Само в Бразилия има 1500 000 потомствени индианци и над 100 племена. В Боливия има близо 1 000 000 потомствени индианци. В Перу индианското население наброява 2 500 000 души. В Колумбия има 1 000 000 индианци, повечето от тях с примитивен начин на живот. Има също около 500 000 индианци в планините в полуцивилизовано състояние. Има стотици организации, но не достатъчно, докато Църквата е тази която може да покрие всички тези райони – духовно и материално. Съществуват няколко основни пречки за Църквата по пътя на изпълнението на екологичната мисия. Национализмът в страни като Африка, Индия и Китай е сериозна пречка, тъй като се гледа на белия човек с подозрение. Национализмът проникнал и в по-цивилизованите държави прави трудна за изпълнение тази задача. Еретическите учения и особено ислямът, които ограничават човешката свобода. Движението “Ню Ейдж” което стремглаво завладява светът. И не на последно място атеизмът в лицето на комунизмът, който все още съществува в някой страни, особено в Южна Америка където има около един милион последователи. Но отново да си припомним това което е казал Иисус Христос: “Ето, дадох ви власт да настъпвате змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви навреди.” /Лука 10:19/ и “Тогава каза на учениците Си: Жътвата е изобилна, а работниците - малко; затова се молете на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си.” /Мат. 9:37-38/

Човечеството днес е болно, а обектът на социалната мисия на Църквата е именно човекът. Но когато боговете на днешния ден са чревоугодничество, лакомия, тщеславие, сребролюбие и всичко което вреди и индиректно или директно унищожава природата, тогава декалогът намира ли стойност и приложение в съвременния свят? Да обичаш ближния както себе си е далеч от ценностната система на материалния човек. Световната икономическа криза е криза на човешката душа, болест на човешкия дух, липса на етика, липса на вяра, липса на истинският Бог. Задоволяват се личните страсти и амбиции за сметка на природата и в неин ущърб. Гордостта, арогантността са показател, че да обичаш Бог и ближния като себе си, е една архаична мъдрост от миналото, но неприложима и неприемлива в настоящето. Всичко което Бог е дал, е мутирало в митове, легенди, приятни спомени, но не и Откровения, Слова от Бога и живот. Сякаш вярата е мъртва, но всъщност човек е болен.

В християнската религия определението болен има по-широко значение, отколкото известното ни; то се използва и за всички други хора, които са нравствено заболели. Именно те са любимият обект както на Иисус Христос, така и на Църквата. Моралното здраве на човека е не по-малко ценно от физическото, дори често пъти от него зависи физическото състояние на определени хора.[1] Мисията към хората се осмисля, когато се проявява любов към лошите хора, отхвърлените, презрените, тези които Спасителят пожела да приобщи към Своите приятели, тези които трябва да се възвърнат в човешкото си достойнство и да се възстановят като личности в обществото. В обекта на мисията на Църквата също така е благодеянието, милосърдието, милост към страдащите, благотворителност и др. Обектът на Църквата може да бъде и в полезрението на други организации и частни лица, но това не бива да я освобождава от нейната основна отговорност. Нарушена е хармонията между човека и физическия свят което е социално зло. Появилата се индустриализация във физическия свят, е свързана с разрастването на материалната култура, релативизирането на метафизичните потребности на човека като мярка на всяка рационална оценка. Душата на човека не е предвидена в културата на новите технологии. Всичко произлиза от грехопадението на човека и произлизащите от него последици за физическия свят. Извън богословското тълкувание на нарушените отношения между човека и Бога, разбирането за екологичните проблеми като обществено зло, са неразбираеми. В тази перспектива се разкриват моралните и социални измерения на проблема и естествено стават видими трансцедентните му основания.[2] “И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.” /Бит. 1:28/ 

Според библейското тълкувание грехопадението се отразява върху творението. Такова е и църковното учение за интегралност на творението. Сътворяването на света не означава, че той е автономен. Бог и светът по същност са различни, но са свързани с определени връзки съдържащи се в акта на сътворението на света. Светът не е самоцелен и самоценен, което означава че неговият смисъл не се съдържа в самия него, нито извън него. Сътвореното битие е придобило ценност като творение на Бога, поради което заобикалящия ни свят не може да се изследва извън връзката си с човека и с Бога в изолация. Това е космологията и антропологията, станали известни в православната традиция. Грехопадението засяга битието, нравствеността на човека и околната среда, добротата в човека която е накърнена чрез стареене, страдание и смърт, предадени на цялото творение. Смъртта като бягство на човека от живота, който е Божи дар, довежда до отчаяние и безнадеждност, до дезориентиране във вярата на човека в Божията любов.[3] Екологичната тема е свързана и с неправилната експлоатация на източниците на енергия. Днес е естествено прекаленото използване на тези източници, които не са неизчерпаеми. Това е довело до “екологичен аморализъм” в световен мащаб и невидимо обществено зло. Екологичната криза сериозно застрашава света, поради неразумната експлоатация на природните ресурси. Последиците от тази експлоатация се разпределят върху цялото човечество, като най-непоносими са за бедните. Промишленото производство на въглеводороди в Канада и Китай влияе отрицателно на озоновия слой и отслабва издръжливостта му, в резултат на което се отварят озонови дупки и се появяват опасни слънчеви излъчвания за планетата. Увеличават се количествата на въглеродния диоксид от подпалването на тропическите гори в Амазонка и Малайзия, както и на петролните кладенци в Кувейт по време на войните в Залива също подсилват парниковия ефект. Според една прогноза на "Московская правда" от 03.11.2008г. Човекът на бъдещето ще бъде глух, ням и грозен, без зъби, по-плешив и по-мургав, с по-тъмна кожа и с дръпнати очи, поради високата раждаемост при азиатци и африканци и демографският срив при европеидната раса. Същото прогнозират и  френски учени, че мутациите, които ще споходят хомо сапиенс са направо стресиращи. Очаквало се световните водни запаси да намалеят драстично през 2025г. В момента в условия на постоянна жажда живеят около 1,1 милиарда души, а над 2 милиарда редовно изпитват “воден стрес”, сочат статистиките според руски учени. “Дефицитът на вода ще стане основното природно-ресурсно ограничение за развитието на икономиките на повечето страни по света, както и фактор за нестабилност на международната обстановка” - коментират експертите.  Неконтролираният риболов край азиатските брегове и превръщането на уловената риба в тор довеждат до обедняване на Тихия океан и до причиняване на икономически щети на всички риболовни страни от областта. Установено е, че климатичната криза променя климатичното равновесие на континентите и повлиява периодичността на сезонните цикли. Тези промишлени замърсявания ни откъсват от корените на миналото и на културното наследство. Старите паметници се разрушават непрекъснато поради серния диоксид, който замърсява атмосферата на големите градове. Ускореното разяждане на културните богатства се дължи на нитризацията на мрамора от оксидите на азота и продуктите на окисляване. При земните, речни и морски биотопи се намалява ежедневно популацията на природни видове, а горите, естествените бели дробове на планетата ни, се опожаряват ежедневно и се обезлистват. От обезлистването се повлияват наземните и подземните водни богатства на сладка вода.[4]Богословието на обществения живот все повече и повече започва да придобива централна значимост в научната сфера. Ако чакаме някой друг да свърши работата, ако търсим оправдание и помощ от светските институции, може би никога благовестието на Царството -екологичното благовестие, няма да успеят. Езическият свят не прославя Бог със своите добри дела и действия, а работата на Христовата Църква е насочена точно към това – да бъде прославен Бог във всяко дело и слово. Св. Апостол Павел казва за езическия свят: “Мъртви чрез вашите престъпления и грехове, чада на гнева, без да имате надежда, и без Бог” /Еф. 2:1,3,12/.

Без Бог е безмаслено да се прави каквото и да било. Това може да звучи прекалено крайно за светския ум, но осъзнаването на този факт е едно дълбоко разбиране както за спасението на човека, така и на природата. “И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” /Деяния 4:12/. Нито една религия освен християнската не може да бъде от полза. Христос и само Христос, и Неговата Църква може да спасява. “Истинни и праведни са твоите съдби” /Откр. 16:17/.

През 19 век постепенно се заражда наука за света и природата – екология, която се опитва да отразява именно тези отношения и повлиява на определени процеси.[5] Според Ернест Хегел екологията е наука за връзките на живите същества със заобикалящата ги природа. Карл Фредерик определя екологията като наука за свръхиндивидуалните структури. Евгений Одум и Чарлз Елтон наричат екологията наука за същността на природата и променящия се свят с участието на човека.

          Съществува онтологична връзка между Бог, природата и живите същества. Всичко съществуващо по закона за висшата целесъобразност, произхожда от Бога и се стреми към Него. Човекът от своя страна е отговорен за природата като неин господар: “И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.”/Бит. 2:7/.

Човекът е избран за господар на света, макар че при грехопадението тази негова функция и власт е изгубена и отнета от сатана. В изкупителното дело и спасителен план на Бог чрез Иисус Христос, отново властта е възстановена. Това предпоставя отношението на човек към света, над който той господарува. Господаруване означава стопанисване, както четем в Бит. 8:17 и Бит. 9:1-13 “Изведи със себе си всичко живо от всяка твар, която е с тебе - птици, добитък и всички животни, които пълзят по земята, за да се разплодяват по земята, да раждат и да се умножават” и Божият Завет с Ной: “В това време Бог благослови Ной и синовете му, като каза: Плодете се, размножавайте се и напълнете земята. От вас ще се страхуват и ще треперят всички земни животни и всички въздушни птици; те са всичко, което пълзи по земята, и всички морски риби са предадени в ръцете ви. Всичко живо, което се движи, ще ви бъде за храна; давам ви всичко, също както дадох зелената трева. Да не ядете обаче месо с живота му, т. е. с кръвта му. А вашата кръв, кръвта на живота ви, непременно ще изискам; от всяко животно ще я изискам; и от човека, да! От брата на всеки човек ще изискам живота на човека. Който пролее човешка кръв и неговата кръв от човек ще се пролее; защото Бог направи човека по Своя образ . А вие, плодете се и се размножавайте, разплодете се по земята и се умножавайте по нея. После Бог говори на Ной и на синовете му с него: Вижте, Аз поставям завета Си с вас и с потомството ви след вас; и с всичко живо, което е с вас - птиците, добитъка и всички земни животни, които са с вас, да, с всяко земно животно от всичко, което е излязло от ковчега. Поставям завета Си с вас, - че няма да бъде изтребена вече никоя твар от водите на потопа, нито ще настане вече потоп да опустоши земята. Бог каза още: Ето белега на завета, който Аз поставям до всички поколения между Мен и вас и всичко живо, което е с вас; поставям дъгата Си в облака и тя ще бъде белег на завет между Мен и земята.“

  Според Божия завет човекът трябва да бъде добър стопанин на земята и умерено да се ползва от благата и, да охранява и обработва това велико земно царство, на което Бог го е назначел управител.[6] Хармонията между хората и света трябва да се изгражда, изпълнявайки Божия завет.

          След отдръпването на първите хора Адам и Ева от абсолютното добро – Бога, те попадат в плен на сатаната и за да се изхранват и живеят, започват с мъки да се трудят. Животинският и растителен свят за тях вече е недружелюбен. През хилядолетията човекът разбира, че не му достигат сили да подчини природата според своите амбиции, поради което у него се заражда чувство за лична слабост, трансформираща се във враждебност.[7] Заради амбициите на човека, природата многократно го наказва. Страхът и недоверието към Божието творение започват да стават водещите чувства у човека. Греховете на човека се отразяват както върху природата, така и върху всеки. Същевременно, посредством човека тя напомня за своето бъдещо значение на нова земя и участва във всеобщия изкупителен процес.[8]

          “Защото творението с усърдно очакване копнее да види откриването ни като Божии синове. Понеже творението беше подчинено на немощ не по своя воля, а чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото творение ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца.  Понеже знаем, че цялото творение в съвкупност стене и се мъчи досега. И не само то, но и ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, т. е. изкупването на нашето тяло.” /Рим. 8:19-23/. За добро или зло човекът води природата по пътя на грехопадението, защото той е свързан битийно с нея, поради което тя изразява както състоянието което притежава той, така и модела на неговите бъдещи творчески планове. А дали като съработник на Бога, това зависи единствено от свободният избор който човек ще направи. Природата може да се пробуди чрез съзнанието на човека. А съзнанието и умът са способности, посредством които човек опознава физическия свят.[9] Една особена природна способност за познаване и съзнаване на себе си, светът и Бога. Съзнанието и умът на човека, цялото му същество трябва да са съработници на Бога. Християните имат задължение и отговорност към погиващите и беззаконни хора: “Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, за да спасиш живота му, онзи беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му.”/Езек. 3:18/. Виновен ли е човекът, който види боклуци по улицата и не ги почисти, или този който види как откъсват цветята в парка и не се намеси, или види подпалена къща и не извика пожарната? Отговорността е лична на всеки, но Кайновото оправдание “Пазач ли съм аз на брат си?” /Бит. 4:9/, не е извинение пред Бога. Синдромът на Кайн е завладял християнското мислене /за светското е ясно/ и тази болест на днешния век трябва да се лекува. Благотворителните дейности слагат колела пред коня и те не са този лек. Екологичното благовестие е посланието за покаяние и промяна на ценностната система на всеки индивид. Докато не бъде приложено, християните ще страдат от “кайновия” синдром на оправдание, а човечеството и природата ще тънат в нищета деградирайки все по-бързо.

“Зачети завета Си, защото тъмните места на земята са пълни с жилища на насилие.”/Пс. 73:20/

          Библиографя:

1. Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002 г.

1. Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007 г.

---

[1]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр. 11

[2]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.75

[3]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.77

[4]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.78

[5]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 18

[6]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 21

[7]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 22

[8]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 28

[9]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 29

Езикьт на Вселената

Монотонния ритъм на английският дъжд се претопява между ръцете и струните на китарата ми в никога не излизали на белия свят мелодии. А дали е бял света или е очернен от страданията и мъките на хората, които се борят за промяна, а тя все не идва. Изцедени, изтощени, но въоръжени с надежда, те продължават и продължават. Ние продължаваме! Такива сме българите, борбени, непримирими, не се прекланяме пред несправедливото тиранично владичество на угоените измамни политици. Народа ще бъде свободен! Да! Вярвам в това. Не се отказвам! Не се предавам! И сега тук в тази страна известна с призраци и духове, чувствайки се и аз понякога като призрак или дух, ходя облечена в материалното си тяло и се опитвам да преобразя света с красотата си. Красота която един ден ще повехне, но красотата на музиката ми, е и ще остане вечна. Тя (музиката) ни свързва по един специален начин и ни прави различни хора, различна порода. Ние комуникираме на друг език. Езика на Вселената, който се разбира само от тези които са от нашия вид и природа. А дори и да не се разбира, се чувства и точно в това е свободата. Свободата в музиката е да можеш да избереш понякога когато си поискаш, да не разбираш нищо. Просто да се отпуснеш и да оставиш тя да те обсипе като дъжд, а ти да не правиш нищо. Да те води. Много хора ги е страх от дъжда. Крият се. Не обичт да са мокри. Само ние музикантите можем да си позволим понякога да не разбираме нищо. Да се доверим на дъжда, дори и да се превърне в буря. Това не е лесно, а и останалите не го разбират. Описват го като бездействие и привидно то е такова, но всъщност е най-сложното действие. Говорите ли езика на Вселената, ще попита някой от нас онзи който се поклаща под саунда на разкриваща, разкрепостяваща душите песен, разтърсваща мозъците в неистови истерии. Този свят, всички, обществата и подземните включително, вечно търсят обяснения, логика, разбиране и тълкуване. Ние обаче сме освободени от това задължение, още преди да се родим. Общуваме на езика на Вселената, езика на музиката, а ако искаме не общуваме, просто мълчим, защото и тишината е музика. Тя никога няма да спре, няма да те предаде, ще те обича и ще ти бъде вярна. Днес дъждът е английски, вчера беше български, утре може да бъде швейцарски, японски, а някога бе австрийски, словашки, френски, унгарски, македонски, чешки, испански... Кажи, кажи, кажи ми какъв ще е утре? Ако не, ми го изсвири!

Jana Light

FAITH HOPE LOVE.wmv

Честит Рожден Ден Господи Исусе!

Честит Рожден Ден Господи Исусе
с благоговение стоим пред Теб!
Пресвята радост сърцата осени ни
празнуваме Родилият се Несътворен
Бог Слово в човешки лик
иконата на Безначалният Творец.
Откри нам Трипостаса си безкраен,
безмълвни сме пред Твоето величие
на тайнственото Ти превъплъщение,
Причастие приемаме в единство
на общение, ние Църквата Ти мила
целуваме те Царю наш!
Честит Рожден Ден Любими Господи Исусе
Бъди благословен,
разкрит, разказван, проповядван
по цялата земя за покаяние и за спасение,
живот във вечността!

Ж. И.

Творчеството на Достоевски

Въведение

Каква е обстановката в която твори Достоевски, идеи и предпоставки.

В царска Русия идеята за “бащинска” власт в съзнанието на хората, идва от вековната византийско-православна традиция чрез която се схваща Москва като “третия Рим”. Москва – наследникът на Константинопол, обожествява върховния “баща – владетел”. През призмата на християнството това става още по силно и не случайно руските царе съсредоточават в себе си, политическата и религиозната власт едновременно. Така страхопочитанието към тях става не само държавно-политическо, но и духовно. Суверенът на бащинската фигура е бил наричан “цар-батюшка” или “цар-татенце”. В тази патриархална обстановка Достоевски създава своето творчество. В една обстановка в която дори селото се възприема като семейство – “круговая порука”, сплотеност която се е борила срещу дворянският натиск. Патриархална Русия пренасяла семейният модел, за да си обясни социалната действителност, борбата на царя с болярите, този всекидневен враг на селяните които са се страхували от тях. В представата за “батюшка” това, което е често олицетворение на държавата, парадоксално се е преплитало с преддържавното родово съзнание; тя е била примирение, подчиненост, официален идеологически инструмент, но в нея подмолно е звучал и скрит вопъл против феодалния тормоз. Някой изследователи на творчеството на Достоевски смятат, че ранните славянофили развиват в Русия почти всички западни мотиви на патернализма: микросистемата в обществото, асоциирано с организма на човешкото тяло, вярата и обредът като висша форма на сплотеност, традициите, езика и народния фолклор. Съборността в която цари обич към ближния и обич към Бога, участието на целия народ в литургията, който е народ на литургията. Но истината е, че не славянофилите и западното влияние е накарало хората да бъдат вярващи и да развият този модел, но самата дълбоко вкоренена православна вяра. За какъв патернализъм става въпрос въобще, когато християнството е мир и любов по същество. Моделът на семейство идва от самото Свещено Писание и спазването на традициите и обичаите идват от Свещеното Предание. Русия има своята уникална самобитност поради литургическото единство, докато у западните народи идеята за църква, църковно съзнание и литургия, се е превърнала в идея за театралност и публичност. Публичността е противна на литургическото единство, за това византийско-православната традиция е спасителната линия на Руската нация.

Причини за написването на “Братя Карамазови”

Гореизложените факти оказват огромно влияние, дълбоки размишления и творчески устрем за написването на “Братя Карамазови” – един роман във въображението на автора, който постепенно изплува на бял свят. Навярно Константин Победоносцев също оказва огромно влияние на Достоевски при създаването на “Братя Карамазови”.

Като взема за своя тема малкият свят на едно семейство, Достоевски следва една линия в европейската художествена проза на реалистичния роман. Наблюдавайки клетката – семейството, писателят долавя множество детайли в социалния организъм – обществото, защото отъждествява семейството с общество. Достоевски подхваща всички основни идеи, които Победоносцев поощрява у своя привърженик, особено в критиката на либерализма и реформаторския дух. В “Братя Карамазови” ясно си личи критиката към буржоазната цивилизация, една цивилизация на бездушната наука и техника. Темата тръгва още от “Подземието”, “Престъпление и наказание” и сега в облика на Митя Карамазов. Както Блажени Августин казва за първите християни, че ще дойдат невежи които ще удивят небето. Романът ярко илюстрира и преките антиреформистки тенденции на Достоевски, като на няколко места са подметнати иронии към общия реформаторски дух. Чрез линията на брата Иван Фьодорович се разгръща централната атака срещу европейските идеи. Европейските идеи за писателя са изтъкани от материализъм¹ и бездуховност. Така според Достоевски “материалистите”, или което за него е същото, “нихилистите” в своето вътрешна развитие стигат до един момент, в който “унищожават” не само йерархията на Божия свят, а и самият свят, всичко, което е извън субекта². Образът на Иван Фьодорович изиграва огромна роля в написването на “Великият инквизитор”, който образ може да се каже, че е продължение на Ивановия бунт, антропологичните проблеми и обществото без Бог. Именно това общество без Бог, намира изражение в Инквизитора. Инквизитора се явява като събирателен образ на духовността без Духа, без Бога.

Очерк на “Великият инквизитор”

Ето какво казва най-добрия коментатор на Достоевски – Николай Бердяев в книгата която е написал за него “Мирогледът на Достоевски” в глава VIII “Великият Инквизитор. Богочовекът и човекобогът”:

“Легендата за "Великия Инквизитор" е върха в творчеството на Достоевски, увенчаването на неговата идейна диалектика. В нея трябва да се търси положителния религиозен мироглед на Достоевски. В нея се събират всички нишки и се разрешава основната тема, темата за свободата на човешкия дух. Нейната трактовка в Легендата е иносказателна. Поразително е, че легендата, представляваща небивала по своята сила възхвала на Христа, се влага в устата на атеиста Иван Карамазов. Легендата е загадка. Остава не напълно ясно на чия страна е разказващият Легендата, на чия страна е самият автор. На човешката свобода са предоставени много неща за разгадаване. Но легендата за свободата трябва да бъде обърната към свободата. Светлината пламва в тъмнината. В душата на бунтуващия се атеист Иван Карамазов се съчинява възхвалата на Христа. Съдбата на човека неминуемо го влече или към Великия Инквизитор, или към Христа. Необходимо е да се избира. Няма нищо трето. Третото е само преходно състояние, непроявеност на последните предели. В системата на Великия Инквизитор своеволието води до загуба и отричане на свободата на духа.”

И така, първата задача на "Великия Инквизитор" е да се ударят “с един куршум” и Рим, и социализмът, да се намери такъв образ, в който те да са “съчетани”. Инквизиторът е тъкмо този образ³. Гневът и злобата обсебили Инквизитора в края на краищата го водят не до покаяние, а до смърт, самоубийство което той сам организира, подобно на Юда Искариотски. Свещеното Писание на Новия Завет ни съветва: “Гневете се, но не вършете грях. И нека гневът ви се стопи, преди слънцето да е залязло. Не позволявайте на дявола да ви победи.”⁴ /Еф. 4:26-27/ Инквизиторът представляващ закона, сам попада в капана на смъртта. “Жилото на смъртта е греха, а силата на греха е законът.”⁵ /1-во Кор. 15:56/

Скъсването с Бога в лицето на испанския кардинал - Инквизитор е съществения момент в произведението, който дава една обективна оценка за духовните измерения в които се движи Достоевски.

Поемата започва с арестуването на Христос, Който извършва възкресение по времето на едно погребално шествие. Това предизвиква гняв в лицето на кардинала, който нарежда да Го заловят и изгорят на кладата, както прави с всички еретици които не се подчиняват на католическата вяра. В затвора Инквизитора влиза в килията на Иисус Христос, провежда един дълъг монолог, след което Го изгонва, вместо да Го изгори. Развръзката на сюжета е когато Инквизитора сам отива на кладата, на мястото на Иисус Христос. Моментът на монолог в килията е също изключително важен, защото именно там Инквизиторът развива своите теории за църковност без Бог, за църква без Пастир, докато Христос мълчи и не го опровергава през цялото време. Инквизиторът е уверен, че хората се подчиняват сляпо на него и неговите заповеди и по този начин не им е необходим самия Бог. Светът на Инквизитора не само че не е земен рай, както мисли неговият “архитект”, но е също ад, където вещното властвува над живото, адът на съдебния процес над Митя, “грешката” на бездушността – с тази разлика, че тук не отделната личност, а цялото човечество се третира като вещ, като материал за изграждане на предварително обмислената от “архитекта” постройка⁶. В мълчанието на Христос можем да прозрем истината⁷ и свободата. Тук мълчанието оказва много по-силно въздействие от аргументите на Инквизитора. Пред очите на читателите се противопоставят свободата и принудата, вярата и неверието, божествената любов и безбожното състрадание към хората, Христос и антихриста. Великия Инквизитор е "един от страдалците, измъчвани от голяма скръб и обичащи човечеството", аскет, свободен от желанието за низки материални блага. Той е човек на идеята и има своята тайна. Тази тайна е неверието в Бога, неверието в Смисъла на света, в името на което би си струвало да страдат хората. Великият Инквизитор разбира, че огромната маса от хората нямат сили да издържат бремето на свободата, разкрита от Христос.

“Великият Инквизитор не вярва в Бога, но той не вярва също и в човека. А това са две страни на една и съща вяра. След като си загубил вярата в Бога, не можеш повече да вярваш в човека. Християнството изисква не само вяра в Бога, но и вяра в човека. Християнството е религията на Богочовечеството. Великият Инквизитор отрича преди всичко идеята за Богочовечеството, близостта и съединяването на божието и човешкото начала в свободата. Човекът не издържа голямото изпитание на своите духовни сили, на духовната си свобода, на призванието си към по-висш живот. Това изпитание на силите му е било израз на голямото уважение към човека, признание за неговата висша природа. От човека се изисква много, защото той е призован към нещо велико. Но човекът се отрича от християнската свобода, от различаването между доброто и злото.” – така пише за образа на Инквизитора Николай Бердяев в книгата “Мирогледът на Достоевски” в глава VIII “Богочовекът и човекобогът”. Инквизиторът иска да наложи правила и закони които хората да следват, а свободата на Христос да се превърне в нещо излишно, ненужно и непосилно бреме. Но истината е, че ако Бог не направи хората праведни, нищо не е в състояние да ги направи такива, нито законите, нето правилата, нито църковните управници. “Но сега се разкрива как Бог прави хората праведни. Това става отделно от закона, въпреки че законът и пророците свидетелстват за него. Бог прави хората праведни чрез вярата в Иисус Христос и това се отнася за всички, които вярват, понеже няма разлика между хората, защото всички съгрешиха и са лишени от Божията слава. Но Бог ги прави праведни чрез своята благодат даром, като ги освобождава от греха чрез Христос Иисус. Чрез кръвта на Иисус Бог го представи като изкупителна жертва за греховете на онези, които имат вяра. Така показа, че е бил справедлив, когато, поради снисхождението си, в миналото не е наказал хората за греховете им. Бог извърши това, за да докаже, че е справедлив в настоящето и че ще продължи да бъде справедлив и същевременно да прави праведен всеки, който вярва в Иисус.”⁸ /Рим. 3:21-26/

Праведността също така е част от свободата която имаме у Бога.

“Свободата е аристократична, тя съществува за малцина избраници.” – казва Николай Бердяев. Великият Инквизитор обвинява Христос, че е обременил хората с непосилна свобода, а е трябвало да ги лиши от нея ако наистина ги обича. Защото свободата води до съблазни, а свободната съвест се явява като нещо мъчително и така хората се чувстват нещастни. За да бъдат щастливи е необходимо да се успокои тяхната съвест тоест, да им се отнеме свободата на избор. Само малка част от тях са в състояние да издържат бремето на свободата и да тръгнат след Този, който е "възжелал свободната любов на човека." - пише още Николай Бердяев. Духът на Великия Инквизитор е дух, който подменя Христос с антихриста, появява се в различни образи в историята. Образът на Инквизитора е един сложен типаж, отрицание на отрицанието⁹. Католицизмът със своята система на папската теокрация, която превръща църквата в държава, според Достоевски е един от образите на духа на Великия Инквизитор. Същият дух би могло да се открие и във Византийското православие, и във всеки цезаризъм, и във всеки империализъм. Но държавата, която знае своите граници, никога не е израз на духа на Великия Инквизитор, не потиска свободата на духа. В своята историческа съдба християнството постоянно се подхвърля на съблазънта да се отрече от свободата на духа. И за християнското човечество не е имало нищо по-трудно от това, да запази верността си към християнската свобода. Наистина, няма нищо по-мъчително и по-непоносимо за човека от свободата. И човекът намира различни начини да се откаже от свободата, да смъкне от себе си нейното бреме. Това става не само чрез отричане от християнството, но се извършва и вътре в самото християнство. Теорията за авторитета, която играеше такава роля в историята на християнството е отричане от тайната на Христовата свобода, от тайната на Разпятието на Бога. Тайната на Християнската свобода е и тайната на Голгота, тайната на Разпятието. А тайната на Разпятието е любовта. Любовта на Бог към човеците, любовта на човеците към Бог и любовта на човеците към човеците. В какво се изразява тази любов?

“Не допускайте никакъв дълг към никого, освен дълга да се обичате един друг, защото който обича другите, е изпълнил всяко изискване на закона. Защото заповедите “Не прелюбодействай!, “Не убивай!”, “Не кради!”, “Не пожелавай това, което не ти принадлежи!”, както и всички други заповеди се съдържат в думите: “Обичай ближния си както себе си!” Любовта кара хората да не вършат зло на ближния си. Затова любовта води до изпълнението на закона.”¹⁰ /Рим. 13:8-10/

Заключение:

Християнството на Достоевски е дълбоко, изразено преди всичко в неговото отношение към човека и човешката съдба. Това се чувства най-силно във “Великия Инквизитор”, между свободата и робството, злобата и любовта, падението и победата, светския и духовния светоглед. Само християнският мироглед у човека може да го направи да живее с духовните стойности и светоглед. Отношението към човека в творчеството на Достоевски тук разкрива пред световната литература християнския антропоцентризъм. Човекът се идентифицира с религията и религията става част от човека.

“Достоевски е вестител на своеобразна православно-руска теократична идея, на религиозната светлина от Изток. Тази теократична идеология е набелязана в "Братя Карамазови" и отделни нейни мисли са разхвърлени на различни места в "Дневник на писателя" Някои хора смятат тази теократична идеология за най-същественото в идеите на Достоевски. Едва ли можем да се съгласим с това. В теократичната идеология на Достоевски няма нищо особено оригинално и има много неща, които противоречат на неговите най-основни и действително оригинални религиозни идеи.” – смята Николай Бердяев

1 Материализъм – едно от двете главни направления във философията, което дава единствено правилен, научен отговор на основния въпрос на философията – за отношението на мисленето към битието. Материализмът, в противоположност на идеализмът, признава материята за първична, а съзнанието, мисленето – за вторично. Висша форма на материализма е марксисткият философски материализъм, който преодолява всички недостатъци и слабости на предишните материалистически учения. В своето развитие материализмът се опира на науката, на естествознанието. В цялата история на философията, като правило, философският материализъм е мироглед на напредничавите обществени класи, борещи се за прогреса и заинтересовани за развитието на науките. Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 279

2 Стоянов Ц., Геният и неговият наставник, изд. “Отечествен фронт”, София, 1978 г., стр. 130

3 Пак там, стр. 134

4 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 368

5 Пак там, стр. 337

6 Стоянов Ц., Геният и неговият наставник, изд. “Отечествен фронт”, София, 1978 г., стр. 137

7 Истина – съответствие на понятието, на идеята с обекта; знание, което правилно отразява обективната действителност. Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 171

8 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 296

9 Отрицание на отрицанието – философско понятие, което изразява една от диалектическите закономерности на развитието. Понятието “отрицание на отрицанието” широко се използва в Хегеловата философия, в която за първи път се появява. У Хегел отрицанието на отрицанието изпъква предимно като оръдие, с помощта на което той създава своите изкуствени идеалистически конструкции. Целият процес на развитието се подвежда у него под “триадата” /теза, антитеза, синтеза/. Тезата се отрича от антитезата, която на свой ред се отрича от синтезата /отрицание на отрицаниета/ Из: “Кратък философски речник”, изд. “БКП” 1952 г., стр. 369

10 Новият Завет съвременен превод, изд. “World Bible Translation Center”, София 2000 г., стр. 311

Боговдъхновеност на Свещ. Писание

Въпреки, че през цялото време на историята са се опитвали да направят благовестието политическо, целият Нов Завет си остава учение на църквата.

Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, 2 Тим. 3:16

Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци. 2 Петр. 1:21

Думата „пророк“ в Свещ. Писание не означава „прорицател“ или „предсказател“, а е по отношение на такъв който знае нещо предварително открито от Бог. В този смисъл Адам се явява първият пророк, защото той първи и непосредствено общува с Бог.

И в последните дни, казва Бог,
ще излея от Духа Си на всяка твар;
и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват,
юношите ви ще виждат видения
и старците ви ще сънуват сънища.

Още и на слугите Си и на слугините Си ще изливам от Духа Си.
В онези дни ще пророкуват.

Деяния 2:17-18

Всеки човек ще бъде пророк когато достигне до познанието на Бога. В по-тесен смисъл „пророци“ са всички онези чрез които прозвучава или се записва Божието Слово – библейските писатели. В най-тесен смисъл „пророк“ е наречен конкретен човек – личност, отделен за служение за Бог. Към понятието ПРОРОК са призовани всички човеци.

Предането, че Свещеното Писани е Боговдъхновено е трайно установено в самия Нов Завет, за разлика от елинистическите съчинения. За боговдъхновеността свидетестват и всички отци, учители и писатели на Църквата. В светлината на това разбиране съществуването на Свещ. Писание се дължи изключително и само на Божието Откровение, дихание и благодат. Именно тази благодат и сила прави Божието Слово живо. Светите Отци не развиват систематично учение за боговдъхновеността. За тях боговдъхновеността има характер на лично събитие или благодатна теофания – харизматика. Светите Отци отдават Божието Слово на Свещ. Писатели на осезанието на Светия Дух който живее в тях до степента за която им е полезно. Боговдъхновеноста не засяга само разумната дейност, а цялото битие на съществуване. Боговдъхновеноста се явява събитие на Божията грижа, на Божия промисъл.

Боговдъхновеноста е Христофания или пребиваване на Св. Дух което издига човешките биологични функции на по-високо ниво и осветлява целия човек. От тук следва, че Боговдъхновеноста не е временно състояние, а постоянна, жизнена връзка с личния троичен Бог. В този смисъл Боговдъхновеноста е временно магическо обсебване като древните оракули, елинистическото предание и гадателите.

Когато говорим за лична връзка на древните писатели и троичния Бог, това изключва всякакво разбиране на боговдъхновеността като механическа.

Има различни теории за боговдъхновеноста, но истинската теория е свързана с връзката на човек с църквата. MODUS VIVENTI – постоянна боговдъхновеност. Механична боговдъхновеност няма, защото това би означавало, че в един момент Бог не се грижи за човека и го изоставя, но това не е така.

Човек е ирелационно същество, той не е създаден да бъде сам и самотен. Има знак на равенство между Свещеното Писание и Свещеното Предание. Нишката е тънка, но трябва да се знае разликата. Хората са различни в различното им възрастване. Как върприемаме личността, как другия възприема другия. Когато говори за човек и Божествен свят, човек съдейства и е съработник на Бог. Това съдействие не поставя в опасност авторитета на божествената истина, защото Дух Свети прочиства и просветлява ума, така че Свещ. Писание да може да разбере правилно, да възвести и предаде по подходящ начин божествените смисли. Процеса на очистването е като рефиниране, за всеки този процес е различен, лествицата е различна в полза на човека.

Има асиметричност която присъства в библ. Богослужение и литургия, непрекъснато преплитане на ясния с неясния човек за свободата на човека, а не това той да бъде скован както в юдейските предписания които са невъзможни за изпълнение. Не човек е за култовото предписание, а култовото предписание е за човека. Асиметричността присъства навсякъде в православието, докато в католицизма всичко е правила. Достоевски пише разказ за свободата и най-голямата илюзия, че я притежаваме.

Christian Ecumenical and Apostolic Church