Свобода

„Трябва да се опитаме да разберем какво е свободата и какво е само привидната свобода. Свободата, можем да кажем, е трамплина от който можем да скочим в необятното море на божествената доброта, но може да се превърне и в пътя който да ни заведе в дълбините на злото и на греха, загубвайки по този начин свободата и достойнството”.  

/С тези думи папа Ратцингер се опита да обясни, какво е свободата за човека, на младежите затворени в Римския затвор „Казал дел Мармо“, по време на посещението му./

През богатата призма на етиката могат да се изредът безброй дефиниции и методи за ценностите на човека, какви са те, кои са, какво е тяхното предназначение. Платон разделя науката на логика, физика и етика, но етиката има негативни и позитивни форми. Взаимодействие с етиката могат да имат всички останали науки, за това можем да кажем, че тя е нещо универсално. Универсален може да бъде и индивидуалния метод, стига той да е действителен, отговарящ и ефективен спрямо моралния и природен закон, да служи като доказателство за добродетелите и да обяснява кое е добро, зло, доброволност, задължение, моралност в поведението на човека и заповеди. 

Човекът има социално битие и тук е моментът да обясним какво е човекът, за да навлезнем в същността му и неговата ценностна система. Човекът е тяло (организъм) и разум (душа). Платон твърди, че тялото и душата са едно. Декарт смята, че тялото е механизъм задвижван от ума на човека. Действително тялото и душата са едно, както пише и в Свещеното Писание, и точно тук се състои проблема. Тогава инстинктите са тяло и душа в битието на човека, в антропологията. Следователно щом в битието тялото и душата са едно, от изключително важно значение за човека са: разума (познанието), волята (по-точно свободната воля), петте вида сетива, фантазията (представа, памет). От които с най-съществено значение за човек е свободната воля. Така е сътворил Бог още в началото човека, да бъде със свободна воля! По този начин човек се отличава от животните, чрез свободата си да избира. Изборът понякога зависи не само от познанието, знанието и информоцията, а и от представата за образ. Тази представа за образ може да няма нищо общо с действителната, а може и да има, защото когато човек вече си представя дадено нещо, той вече си представя и как изглежда, какъв вкус има, какъв мирис и т.н., според това което си представя. Също така човек е свободен да избира да прави добро или да не го прави,  което е според детерминацията на човешкото развитие. Какви сме и какви мислиме, че сме. В  тази връзка, дали е възможно човек да бъде зъл и ако „да“, то тогава можем да стигнем до извода, че съществува абсолютно зло и абсолютно добро, а щастието е абстрактно понятие, защото зависи от тези две крайности и към коя от двете ще наклонят везните на човешката свобода. Човек е отворен към абсолютното добро, безкрайното добро, такава е неговата естествена природа и до края на живота си той е в процес на познание. Човек е отворен кам безграничната истина и има способността да се обновява. Това е способността на вътрешния „Аз“. Цялата духовна и телесна субстанция се свежда до „Азът“. Метафизичната дефиниция за човека е, че той е личност! Личността има власт и екзистенция от началото до края на своя земен жизнен път. Никой не може да отнеме възможността на човек да избира и неговото право на избор! Всеки ден човек избира и определя своето битие, какъв да стане и пр. Човек е особа – личност – субект, който живее за да избира и избира, за да живее, както и избира как да живее. Цялата същност на човека, зависи от неговото битие, от избора който прави, от развитието и способностите му, от възможностите които има. Ето защо ще бъдем съдени за това което сме знаели, а не за това което не сме знаели. 

Същността на човека е в битието! Следователно свободата да избираме е най-висшата ценност в живота. Щастието, любовта и всичко останало са безмислени, ако човек не е свободен! Свободата е добро, което Бог е дарил на хората, докато злото никъде не е актуализирано и не може да бъде актуализирано. С разума и свободната воля човек е добър, защото разумът – съвестта на човека го изобличава за зло или добро. Добър човек не се става автоматично, ако преди това той е бил зъл, а също и информацията която има за даден предмет е изкривена и от тук и неговото познание е деформирано. Например насилието може да е морален проблем или част от характера, зависи от възпитанието на чавек, което се изгражда още в детските години и за което са отговорни родителите. Човек винаги се стреми да бъде щастлив, да постигне своите цели, да се реализира, което е добро и за това на върха на гореспоменатите, е важна мотивацията и по-точно добрата мотивация. За да е на лице добрата мотивация, е важно здравето, психическите и физически способности и цялостното състояние на човека. Понякога добрия мотив може да бъде неясен, без никакво покритие, без размишления, безцелен, безнравствен. Тук е добре да споменем, че вярата на човек е в основата на мотивацията му, но плановете му зависят от неговата инициятива. Хубаво е човек да има цели и планове, стига те да са морални. Осъществяването на които зависи от неговата свобода. Също така плановете на човек, трябва да бъдат реални. Възможността е стъпка към развитието на потенциала и неговото актуализиране. В стремежа си за реализация, понякога човек може да изпадне в две крайности и да стане или пълен егоист, или пълен алтуист. Тогава доброто може да стане зло, физическо или морално. Свободата става робство, а изборът се превръща в товар. Излиза, че само Бог е добър и е постоянно добър, тъй като Той няма добро, а Той самия е добър и е доброто, Той е Добротворец. Битието се идентифицира с доброто. Човешкото битие е добро, но е податливо на различни влияния, следователно е променливо. Себереализацията е добро и човек да актуализира себе си е добро, но когато чрез своя избор е навредил на някой или на околните, тогава неговата свобода е послужила за вреда на свободата на другите. Ето защо щастието не може да бъде самостоятелно понятие. Марксистките възгледи за добро, са насочени към материалното, към индивидуалния материализъм. Стоиците от времето на Аристотел подържат становището за Първодвигателят и първопричината както за доброто, така и за всичко, един духовен мироглед. Докато Фридрих Нитче излага своята теория за природата на човека, H. Bergson въвежда философията на живота и класическия рационализъм започва своето начало. Така различните направления разглеждат по различен начин човешкия разум от който се зараждат идеите. Човешкия раазум като вегетативен и сензитивен съдържа у себе си затворен и отворен морал. Затворения е в сферата на социалното измерение, закона за греха и вината, статичната вяра и страхът от закона. Срещу тях стои отворения морал като мистично измерение, закона за любовта, динамичната вяра и страхът от Бога, всички те противоположни на затворения разум и морал. Свободната воля отново и тук е определяща за това какво ще бъде човек, защото той е свободна личност и прави своя свободен избор. Паскал говори за човека, че може да е висше и нисше същество, но той е духовно същество предимно. Важни са моралните стойности в светогледа на личността, но докато тя има право на свобода? Съществува и елементът вина. 

Жан Пол Сартр смята, че човек има своето битие, има форма и всичко зависи от неговия свободен избор, от реализацията, а свободата е нещо обективно. Свободата е даденост и не може да променя доброто в зло и обратното. Без свобода няма морал! Свободата, това е разумът на човека. Върху етиката на разума размишлява Тома Аквински, както и Кант в онтологическите му измерения. По-известни представители на рационализма са Декарт и Спиноза, Дейвид Гюм. Е. Кант събира емпиризма и рационализма и прави обща философска теза. Например любовта при Кант е емпирична, не е реална, материята е максима – субективно практична, която човек притежава. Максимата на свободната воля е подчинена на материята. Волята на човека е подчинена на всеобщите закони, а битието е екзистенциално. Недостатъкът в учението на Кант е формализмът. Според Тома Аквински вярата и разумът не могат да си противоречат. Той разглежда подробно доброто и злото, доколко човек има склонност към добро и зло, до колко е разумен. Тома Аквински разделя разума на теоретически и практически. Децата например не се раждат научени. Това е процес, възпитание, развитие. Това е теоретически разум – способността да се учим. Това са логически принципи. Също така съществуват метафизични, теологични, онтологични и логически принципи. Онтологичните принципи са: „това е“, „това не е“. Предмет на практическият разум е да констатира какво е добро и зло. Човек природно-естествено знае кое е добро и кое е зло. Тома Аквински нарича този практически разум recta ratio. Човешката природа е отворена за всичко, а гаранцията за нашето битие, е абсолютното битие. Това не зависи от това което знаем или не, тъй като етистемологията и  антропологията са взаимно свързани. Всичко което е, познанието за Бога, отвореността. Човек е духовно битие, но само Бог е абсолютно битие. Марксизмът, позитивизмът и т.н. различни направления – всичко това е етистемология. Индивидуалността, персонализацията имат огромно значение. Човек се реализира и прави това което е добро за него – морално добро. Абсолютното битие не може да бъде човешко. В различните култури е различно понятието за добро и зло. Човекът е свободен, а неговия разум чака, защото той е свободно битиен. Докато човешката интелигентност може да бъде добра и зла, човешката природа не се променя. Но има различни култури и светът се променя. Причините са субективни и обективни. Обективна причина е апликация на моралния закон, интелектуална собственост, copy-ride, плагиатство, законите за авторското право. Обективните закони могът да се променят. Субективните причини не могат да съществуват самостоятелно, защото човек може да бъде манипулиран. Където е човекът, там е и природният всеобятен морален закон. Позитивният закон е свързан с природния и моралния. Предмет на позитивния закон са всички хора /закона е за всички и пред закона всички са равни/. Природният и моралният закон не се обявяват в сравнение с позитивния, който трябва да бъде обявен за всички, защото така е справедливо. Какво е справедливост? Децата автоматично започват да протестират когато няма справедливост. Правото учи на това което е справедливо. Всеки има право към някой и нещо. Родителите имат право на деца. Справедливостта учи на равенство между хората. Относно парите, на света няма справедливост, защото те не са разпределени еднакво между хората. Персоналната справедливост е за да разберем, че ние не сме сами  на света, а живеем и зависим от други хора. Ние не можем да се развиваме ако няма други хора около нас. Всеки има шанс да се развива и да приема културата. Този който мете улицата ще получи по-малко от колкото този който е лекар. Където свършва правото, там започва невинността! Ако сме на самотен остров и няма хора, няма кой да ни респектира. Има три вида право: поучително право /незаписано право/, обективно /имаме право на нещо, но не на всичко/ и субективно, както то може да има сила. Позитивно право: на живот, на храна, на справедливост. Позитивни закони: природно право, морално. Човекът е духовно, разумно, свободно, отворено битие. Всеки човек е център и има потреби и нужди. Негативната страна е, да не респектираш нищо което е правилно. През 1948 г. е подписана декларация за правото на всички хора на живот. Декларация за човешкия живот, какво е човешкия живот и какво не е. Всеки има право на живот и това е свобода. В този ред на мисли се заключава свободата и в това тя придобива универсално значение. Свободата е линията която непрекъснато се движи през цялата етика, във всичките нейни аспекти. Може да се каже, че свободата е основата на етиката, защото самата етика е свобода. „Свободата – казва папа Бенедикт ХІV - за да бъде истинска и следователно за да бъде действаща, има нужда от общение, и не от каквото и да е общение, а от общението с самата истина и любов, с Христос, със Светата Троица. По този начин се създава общността, която дарява радост и свобода”. Следователно основите на истинската и действаща свобода се намират в Бог, но не трябва никога да забравяме напомня папата, че свободата на човек, е свобода на едно ограничено човешко същество, и по този начин самата тя се превръща в ограничена. Можем да я притежаваме само като споделена свобода, в общение с тези които ни заобикалят: само ако живеем в хармония едни с други и един за друг можем да позволим на свободата да се развива. Ние живеем в хармония един с друг, само ако живеем според истината, т.е. според Божията воля”.

Жанета Иванова

Касапницата

https://www.youtube.com/watch?v=6qh4jIWENhA

"Касапницата” беше хит от тинейджърските ми години в компанията на „Конюшната” – така наричахме един двор в който се събирахме в „Драс махала” (някога Еврейски квартал в центъра на София, между Халите и бул. В. Левски”). Там живях от бебе, израснах и учех в 1-во ЕСПУ. Навярно всеки тогава си е задавал въпросът както в песента „Защо се ражда човек, за какво?”. Ние просто се забавлявахме и едва ли някой сериозно си е отговарял на този въпрос. После като поотраснахме, всеки пое по своя път и така остана само споменът за компанията в „Конюшната”. По-късно аз си отговорих на този въпрос. Бях на 21-22 когато срешнах Исус Христос – най-същественото което можеше да ми се случи в живота. Разбрах, че живота няма смисъл, човек просто да живее, да бъде или да не бъде някой, а после да умре. Само Христос дава смисъл и истинска цел, истинско щастие и ако пропусна да Го приема, пропускам всичко. Тогава приех това предизвикателство – да повярвам в нещо което не виждам, не разбирам и не знам за него. Е, просто направих правилният избор, за което съм безкрайно щастлива и благодарна на Господ, защото никой не може да дойде при Отца освен чрез Христос. Има живот вечен и вечна смърт – вечно отделяне от Живота и Твореца, наречено ад. Този ад е трудно обясним, но това е състояни  на човешката душа когато умре човек, извън физическото тяло, безкрйна болка, самота, мъка и агония, и невъзможност да се излезе от това. Същински ад според мен още тук на земята е за онези които не са предали живота си на Бога. Онези които отказват да повярват, отказват да живеят. 

Спомням си в компанията ни имаше едно момиче Биляна. Тя се дрогираше и беше намерила морфин от някъде, а после лидол (по-това време беше доста трудно да се сдобиеш с такива ампули). Наричаше морфина „моркови”, а лидола „лимони”. Спомням си прическата и в стил „уейв”, перчемът на една страна и обръсната от другата, дрехите – черни, скъсани тук и там. Беше на 16 гогато почина от свръх доза. На погребението се изсипаха камара хора от Попа, Кравай и Синьото, където ходеше тя. Първите пънкове на България бяха там, уейфове, метали, всички свидетели на това какво става с това когато се друсаш и до къде води. И какво от това, някой продължаваха, а смъртните случаи нарастваха и нарастваха. Нищо не може да трогне наркомана! Беше ми много гадно, на 14 години да ходя на погребение на приятел от компанията, да наблюдавам младото тяло на Биляна безжизнено и бездиханно. Ако тогава познавах Бога, щях да благовестя на всички в този момент, така че всеки да се замисли и да бъде предизвикан да вземе решение, но уви не бях и чувала за Исус Христос. Точно тези хора от ънерграунда, от субкултурите, аут сайдерите се нуждаят от Бога, макар, че арогантното поведение, надменните очи ти показват, че нямаш достъп до тях. Но това е една черупка, една обвивка. Христос с любовта си прониква под обвивката и всичко с което се е барикадирал човек. Той разоръжава врага и освобождава пленниците на сатана. За това мога да разказвам как точно става, защото се е случвало пред очите ми безброй пъти и именно с такива хора. След тинейджърските ми години, аз се посветих на това да помагам на тези които са в наркотичното блато. Темата отива в друг ракурс, за което допълнително ще напиша в отделен разказ. Говоря за живота и смъртта, това са две действия за човек: ние се раждаме и умираме, да но има друго раждане и друго умиране, освен това което е чисто физическо. В песента „Касапница” се пее: „Днес си тука, утре не, е пак ще си сред нас, на паметник, на плоча или просто в паметта.” Така е, споменът за хората някога живели остава единствено в паметта и в надгробните плочи или паметници. Но къде е душата на човека? Къде отива душата на човек след смъртта? Всеки още сега може да избере къде да прекара вечността. При Бог и с Бог или за винаги отделен от Него при сатана и геената където няма спасение. В никакъв случай Бог не е измислил ада за хората и Той не иска никой да отиде там. Ада е измислен за сатана и всички паднали ангели с него. Сатана има за цел да привлече колкото се може повече хора, които да отидат с него в ада. Той е враг на Бог и враг на човеците. Както виждате той го прави доста успешно по различни начини в индивидуален план и в световен мащаб. Но всеки може да промени курса на историята си и да излезе от властта на сатана. Христос дава възможност след възможност. Следващия път не отказвай. Следващия път приеми Спасителя. Следващия път може да ти е последният. „Касапница безправна е човешката съдба! Раждаш се, умираш и за какво е всичко това?” Ти не просто избираш някаква религиозна принадлежност, това което правиш е, че анулираш властта на сатана в живота си обявявайки Исус Христос за Господ (Господар) в живота ти. Свободолюбивите личности не обичаме господари, но това е духовен закон, ако Исус Христос не е господар на твоя живот, то е сатаната. Няма неутрално положение. Физическият свят се управлява от духовният. Всичко материализирано тук на земята, първо идва в духовното. Истинската свобода е да бъдеш в истината, а Исус е истината. Не си мисли, че може да си в неутрална позиция, точно тази заблуда обича най-много сатаната. Стоейки в тази заблуда ти си вече сигурен пътник за ада.  „Споменът остана в нашите сърца”  - нима искаш само да си спомня някой някога за теб, отколкото да бъдеш във вечния живот, във вечната радост и красота в Небесния Ерусалим, близо до Този който най-много те обича от всички земни същества на земята. Близо до Вечния Творец. Вечна смърт или вечен живот – избора е твой. Не казвай, че си твърде млад или е рано, искаш да си поживееш още малко. Колко малко е това, знаеш ли? Не отхвърляй вечния живот, безусловната любов и спасение от Исус Христос. Не отлагай за утре! Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. (Римл. 10:9)

Todd White - My Testimony

Поглед върху духовната терапия на наркозависими в България

Те продължават да вярват!

В историята на Църквата има безброй доказателства за чудесата сторени от Бог. За тях свидетелстват апостоли, мъченици, пророци, светци и различни личности отдали живота си на Бог. Да отдадеш живота си на Бог е пърата стъпка, необходима за цялостната промяна, нов живот и новорождение. Духовната терапия на наркозависими младежи е пряко свързана с разбирането им на понятието „Бог“. Степента на разбиране е свързана със степента на личната им промяна и мотивация за промяна. Осъзнаването на факта на размяната на Кръста, това че Христос на Кръста пое цялата болка, страдание и болест, както и греховете на човечеството, вместо нас, е от изключително значение. Именно в това се състои изкупителното дело на Христос, който не заслужаваше наказание, но бе наказан вместо нас.  Сотирологията обхваща безброй аспекти в църковен и индивидуален план, които се асимилират от Църквата  и от отделния човек по различен начин, но същевременно и по един и същи. Работата с душите на болните-наркозависими когато е духовно терапевтична е изградена върху фундаменталните истини на Евангелието. И това я различава от всички останали методи и терапии на лечение. Това е така, защото Бог се разкрива персонално, но и общо, индивидуално и съборно. 

Гъвкавостта в духовната терапия е равна на успех и реални постижения!

Духовно терапевтичната  работа е също така и църковна, защото се полагат цялостни грижи за човешката личност, както също се поставят основите на вярата в душите. Църквата осъзната не като институция, а като съборност, като общество, като Тяло Христово с различни части всяка от които е значима. Това разбиране създава онази интимна, дълбока и лична вяра, както и необходимост от лично общуване с Бог, желание за познаване на Бог и отвращение от греха и живота който противоречи на християнството. Доближаването до Бог е отдалечаване от света, греха и делата на тъмнината. Така прогресиращата вярата в живота на болните наркозависими постепенно преминава от частна към обществена. Започва да се практикува молитвата в по-широк аспект и да се споделя живота с повече хора. Сърцето се отваря не само пред духовния терапевт, но и пред другите братя и сестри, като постепено слабостта и болестта от миналото се превръща в свидетелство за Божията чудотворна намеса. Личността не се идентифицира вече с онзи грешен и безнадежден наркоман от миналото, а с новия човек в Христос. Това са различни етапи от работата на духовния терапевт за които няма определени срокове или норматив, защото всеки случай е индивидуален и не може да се работи с универсални модели както и да се прилагат правилата за всеки по един и същи начин. Правилата в цялостния живот в създадените условия за рехабилитация, което можем да наречем условно „комуна“ са еднакви за всички, но правилата относно терапевтичните похвати и методи с които борави духовния терапевт към отделните личности са различни и променливи. Гъвкавостта в духовната терапия е равна на успех и реални постижения. Това е свързано с обективната преценка на състоянието на зависимия, степента му на зависимост, възприемането му на външния и вътрешен свят, способностите и знанията му и т.н. Например той ако е сангвиник, характера му е оформен по един начин и реагира различно от холерика например. За него на първо място ще бъде от значение усамотението – молитвата, преодоляването на страховете, отколкото слушането на поучение, проповед, разкриване с чужда помощ или себеразкриване на „Аза“. Преди да асимилира и приеме вярата, той ще иска да я разбира, което разбиране е свързано с това да разбира себе си и да има мир с вътрешния си свят. Докато друг типаж направо би приел вярата като удавник за сламка без да се замисля, а след това ще живее  така без да търси доказателства за нея, защото със самото спонтанно и безвъзвратно приемане, той приема себе си и света по различен начин и това му помага да се промени и да намери пристана. В този ход на действия, методи и похвати в работата на духовния терапевт е важно как се третират рецидивите. В общите правила на комуната трябва да са включени наказания за тези които се връщат еднократно или многократно към зависимостта. Наказанието служи за наставление, смирение и възпитание на останалите. Бог трябва да се познава от всичките Му страни. Неговото бащинство е едновременно любов но и строгост, която предпазва от грешки и провали. Бог като Баща е основополагащ идеал, който трябва да се наложи в съзнанието на борещите се за нов живот със себе си и болестта. Общия живот в комуната е свързан и с обща молитва, която се извършва от духовния терапевт или се допускат опитни духовни лица които посещават комуната и допринасят за цялостния процес на ресоциализация. Наблюденията показват, че успехът на рехабилитираните е гарантиран когато част от тях, тези които са най-добре /по преценка на терапевта/ започват да помагат на новодошлите. С така поверената им отговорност се повишава вниманието на останалите зависими и те започват да сами да се амбицират и да си поставят цели, за да бъдат избирани за някаква задача. Чувството, че си „избран“ те държи в позиция на отговорност и лидерство, за това духовния терапевт трябва много добре да внимава в кой момент и на кого поверява отговорност, защото този избор се отразява на всички, а това води или до позитивни, или до негативни промени. Тук е възможно да се появи опасност от култ към дадена личност, вместо култ към Бога. Култа към личността, може да се превърне в даден момент, в псевдокулт, а това което най-умело може да създава псевдокултове е религията. Има и такива наркозависими, които приемат условията и всичко останало лицемерно, като имитират вяра в Бога, но  дълбоко в душата си нямат тази убеденост. Тяхната цел е разрушителна, защото подвеждат останалите в деструктивни модели на мислене, от които те се борят да се освободят. Също така свеждат принципите на вярата до религиозност в отрицателния смисъл на думата, а не вяра, до идеология, а не истина, до съдене, а не възможност за разкаяние и поправление, до философия, а не до единствения Път за спасение. В такива застрашаващи цялостния процес на терапия случаи може да се постъпи по един единствен начин – да се отстрани съответната негативна личност, за да се прекрати набиращата скорост разрушителна сила. Преоритет е вътрешния живот и изграждане на ценности в новия житейски старт на наркозависимите младежи. 

Религиозното чувство в даден момент може да се трансформира

Обръщайки се към съвременото богословие, когато разглеждаме наркозависимостите като болест, душевно и телесно страдание с оглед на специфичния характер на духовната работа, ние разбираме, че налагането на  религиозни системи има обратен ефект върху психиката на наркозависимите, а това което дава положителни резултати е разбирането – откровението и вярата в Бог. Откровението и вярата в Бог дават следното разбиране, че с идването на Христос е приключила религията. Христос слага край на религията, защото религията не е свобода, а съвкупност от правила и закони от които именно наркомана е избягал и е станал наркоман, за да не се съобразява с тях и да не бъде подвластен на тях. А за да пожелае да спре наркотиците един наркозависим младеж, той ще пожелае да бъде свободен и ще намери тази свобода в лицето на Христос – Първообраза на свободата. Религията може да  контролира определените зависимости, но не тя не избавя съвършена от зависимостта. Религията се възприема като противоположното на свободата – робството. Религията може да дава илюзията на жертвите си, че това е Бог, но в действителност съвсем не е Бог, а е един от начините на съвремения свят да говори за Бог, но да живее без Бог внушавайки,  че ритуалите правят човека вярващ, а истината е, че самата вяра намира своя път /канализира се/ и начин на изразяване чрез формите и моделите на ритуалите. В народопсихологията е залегнала идеята, че управляващата власт е тази която налага и определя каква да бъде официалната религия и от тук мисленето, че политиката държи света, а не Бог. Това е станало така още от древни времена, защото парите на света се усвояват  на първо място от управляващите. Съвременото християнство и моделите му на мислене излиза, че са модели на религия, а не на вяра, а от тук и проблема на религиозното а не вярващото общество, което копира и повтаря определени действия на поведение, а не мисли и не разсъждава защо, как, кога и кой е Бог. Мисленето е тежка задача и липсата на мислене води до липсата на достатъчно силна идеология и така идва лесно религията като отговор на консуматорския манталитет. Такава обстановка и такова мислене е доста удобно за грабещите народа управляващи и политолози, защото по-лесен начин  осъществяват манипулацията на масите. При наличието на спящо или сляпо, или консуматорско обществото единствените които имат полза и се облагодетелстват от това са лошите управници. Проблема възниква едва тогава, когато се установи, че религиозното чувство не може да се контролира напълно. Никой не може напълно да прогнозира на къде ще отиде религиозното, а то може и да доведе някой до искрено търсене на вярата, познанието на Бог и сърдечното обръщане към Него, онази μετάνοια – обновяване на човешкия ум и възвръщането му към Твореца. Религиозното чувство в един момент може да се трансформира в позитивно явление, което излиза извън възможностите за контрол от управляващите и се оказва, че не може да бъде изтръгнато. Но и тук те отново с лукавото си мислене извличат ползата, защото започват да гледат на религиозното чувство като бурен или плевел от който народа има нужда.  Управляващите отново имат интерес, защото свеждат религията до политика за печелене на пари. Пример за това можем да видим в Йерусалим с йерусалимската стена на плача, която е една политико-артистична постановка, защото арабите и евреите са наясно, че всичко което става около нея е политическо, а това е идеалната предпоставка за избухване на война. Това не е отклонение от темата за църковносоциалните грижи за наркозависими младежи, а хвърляне на малко светлина и още един различен поглед. На първо място има много общо между политиката, религията и отделните програми предлагащи помощ на наркозависимите. Общото е усвояването на парите и приемането на проектите, което приемане зависи от политическите интереси. То не касае здравето на хората и тяхната истинска промяна, а по-скоро поддръжката на лечението им колкото е възможно по-дълго. В България такъв пример може да се даде с метадоновата програма на Националния Център по Наркомании. Едно подържащо безрезултатно лечение което пенсионира наркозависимите и осигурява заплатите на персонала, и колкото повече зависими, толкова повече пари. А колко са излекуваните? 

Легалния трафик на наркотици в България, както и легалната търговия, е нещо за което не се говори особено. Защо? Защото на някой така им харесва. Защо дават ход на програмите с подържащо лечение, а не дават ход на това да се изучава религия в училищата? Програмите с подържащо лечение не решават, а увеличават проблема и броя на наркоманите. Такива програми са освен метадновата към НЦН, програмата на д-р Канчелов, програмата към военна болница с подържащо лечение на морфин, субсидол, и още много такива в страната. Наркозависими пожелали анонимност от подържащата програма на морфин, споделят, че за тях това е легитимния начин да се друсат, чувстват се добре и не смятат да спират, дори едва ли не за тях да си наркоман е нещо велико. И не по-различно е съзнанието на мнозинството „лекуващи се“ в подържащите програми. Медиите, за да измият очите на обществото от време на време пускат репортажи или филмчета за тези програми, представяйки нещата като много успешни и положителни. Психолози и какви ли не специалисти работят в тези центрове за да се демонстрира чрез тях ангажираността на управляващите към обществото. Да, това е някакъв начин до някъде да се контролира престъпността, която е с висок процент при наркозависимите. Но те си остават просто такива, а случаите на излекувани, напълно променени и възстановени като ценостна система и личност, са почти никакви. 

Изтласкването и снижаването на християнството до ниво просто религия е стратегия на политиците, за да отблъснат цялото общество от вярата в Бог!

Истинската борба и идеята за лечение на наркозависими младежи идва от Бог. За това паралела който правя между политика, религия, организации и пр. не е случаен. Религиозното чувство е добро като цяло, но то не е достатъчно за да даде нов живот, за да промени, изцери и възстанови, да освободи обществото от геноцида на 21 век – наркомания. Политиката на здравеопазване трябва да съществува, но тя не може със своите програми за подържане да избави болните и да ги направи здрави. Това може да направи само Христос! Това е така, защото всяка политика за създаване на терапевтична програма и проект макар и добра, е безсилна да даде нов живот и нова ценностна система. Силата да получаваш дивиденти от това което управляваш – това е политиката. Нейните доходи се крепят на народа и не е в интересите на политиците да се извършват радикални промени, защото няма да има печалба. Варианта на безкрайните програми, проекти, усвояване на субсиди за лечение на наркозависими, са постоянния и сигурен вариянт за печалба. А изтласкването на християнските начини и снижаването на християнството до ниво просто религия е стратегия на политиците, за да отблъснат цялото общество от вярата в Бог. За тази цел те създават марксистки центрове по религиознание. Това го правят най-вече историците, но за нас християните не би трябвало да има място за религия. Религиозното чувство е много силно и ако не е в сферата на Църквата, става много опасно. 

Любовта –пътеводителка към истината

Най-големия проблем на съвремието, това са хората. Ако целта ни е да се покланяме на някой, ние нямаме Бога, а страх от човеците, страх от загубване на сигурността. Всеки човек, всяко дърво, всеки гръбначен стълб имат определена възможност за огъване. Когато заместим упованието на Бог което е есхатологията, на лице е желанието за свършване на времето. В този ред на мисли поставям вярата в Бога като преоритет и едно от най-важните оръжия с които духовния терапевт е необходимо да борави за разоръжаване на наркоманския начин на мислене. За това правя паралел между вяра и религия, религия в негативния смисъл на думата, а не в позитивния. Да живеем в цикъла на религиозното, означава да харесваме нещата от този свят които се превръщат в идоли. Едното чувство е религиозно, а другото християнско. Където ти е сърцето, там е твоето Царство. Привързаността към земното те кара да целуваш ръце и да се кланяш на човеци. Но истината ще ни направи свободни. Йоан Павел 2-ри говореше само върху този стих и постигна много неща. Когато сме свободни чрез истината ние няма да се страхуваме от който и да било. Нашия Бог е дошъл тук, за да ни изкупи и ние трябва да копнеем да пребъдваме в Неговата любов. Всички сме апокалиптични, ако живеем в страх. Страхът е този който държи в робство наркоманите, но бих казала и всяко човешко същество в определени сфери и аспекти на неговия живот. Есхатологичното настроение което споменах по-горе, е да живеем в любов към Христос, освободени от религията. Това което ни води да вървим по пътя е любовта. Любовта е тази която изцерява, освобождава и възстановява един провален живот по пътя към смъртта. Любовта е сила, а Христос е пътя на спасението.  

Историите на хора освободени от робството на наркотиците чрез Божията помощ, дават пример на други млади хора които са въвлечени малко или много в наркотичното блато. Когато те видят примера пред себе си и свидетелството, тогава надеждата за различен живот постепенно набира скорост, докато в един момент се превърне във вяра и се направи първата стъпка на решение. Тази първа стъпка не е толкова лесна колкото си мислим, тя е най-важната, за да се започне новия живот, промяната чрез благодатта Божия. Съществуват безброй свидетелства на хора освободени от наркотиците. Хора които в младежките си години с нищо друго не са се занимавали освен с набавянето на поредната доза. Те свидетестват с живота си за силата на Иисус Христос как ги е трансформирата. Техните свидетелства са послужили за пример на още много зависими, да намерят пътя и решението за живота си. В годините на трезвеене тези бивши наркомани са изградили семейства, бизнес и дори организации за помощ на нарко зависими. Те продължават да вярват както за себе си, така и за онези които са в робството. Те продължават да помагат и да свидетестват, защото са осъзнали, че Бог е Реален, Жив, Всемогъщ, Който прави чудеса и достига до сърцето на човек когато той му се довери и му отвори вратата на сърцето си. 

автор: Жанета Иванова

Bethlehem

In the starlight of a night long ago, when Herod the Great was King of Judea, the roads of Palestine were crowded with reluctant travellers. The great trunk road, on which the silks and the candied fruits of Damascus met the pickled fish of Galilee and the gold of Arabia, was that night alive with families travelling on camel-back, on asses, and on foot. Villages and towns were awake all through the land. A cluster of lights marked Nazareth on its hill. The stark little towns of Judea gleamed darkly among the clefts of the mountains; and on the flat land of the Sharon Plain lanterns shone against the background of the sea like the camp fires of a host. Dusty and travel weary, the wayfarers came to towns and villages and knocked upon doors. Alas, some had nowhere to sleep that night. Guest chambers were full, and travellers, finding no room in the khans or in the houses of lofts and garrets and stables. There were some who grumbled as they slaked their thirst and broke their fast:‘God knoweth our numbers, Why should we be counted on the fingers of men?’

God knoweth our numbers... It was the old cry of Israel, the hatred of the counting of heads, the sin that drove David to build an altar unto the Lord on the threshing-floor of Ornan the Jebusite. But these were different times. Augustus, the Master of the World, had sent forth a decree that men should be counted, and Herod the King had commanded that all Jews, men and women, should return into their tribal territory and be enrolled as households, as the Egyptians were enrolled every fourteen years for the ease and convenience of the tax collector. Men spat upon the floor and cursed the disjointed world. Some day, they said, a king world rise in Israel, the Messiah, a men sprung from the loins of David, one born with a sword in his hand, a man of war; and he would free his country and drive the oppressor into the sea. Among those who travelled from Nazareth at the time of the census was Joseph the carpenter, and Mary, his wife. They were on their way to Bethlehem, David’s Town, because Joseph was of the house and family of David. Among the women who travelled the roads that night there must have been many like Mary of Nazareth over whom hovered the mystery of birth. Greater even than any mystery of motherhood was the mystery of her destiny and the sacred mystery of the splendour that was so soon to fall upon her. As Mary rode that night to Bethlehem, one is reminded of the opening words of Genesis. Once again in the history of the world the Spirit is brooding on the face of the waters, and as its wings go past in the darkness they promise new hope for the human soul.

‘From henceforth,’ Mary had cried in the Magnificat, ‘all generations shall call me blessed.’ She had not singled out one nation from the others. Her song was the first expression of the unity of Mankind, the first cry for the abolition of injustice and inequality and greed, the first looking forward to a better world. So the immortal travellers came out of Samaria, and as they climbed up into the foothills of Judaea they approached the long steep road that leads to Jerusalem, and saw a city, cruel and dark within its wall, crouched in the night like those beasts which the Egyptians carved on their temples. If they came down by the north road, where the white towers of Hippicus and Phasael gleamed on their right, they would have passed a little hill outside the city gate. The name of this hill was Golgotha. The road to Bethlehem runs like a white ribbon for five miles to the south of Jerusalem. The little town which the travellers now approached, climbed the hill among olives and vines. Beneath the fateful stars of that night Joseph and Mary went from house to house seeking a lodging, for from far and near, all the tribe of David was crowded together in that place. The old houses in Bethlehem are build above caves in the rock. Above these caverns, where the cattle are stabled at night, are the rooms the humble families live. In such a dwelling Mary of Nazareth found a lodging. There was no place for her in the room above; but below in the friendly darkness of the rock, and among the quiet, friendly beasts of the field, the mother of Jesus made her bed that night.

Just outside Bethlehem was a place called Migdal Eder, ‘the watch-tower of the flocks’, where the sacrificial lambs were gathered before they were driven towards Jerusalem, to the altar on which their blood was spilt.

‘And there were in the same country shepherds abiding in the field, keeping watch over their flock by night. And, lo, the Angel of the Lord came upon them, and the glory of the Lord shone round about them: and they were sore afraid. And the angel said unto them, Fear not: for, behold I bring you good tidings of great joy, which shall be to all people. For unto you is born this day in the city of David a Saviour, which is Christ the Lord. And this shall be a sign unto you; Ye shall find the babe wrapped in swaddling clothes, lying in a manger. And suddenly there was with the angel a multitude of the heavenly host praising God, and saying, Glory to God in the highest and on earth peace, good will toward men.

This shepherds said, one to the other:

‘Let us now go even unto Bethlehem, and see this thing which is come to pass, which the Lord hath made known to us’

There is an ancient story that at this moment mariners off the coasts of Greece heard a voice crying in the darkness: ‘Great Pan is dead!’ The story of the first Christmas is the most lovely story in the world. It is one on which the world has lavished the treasure of its love and its imagination: the shepherds on their knees, the Wise Men with their gifts, the quiet beats in the dusk of the cave where the Mother sat with her Child. Those who believe in Christ and those who deny Him agree in one thing: that on this Christmas night long ago in Bethlehem, the first vision of Perfection shone out over the world. The world is still imperfect, but the Vision remains: the vision of a world ruled by love and justice, where man loves God with all his heart and soul and his neighbour as himself.

More precious even than the inspired canvases of Botticelli and Correggio are the little pictures of a frosty night in Bethlehem which each one of us holds in his heart. The sound of the Flock has taken up by human voices ever since. It comes to us from the past, and we sing it in the darkness of the present: Come, all ye faithful, joyful and triumphant, Come ye, O come ye, to Bethlehem.

Women of the Bible by H. V. Morton

METHUEN & CO. LTD., LONDON