...не намерих любов

В мрака бях

и на кал се превърнах,

но Ти ме взе

и вдъхна в мене живот.

Направи ме да ходя,

да пристъпя отново към Теб.

Направи ме да чувам,

да чувам Твоя глас.

Очите ми отвори,

да виждам Твоето лице.

Сърцето ми докосна,

за да бие отново за Теб.

Направи моите ръце

да се издигат към Теб.

В прегръдката на Вавилон

не намерих  любов

и в човешките страсти я нямаше.

Аз бях

Това е за последен път

В мрака, в затвора

в личността която бях

Аз бях.

И всичко ценно пропилях

Но Господ ми говореше:

“Обичам те! Обичам те!”

Неговата обич болката разчупи

тази обич от затвора ме освободи

от затвора на желания човешки

гордост и лъжа

Обич която дава

Обич която прощава

но аз се противях

и падах в собственото осъждение

Не! Този път ще се предам

ще се предам

завинаги, за всичко

и във вечността

предавам се на Бога

на Отца!

Това е за последен път...

в мрака, в затвора...

в личността която бях

аз бях…

Predstava o čase podľa Aristotela, sv. Augustina, Newtona a Kanta

Čas je základný pojem vo fyzike a štvrtý rozmer priestorovo-časového  kontinua. Podľa teórie relativity má tri priestorové a jeden časový rozmer. Je to opatrenie, v dobu trvania a postupnosť stavov a udalostí. Čas je jednou zo siedmich základných fyzikálnych veličín. Jednotka času je sekunda. S časom se stretávame v každej  vednej discipline a tiež v astronómii. Obežná dráha zeme je eliptická, takže sa zdá, že slnko sa voči hviezdam nepohybuje stálou rýchlosťou. Deň je čas, za ktorý sa zem otočí okolo svojej osi. Hviezdny deň sa ráta voči hviezdam. Jeden hviezdny deň ma 23 hodin, 56 minuta a 3 sekundi. Rok je čas, za ktory prejde zem svoju obežnú dráhu okolo slnka.  

Slovo kalendár je odvodené od starolatinského slova, čo znamená v starorímskom kalendári prvý deň v mesiaci. Základom pre kalendár sú tri astronomické jednotky - deň, mesiac a rok. Kalendáre rozdeľujeme podľa toho, od ktorej sú odvodene. Sú to kalendare mesačné (lunárne), slnečné (solárne) alebo (lunisolárne). Slnečný kalendar je viazaný na obeh zeme okolo slnka, teda na tropický rok. Lunárny rok tvori dvanásť synodických mesiacov a má dlžko 364 dní, 8 hodín, 48 minút, 34 sekúnd. Týmto kalendarom sa riadili najmä staré kultúrne národy. Jednotlivé národy majú rozličné metódy na datovanie svojich dejín. Židia počítajú kalendár od r. 3761 pred Kristom. Rimania počítali kalendár od r. 753 pred Kristom. Niektoré národy počítali svoje kalendare od nástupu svojho prvého vládcu na trón. Kresťanský letopočet odzrkadľuje potrebu určiť bod, ktorý čas uprostred delí.

  Podľa Aristotela /384 - 322 pred Kr./ ,,čas je počet pohybov v zmysle skôr a neskôr. Myslí tym, že bez pohyybov niet času. Aristoteles pohybom rozumie ako  človek zmenu. Pojem pohybu zavadza pomocou metafyzickeho princípu možnosti actus a uskutočnenia potentia. Aristoteles pokladá vesmíra nekonečný v čase do minulosti aj do budúcnosti. Sredoveká scholastická filozofia prebrala pojem času od Aristotela. Pozná   pojem čas-tempus aj čas charakterizující stálu Božiu prítomnosť - večnost duratio. Prvým generáciam kresťanov bola ešte vzdialená myšlienka vlastného letopočtu, hoci v knihách Noveho Zákona sú miesta, ktore vyjadrujú jedinečnosť udalosti narodenia Ježiša Krista, ako udalosti rozhraničujúcej časy. Jedinečné označenie času Božím pôsobením uvádza svätý Pavol apoštol vo svojom liste Efežanom 1, 10. Ďalší moment pre povedomie času je očakávanie druhého príchodu Krista. Zo židovstva sa prevzalo sedemdňové členenie týždńa a deň pokoja sa preniesol zo soboty na nedeľu. Kresťania chápu čas ako veličinu, ktorú vlastní Kristus. V roku 321 zaviedol rímsky cisár Konštantín Veľký nedeľný pokoj. Gréci a rimania už predtým nazvali nedeľú menom dies solis, deň boha slnka. Prví kresťania slávili vzkriesenie Ježiša v prvý deň týždna, preto sa tento deň pre nich stal dnom Pána - dies dominica. Odvtedy je začiatkom týždňa kresťanská nedeľa. Jej postavenie sa na svätej omši. Kresťanské rátanie času sa postupne ujímalo a v stredoveku sa stalo demo dominujúcim modelom. Kresťanský letopočet prečžil všetky reformne kalendare a zostal platiť. Azda aj toto vrhá osobitné svetlo na udalosť, ktorťá sa stala jeho základom.

Sv. Augustin /354 - 430/ bol velký myslitel, ktory filozoficky osvetlil mnohé zo vzťahu človeka a času. Tvrdil že vesmir je stvorený a pred jeho stvorením čas neexistoval. Jeho najznámejší výrok - Pokiaľ sa ma neopýtaš, čo je čas, viem, čo je čas. No ak sa ma na to opýtaš, potom veru neviem, čo je čas. Napriek tomu tvrdím, že viem, že by nebola nijaká minulosť, keby neplynul čas, a nijaká budúcnost, keby sa nič nepribližovalo, a nijaká prítomnosť, keby nič nebolo prítomné. Možno konštatovať, že neexistuje ani budúcnosť, ani minulosť, a nemôžeme ani tvrdiť, že existuje trojaký čas, totiž minulosť, prítomnosť a budúcnosť. Najviac by sa dalo povedať, že existujú tri časy, totiž prítomnosť minulého, prítomnosť prítomného a prítomnosť budúceho. Tieto tri majú svoje bytie do istej miery v duši a inde ich nevidím. Z minulého je prítomná spomienka, z prítomného bezprostredné videnie a z budúceho očakávanie. 

Čo si myslí svätý Augustín o dĺžke trvania času, o dĺžke minulosti, či budúcnosti? Obidve sú to „záležitosti“ vlastne nejestvujúce, tak ako potom môžu mať vôbec nejakú dĺžku? Jedine pri prítomnosti bude mať preto zmysel hovoriť o nejakom trvaní, jedine že by... Čo je to vlastne, prítomnosť? Môže byť napríklad jedno milénium prítomnosťou pre človeka? Nie, pretože ak žijeme v prvom roku, tak zvyšných deväťsto deväťdesiat deväť je pre nás budúcnosť, ich udalosti sa ešte len uskutočnia, z pohľadu človeka, samozrejme. A čo sto rokov, môžu byť tie pre nás prítomnosťou? Nie, pre to isté, prečo aj tisíc rokov nie. Čo bude teda prítomnosť vlastne? Rok, mesiac, jeden deň, hodina, minúta či dokonca len jedna sekunda? Argumenty, ktoré svätý Augustín zvolil nevyhnutne smerujú k jedinej možnej odpovedi – nie. A síce preto, že u všetkých týchto slov, pri všetkých týchto jednotkách času, môžeme v istom zmysle hovoriť o budúcnosti, minulosti a prítomnosti.

To znamená – v istom momente sú prítomné, ale ich ďalšie časti sú už buď minulosťou alebo ešte len budúce... Teda, čo budeme môcť nazývať prítomným? Zrejme iba jeden, jediný samotný moment! Moment ako nekonečne krátky okamih, postrádajúci akýkoľvek „nárok“ na dĺžku. Ale ak nemá vôbec nijakú dĺžku, o čom vlastne uvažujeme? Jednak je dĺžka záležitosť skôr priestoru a jednak, isté trvanie okamihu nikto uprieť nemôže! Predsa však hovoríme, že čas je rôzne dlhý, meriame ho, ale čo vlastne meriame? Jedine prítomnosť, lebo len tá je reálna, alebo? Napriek všetkému doteraz povedanému uznáva Augustín existenciu času minulého, prítomného a budúceho. Veď predsa keď ja hovorím o nejakých spomienkach, keď rozprávam niečo zo svojej minulosti, tak to som predsa zažil, teda to muselo jestvovať, dokonca v tom momente keď to rozprávam, je to pre mňa akýmsi spôsobom skutočné, minimálne v mojej mysli, či asi lepšie povedané duši. Na strane druhej ale tieto spomienky na minulosť sú pre mňa v prítomnom čase, aspoň sa takými javia byť. Teda minulosť, budúcnosť budú niekde jestvovať, ale vo forme prítomnosti – tvrdí autor Vyznaní. Čo sa týka minulosti, dá sa to ešte relatívne ľahko pochopiť, práve pomocou pamäte, možnosti spomínať, ale ako to je s budúcnosťou? Prítomná môže byť, ale len u ľudí, so schopnosťou nazerať do budúcnosti. Väčšina ľudí takýmto darom, či talentom dnes vôbec nedisponuje a ani sa čias svätého Augustína to  inak nebolo... Žeby sa začal strácať tento „muž rozumu“ v nejakých mystických učeniach? Na objasnenie svojho pohľadu na problém budúcnosti, použil príklad východu Slnka, či presnejšie povedané raňajšie zore, z ktorých sa dá jasne usúdiť čo bude nasledovať... Podľa tohto príkladu môžem preukázať, každý z nás môže preukázať istú znalosť o budúcnosti. Aj keď samozrejme budúcnosť nebudeme skutočne poznať. Toto platí pre väčšinu ľudí, ale sú tu i výnimky, ako proroci - Bohom vyvolený, ktorí dostali od Neho takýto dar. Augustín verí, absolútne nepochybuje, že sú tajomstvá, ktoré človek pochopiť nemôže a tak sa príliš nad týmto aspektom nepozastavuje. Akceptuje to ako fakt daný Pánom a je si vedomý, že je to v jeho možnostiach - a tak povediac aj v Jeho právomociach. Teda je ale zároveň nie je skutočne jestvujúca trojica časov. Existujú, sú reálne pre mňa, v momente keď si na niečo spomínam alebo niečo predpokladám – nereálne v zmysle tom, že nie je miesto kde jestvujú ako bytie. Aj keď Augustín by zvolil trochu iné pomenovanie „časov“ (prítomný vzhľadom na minulosť, prítomný vzhľadom na prítomnosť a prítomný vzhľadom na budúcnosť). Ešte presnejšie, jasnejšie pomenúva toto, skôr opisovanie spôsobu jestvovania času ako pamäť, nazeranie a napokon očakávanie. Takže tým vyjadruje istú nespokojnosť s používanými pomenovaniami, vie však, že to nie je príliš dôležité, pretože ľudia aj tak mnohé slová nepoužívajú v presnom význame. Našťastie ale chápeme význam slov tak ako ich chápať máme. Ako sa ale teda môžeme vyjadrovať o rôznych časových intervaloch, ako môžeme tvrdiť, že niečo trvalo dlhšie ako niečo ďalšie? Keď si zoberieme Augustínove tvrdenia tak jestvuje iba prítomnosť, a aj to len ako jeden, jediný okamih... Nuž a ako sa dá zmerať jedna chvíľa? Budúcnosť, zatiaľ neuskutočnená – teda ešte nejestvujúca, nezmerateľná. Minulosť je už predsa „uzavretá“, čiže už nie je, takže ju nijako nezmeriame. Pre Augustína to predstavovalo problém, ktorý sa mu zdal riešiteľný len za pomoci Boha. Prosí Ho o pomoc, o pokoj. Má pocit, že je to Božia zásluha, tento jeho záujem o danú problematiku. Aby našiel riešenie, snažil sa v prvom rade nájsť definíciu času vôbec. Pohyb Slnka, mesiaca a hviezd – toto je názor, ktorý sa Augustín dozvedel od nejakého učeného človeka. No nesúhlasil, sú predsa aj iné pohyby, činnosti, ktoré majú svoje trvanie. Čo s nimi, prestanú sa pohybovať, keď hviezdy zastanú? Áno, dĺžku dňa v podstate určujeme podľa Slnka, ale pohyb hrnčiarskeho kolesa je tiež pohybom v čase. Augustín prichádza k názoru, že pohyb nemôže byť v žiadnom prípade rovný času, preto sa znovu musí vrátiť k otázke, čo je to čas. No skôr ako sa znovu venuje tejto otázke, pýta sa ako je to vlastne s meraním trvania času. Ľudia hovoria, že to trvalo toľko a tamto zase toľko. Hovoria že toto sa skončilo rýchlejšie ako to druhé. Podľa čoho si to môžeme dovoliť povedať? Augustínovým bezprostredným záverom, aspoň nateraz je konštatovanie idúce týmto smerom: Meriame čas plynúci a nie čas už uplynulý. No a kedy meriame čas? Zvuková realizácia reči, ktorú autor uvádza ako príklad, je vlastne veľmi vhodným nápadom. Kedy teda meriame, ako vieme že nejaká slabika, slovo je dlhšia ako iná? Rozhodneme o tom v našej mysli pri pripravovaní sa na rečové vyjadrenie? To asi sotva, pretože vtedy je ešte len budúcou udalosťou, ak aj nie pre nás, tak pre poslucháča určite... Tak rozhodneme o jej dĺžke zrejme až v prítomnosti.

Názor Newtona o čase i čas je časi abstraktné, hoci je tu a my žijeme v ňom, nemáme pocit, že by bol prítomný. Čas je niečo absolútne, čo sa nemení. Na vzájomnú súvislosť priestoru a času poukazuje teória relativity. Podľa všeobecnej teórie relativity v každom bode priestoru sú iné jednotky dľžky a aj času podľa veľkosti gravitačného pola. To vedie k čašovému paradoxu, keby sa kozmonaut vystrelený raketou do vesmíru vrátil po dosť dlhom čase, zistil by, že jeho rovesníci na zemi sú omnoho starší ako on. Ak chceme hovoriť o kozme a používať reč astronómie a fyziky, je nevyhnutné, aby sme naše úvahy vzťahovali na čas, pretože inak by nemali zmysel. Priestor a čas tvoria pozadie fyzikálnych pozorovaní. Fyzika však nehovorí nič o tom, čo je čas, čo je priestor, a považuje ich za samozrejmé predpoklady fyzikálneho poznávania. Je zaujímavé porovnať názory biológie a psychológie na vnímanie času. Biológia spája zmysel pre čas s rytmami v organizme a s cyklami v okolitom svete, psychológia chápe čas skôr ako veľký dom, ktorý vzniká tak, že sa postupne musí klásť kameň na kameň. Je to teda imaginárny dom, v ktorom je všetko, čo sme urobili, čo sa s nami udialo a čo ešte zamýšľame vykonať. Na počiatku stvoril Boh nebo a zem /Gn 1,1/. Neexistuje nijaký pračas, v ktorom by sa odohrávali božské dejiny. Stvoriteľský čin značí absolútny začiatok nášho vlastného času, no Boh jestvoval skôr ako tento čas. Čas, ako božie dielo, slúži za rámec dejinám, ktoré sa týkajú nás. Boh vkladá postupne Svoje stvorenia do času, až napokon príde človek. Človek žije v čase, Boh žije vo večnosti, je stala prítomnosť, je mimo času. Moje dni sú ako tíeň, ktorý sa nakláňa, a ja schnem sťa tráva. Ale Ty, Pane, trváš večne a spomienka na Teba z pokolenia na pokolenie. /Ž 102, 12/

Ježiš žije v historickom čase. S Ježišom prišlo zavŕšenie, ku ktorému boli usmerňované prípravné časy. Ježišov čas, plnosť časov. Ježiš od začiatku svojho  učinkovania vyhlasuje - Naplnil sa čas a priblížilo sa Božie Královstvo /Mk 1,15/

Názor Kanta /1724 – 1804/ o priestore a čase ma dva aspekty. Považujú za ústredné pre takzvanú Kantovu kritickú filozofiu, a nie je tam žiadna zhoda o tom, ako by mali byť charakterizované a vyložené. Celkovým cieľom tohto vstupu je priniesť nejaké vyjasnené názory Kanta o zasadenie do historickeho a filozofickeho prostredia niektorých centrálnych debát, týkajúcih sa priestoru a času v ranej modernej dobe. Nasledovanim tradície, a na vlastné vedenie istej miery Kant klade dôraz aj na priestor a na našu reprezentáciu priestoru, aj keď súbežne body týkajúce sa času, bude niekedy potrebné uviesť. V rámci výkladu Kantovho názoru o priestore a čase, existuje množstvo filozofických otázok, ktoré sú relevantné. Kant sám poskytuje litánie z týchto otázok alebo problémov v jeho inauguračnej dizertácie z r. 1770, text, v ktorom sa rozišiel s jeho predchádzajúcimi širokymi "Leibnizovimi" pohľadmi z takzvaneho predkritického obdobia. Podľa Kanta čas je bez formalneho aspektu v zmysle filozofie ,,Ja,, nemôže existovať nijaký pojem času. Kde nikto nemôže počítať, nemôže byť ani nič počítané, teda ani nijaký počet. Bez subjektu niet času. Prestor a čas sú samozrejmé predpoklady fyzikálneho poznávania bez presnej definicie. Človek vníma čas svojím mozgom a  vedomím, ciže čas je nerozlučne spätý s tokom alebo prúdom a pritom súvisí s pohybom.

Aristoteles

POLITIKA

Grécke mestské štáty boli malé a zvláštne, nakoľko sa v nich pokladalo otroctvo za samozrejmosť. Ženy zostávali doma, zastávali v spoločnosti podradnú úlohu. Aristoteles nevzniesol nikdy kritiku na takúto spoločenskú organizáciu, napriek tomu sú jeho názory zaujímavé a plné postrehov.

VZŤAH POLITIKY A ETIKY

Verí, že ľudské bytosti môžu žiť dobrý život iba ak sú súčasťou organizovaného politického spoločenstva. Ľudia sú spoločenskí na základe prirodzenosti. Nemôžu dobre žiť osamote. Osamelo môžu žiť zvieratá alebo Boh. Podľa Aristotela nie sme samostatné bytosti, lebo máme potreby, ktoré napĺňajú iní – reproduktívne potreby, emočné, materiálne. Argumentom na spoločenskú prirodzenosť je existencia ľudského jazyka, nástroja komunikácie, ktorých meníme iných a iní menia nás. Dieťa začína hovoriť ako začína chodiť, ale jazyk sa rozvíja v spoločenstve.

POLITICKÉ SPOLOČENSTVÁ

Aristoteles zakladal na schopnosti ľudskej bytosti usudzovať v spoločenstve a organizovať ho tak, aby sa uspokojili naše potreby rozvinúť naše schopnosti v najväčšej miere. Na tento účel má veľkosť a ústavu mestský štát. Iné združenia sú veľmi malé alebo veľké. Napríklad rodina je najzákladnejšia forma ľudského spoločenstva, ale nie je dostatočne veľká, aby uspokojila všetky potreby človeka . Partner  a deti môžu byť duchaplné a podnetné, je však nepravdepodobné, že ich bude zaujímať všetko to čo nás. Miesto, kde sa ľudia, môžu najlepšie rozvíjať je spojenie dedín, z čoho podľa Aristotela vznikol typický grécky mestský štát. Je dostatočne veľký, aby poskytol všetky stimuly a kontakty s inými. Aristoteles si uvedomoval, že existuje vyšší stupeň organizácie ako mestský štát čiže národ. Život v ňom pokladal za frustrujúci, lebo človek má málo príležitostí na ovplyvnenie zákonov. Domnieval sa, že ak veci zostanú rovnaké, osoba, ktorá je zapojená do rozhodnutí v jeho skupine, bude mať plnší život než osoba, ktorá necháva rozhodovať o svojom živote iných. Jednou z ľudských schopností je schopnosť usporiadať spoločenstvo, na čo mal Platón domnienku, že najlepší život je filozofická kontemplácia. Aristoteles sa s ním nezhodoval v tomto názore.

ČRTY POLITICKKÝCH SPOLOČENSTIEV

Veľkú časť politiky venuje Aristoteles podrobnému štúdiu foriem politických spoločenstiev. Uvedomuje si jedinečnosť historických, geografických čŕt miest a veľkosť obyvateľstva. Najvýznamnejšia črta je počet ľudí zapojených do skutočnej vlády mesta. Alternatívy sú: jeden vládca, niekoľko vládcov a veľa vládcov. Čiže tri druhy vlády: kráľovstvo, aristokracia a polieta.

HIERARCHIA

Pre akékoľvek združovanie medzi ľuďmi je podľa Aristotela potrebná hierarchia, okrem priateľstva. Niekto musí rozhodovať, a tiež niekto rozhodnutie vykonávať. V každej organizácii musia existovať vodcovia a nasledovníci.

SPRAVODLIVOŤ , STABILITA A VÝCHOVA

Jedným z následkov našej schopnosti hovoriť je to, že  môžeme diskutovať o tom, čo je spravodlivé. Všetci ľudia by mali byť rovní – ale v akom ohľade? Nie sme si rovní silou, talentom, cnosťou alebo zdravím. Aristotelova myšlienka spočíva v tom, že musí existovať zhoda na istých základných hodnotách, aby bolo spoločenstvo stabilné. Miera je nevyhnutná, ak má štát napĺňať svoje rozmanité funkcie . Ak si väčšina spoločenstva myslí, že otroctvo je nevyhnutným prvkom kondície spoločenstva a iný že je nemorálne, vznikne rozkol aj občianska vojna. Ako privedieme členov spoločenstva, aby mali také isté hodnoty, ktoré povedú k stabilite? Podľa Aristotela je kľúčom vzdelávanie, ale nie v rodine. V politike predstavuje učebný plán. Domnieval sa, že keď sa deti stanú staršími možno naučené hodnoty vysvetliť a zdôvodniť. Bolo by pravdepodobne neskoro, keby sa čakalo až do dospelosti. Podľa Aristotela to nie je iba filozofický argument,  ktorý vedie ku konaniu a hodnotám, ktoré sú potrebné na podporu spoločenstva. Cvičenie v detstve je dôležitejšie. 

Пневматология

Свещеното Писание е написано под въздействието, силата, откровението на Св. Дух и Неговата благодат, както казва св. Йоан Златоуст: „Благодатта на Господа Иисуса буди со всеми вами“. Привеждането на човечеството към покаяние идва от Св. Дух, както Иисус Христос говори, че не е дошъл да призове праведниците, а грешниците към покаяние. 

Целият изтръпвам, казва св. Григорий Богослов, когато си представям богатството от наименования... Дух Божи, Дух Христов, Ум Христов... Дух на синополагането... Той е Дух, Който възсъздава в кръщението и възкресението... Дух, Който духа, дето иска... Дух на просветения живот, или по-точно, самата светлина и самият живот.

Основата на пневматологията започва от книгата на Боговидеца Мойсей. В неговата книга се описва сътворението на невидимия и видимия свят, който Бог е измоделирал чрез Своето „Творческо Слово“  Иисус Христос, чрез Когото всичко е станало и силата на Св. Дух. „...Това е Духът, Който в началото "се носеше над водата" и Който образува вселената, Който съгради творението и от Когото произлиза всичко живо, Който е действал чрез пророците и Който е слязъл върху Христос. Това е Духът, Който е дошъл върху апостолите във вид на огнени езици. Това е Духът, към Когото се устремил Давид, казвайки: "Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене". За Него Гавриил казва на Девата: "Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени". С Този Дух Петър изговори онези блажени слова: "Ти си Христос, Синът на Живия Бог". С Този Дух е положен Камъкът на Църквата. Това е Духът, Утешителят, при теб изпратен, за да те направи дете на Бога.“

Във времето Светата Православна Църква на вселенските събори се е преборила с най-големите ереси на духоборството  срещу Св. Дух. В спора с  крайните ариани относно Св. Дух, св. Василий изгражда своя главен аргумент върху анализа на доксологиите, използвани в църквите. Трактатът на св. Василий „За Дух Свети“ е написан по този повод, в огъня и разгара на отчаяна борба с ересите, и е адресиран до конкретна историческа ситуация. В съвременен аспект тази борба продължава и до днес под друга форма и с други методи. Най-страшната хула, е хулата против Светия Дух: "Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят."

На празника Петдесетница слизат благодатните дарове на Дух Свети и от обикновен празник, това събитие се превръща в историческо – рождения ден на Светата Църква. Слизането на Духа е върховно откровение. Веднъж и завинаги, в „страшното и необяснимо тайнство“ на Петдесетница, Духът Утешител влиза в света, където до сега не е присъствал по начин, по който оттук насетне започва да живее и пребивава. Цялото библейско, догматическо и нравствено богословие включва персонификация в полза на Св. Дух и Св. Троица. Архимандрит Серафим (Алексиев) говори за смисълът на богословската наука, че не е в откриването на нови истини, а в систематизирането на откритите ни от Бога истини и в усвояването им от нас: "Не бива да мислим, че догматиката прилича на всяка друга наука. В другите науки може да се откриват нови истини, а в догматиката това не може да става. Тук всички истини са ни вече открити от нашия Спасител — Бога: Казах ви всичко, що съм чул от Отца Си,  говори Господ на учениците Си. Трябва да отбележим, продължава Серафим (Алексиев), че Господ е казал тези думи на учениците Си преди те да получат благодатта, т.е. когато още не напълно са разбирали учението на Христа. Затова на Тайната вечеря Спасителят им е казал: Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина... Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил. Когато върху апостолите е слязла благодатта на Светия Дух, тогава  всички открити им от Христа истини са станали за тях разбираеми.  Светия Дух ги е обогатил с божественото ведение на Неговата благодат.

Св. Тайнства в Църквата, Св. Причастие, ръковъзлагането, литургията и целия църковен живот се осъществяват чрез силата и единството на Св. Троица. Както казва прот. Георги Флорофски в своята книга „Библия, Църква, Предание“, че центъра на единството е Господ Иисус Христос, а силата която осъществява и извършва това единство е Св. Дух. Християните са едно само в Христос, като родени отново в Него, „вкоренени и утвърдени в Него“ /Кол.2:7/, като такива, които от един Дух са „кръстени в едно тяло“. Църквата е не само общност от хора, които вярват в Христос, вървят след Него и изпълняват заповедите Му. Тя е общност от тези, които пребъдват и живеят в Него и в които Той Сам пребъдва и живее чрез Духа. Християните са отделени, „родени отново“ и претворени, дава им се не само нов начин на живот, а по-скоро нов първоизточник: новият живот в Господа чрез Духа. Християнската общност, казва още Г. Флорофски, е светотайнска общност: communio in sacris, “единство в светите дарове“, т.е. в Св. Дух или дори communio sanctorum. А тайнствата не са само знаци на изповяданата вяра, а действени знаци на спасяващата благодат в които нашето човешко съществуване се въздига до Божествения живот чрез Духа – Подателя на благодатта. Как можем да се въздигнем до този Божествен живот, при положение, че всички са грешници. Възможно ли е християнина да бъде свет? Да бъде свят, означава да участва в Божествения живот, защото светостта идва от Светия. Светостта е достъпна за отделните хора само в общността, или по-точно в „общението на Св. Дух“. Човекът може да бъде „свят“ само в общението. Това общение е Църквата, Царството Божие което идва, защото Св. Дух е Царството. Но „идването“ на Духа зависи от „заминаването“ на Сина. „Друг Утешител“ слиза, за да свидетелства за Сина, за да открие Неговата слава и да запечата Неговата победа. Наистина в Св. Дух, Сам прославеният Господ се връща при Своето стадо, за да бъде винаги с тях... Петдесетница е тайнственото посвещаване, огненото кръщение на Църквата, което се извършва от Господа: защото Той кръщава „с Дух Свети и с огън“ /Лука 3:16; Мат.3:3/. Той изпраща Св. Дух от Отца като залог в нашите сърца. Делото на Духа във вярващия е именно тяхното единение в Христа, тяхното кръщение в едно тяло, тялото Христово. Както казва св. Атанасий: даде ни се да пием от Духа, ние пием  Христос. Църквата е единство на благодатния живот. Изворът на това единство се крие в тайнството на Господната вечеря /Мт.26:26-29; Мк.14:2-25; Лк.22:14-20; 1-во Кор.11:23-29/ и в тайнството на Петдесетница, която продължава постоянно в Църквата чрез апостолското приемство. Църквата като цялост има свой личностен център единствено в Христос, тя не е въплъщение на Св. Дух, нито е само общност на Духа, а е именно тяло на Христос, въплътения Господ.  И в съзнанието на св. Ириней, постоянното запазване и предаване на вярата се осъществява и ръководи от трайното присъствие на Св. Дух в Църквата. В своя трактат „За Дух Свети“ 66 и 71, св. Василий казва, че има много „ненаписани тайнства на Църквата“, които не са споменати в Писанието, но имат голям авторитет и значение. Те са необходими за запазването на правата вяра. Всъщност, „преданието“, на което св. Василий се позовава, е литургическата практика на Църквата. Най-вече в своя трактат св. Василий набляга на важността от кръщелното изповядване на вярата, което включва официално признаване на вярата в Света Троица, Отец, Син и Свети Дух. Това е „предание“, което било предадено на новопокръстените „в тайна“ и съхранявано „в мълчание“. Духът се дава в тайнствата на Църквата. Под ръководството на Духа в Църквата се тълкува и разбира Свещеното Писание и неговото истинско разбиране. Пергамския митрополит Йоан Зизилус казва, че Светият Дух създава личности, създава общение. Неговото мнение относно пневматологията е, че трябва да я поставим в основата на христологията. Така освен, че Христос е на първо място, след Него идва общността, която Го следва, защото Христос е Личност, Която съдържа всички нас в Себе Си. Така Църквата става една общност, която има своята идентичност в Христос, защото е толкова свързана с Него, че не може да се говори за нея, отделено от Христос. Ние православните – смята митр. Йоан Зизилус,   говорим за светостта на Църквата и твърдим, че тя е неотменима от природата й, че е белег на самото църковно битие.  Светостта си Църквата черпи от Светата Литургия, където всеки път чуваме: „Един е свят, един Господ Иисус Христос”. Светиите, на които се дават светините, са членовете на общността. Членовете на общността са грешни, но въпреки това са наречени „святи” и като имат съзнание, че не са святи, отговарят и казват: „Един е свят”. Проф. йером. д-р Атанасий Йевтич по време на симпозиума на богословските факултети в Чаков през септември 1988 г. изнася лекция в която отбелязва, че Духът не се въплъщава, нито Отец Който не прави нищо друго освен да благоволи. Защото Той е изворът на всеки Божи дар. Както се казва в приамвонната молитва „Отче на светлините...”, „от Тебе, Отче на светлините” означава, че това е ролята на Отец. Той благоволи да стане Въплъщението и да дойде Духът и Синът е, Който се въплъщава. Духът не се въплъщава, което означава, че не е подвластен на последиците от влизането в историята, която съдържа в себе си падението и смъртта. Това е нещо много важно, което ние православните постоянно забравяме. При Възкресението, което е освобождаване на Сина от смъртта, Синът приемайки плът, приема и смъртта като част от историята и е разпнат, и страда на Кръста, и умря, но се освобождава. Той не е умъртвен, не е победен от смъртта, но я преодолява с Възкресението. Мнозина забравят, че Възкресението на Христос става чрез Светия Дух. Вместо това се е наложила идеята, че Божествената природа на Христо побеждава смъртта. Това не е правилно  от библейска гледна точка, защото имаме ясни свидетелства, че Отец чрез Духа възкресява Сина. Според светоотеческата гледна точка, природите на Христос не действат самостоятелно. Такива са били идеите на папа Лъв Първи, който ги е изложил на Четвъртия Вселенски събор с т.нар. „«η αντίδοση των ιδιωμάτων των φύσεων», но св. Кирил Александрийски настоявал повече на ипостасното единство. Светия Дух има важна роля в христологията, като подкрепя Христос в пустинята, когато Той отива там да пости. Подкрепя Го и в Гетсимания, където предстои Христос да вземе Своето решение. Синът не прави тези неща Сам, не взема решенията Си Сам. Духът Го съпътства във всичко това и виждаме, че Неговата роля е голяма. Ролята да се отвори историята към есхатологията, към последните времена, освобождаването на историята от пределите на тварността. Затова Духът се свързва с обожението. Когато се преминават границите на тварното и на смъртта, тогава Духът е Този, който присъства и играе  основна роля, казва проф. йером. д-р Атанасий Йевтич. Духът не се обвързва с историята, тоест не води Христос към подчиняване на историята, но е причина за освобождаването Му от нейните връзки.   Православието, следователно, открива Църквата най-конкретно и най-реално в Евхаристията.  Открива я едновременно в Христа и в Светия Дух. Църквата е тайна Христова, “το μυστήριον του Χριστου”, но е също и духовна тайна, тайна на Св. Дух - “κοινωνία του Αγίου Πνεύματος”, и на действието на Св. Дух в света, на Неговата благодат. И едната и другата се реализират, осъществяват, конкретизират в Евхаристията. Евхаристията е тайнство на Въплъщението, смъртта и Възкресението Христови, но в същата степен е и тайнство на Петдесетница. И макар христологията да е отправна точка, все пак предусловие и conditio sine qua non е пневматологията. Следователно христологията е предусловена от пневматологията и така Евхаристията се схваща в пълнота като литургично събрание. В Евхаристията Църквата Христова бива  асимилирана христоцентрично и пневматологично като общност, която чрез Светия Дух се преобразява в есхатологична такава, за да преобрази света и човечеството. Това се отразява и върху останалите аспекти и измерения на Църквата, върху нейната институция и мисия. Дух Свети е “конституирящ елемент” на Църквата и на Евхаристията. Освен това, трябва да кажем че Дух Свети коондиционира, обуславя битието не само на Църквата като такава, но и на Христос като Въплътен Богочовек.

Духовият, пентакосталният характер на Църквата по време на Евхаристията, се осъществява в нейната епиклектична, пълна зависимост от Духа Свети. Без Него тя би била лутаща се през историята общност, подобно на израилтяните в пустиянята. Посредством Евхаристията като духовно, пентакостално събитие, като Петдесетница, която постоянно се осъществява, както би се изразил св. Иоан Златоуст, тя е реално присъстващата днес Петдесетница, а Църквата вече е в Обетованата земя. Чрез силата на Светия Дух Църквата е общност, която следва Христос. Св. Григорий Богослов казва, че тя същевременно е и есхатологичният народ Божи, който не само следва Христос, но е събран вече в Него и около Него – “събор на Бога между боговете”. “Където е Дух Свети, там е Църквата, където е Църквата, там е и Дух Свети”, както е казал още св. Ириней Лионски. Изпращането на Духа Свети на всяка Евхаристия се подновява чрез Неговото епиклектично призоваване и слизане. Светият Дух ни насочва, оприсъствява Христос и прави от хляба и виното – от евхаристийните Дарове – Тяло и Кръв Христови. 

Само със Светия Дух даровете на Църквата могат да станат αναφορά – принос на Бога Отца, т.е. да станат Тяло и Кръв Христови, и свещениците могат да действат само в църковната, духовната общност, отразявайки, изразявайки,

проявявайки едното единствено свещенство и служение Христово.

По този начин Дух Свети е душа на Църквата и Той е Този, Който прави Църквата да е Църква. За това Неговата роля в Евхаристията е толкова важна. От една страна в анамнезата на историческата Църква, той реактивира историческия Христос, Неговото дело на спасението и самото тяло на спасението – Църквата. От друга страна, в епиклезата, Той оприсъствява Царството и ни прави негови причастници hic et nunc. Той прави вече реално онова царство, което Христос ни е завещал и прави нашата общност есхатологичната общност на Духа Свети.  Действието на Духа Свети в Евхаристията е това, което прави Евхаристията – Евхаристия. Така Църквата приема благодатта на Господа Иисуса Христа и любовта на Бог Отец и кинонията на Духа Свети. Това значи, че Църквата е тук в най-тясно общение със Св. Троица, което е и целта на целокупното домостроителство на спасението и на есхатологията. За Божия мир и благодатта на Светия Дух беседва   св. Серафим Саровски с Н. А. Мотовилов, за целта на християнския живот. Н. А. Мотовилов го пита по какъв начин може да разбере, че се намира в благодатта на Св. Дух, а отец Серафим отговара така: „Това, ваше Боголюбие, е много просто, затова и Господ казва: "За имащите разум всичко е просто." Цялата ни беда се състои в това, че ние самите нямаме този Божествен разум, който не се превъзнася, не се гордее, защото не е от този свят. 

В сферата на християнското изкуство има много примери за Св. Дух в иконописта. Например: традиционната икона на св. Петдесетница /"Слизане на Св. Дух"/ винаги се изобразяват дванадесетте Апостоли, седящи в горницата в Сион. В иконите действието се случва традиционно в някакво здание, а тук това действие е изобразено не вътре, а на фона на зданието. С това се показва, че значението на събитието, което става на определено място и в определено време, не се ограничава с даденото място и с определения момент във времето. Значимастта на Св. Дух присъства не само в християнското изкуство, но във всички сфера на православния живот, химнологията и т.н.

Архимандрит Юстин /Попович/ смята, че без Светия Дух духът на човека се разпада и разсипва чрез греха на безброй смърти, безброй несъщества и лъжесъщества. Защото и тук са в сила всеистинните слова на Спасителя: "който не събира с Мене, той разпилява" /Лк. 11:23/, той разсипва душата си, разсипва съвестта си, разсипва волята си, разсипва цялото свое същество.

Библиография: 

http://www.pravoslavie.bg/

Флорофски Г. „Библия, Църква, предание“. „Православен калейдоскоп“ С. 2003 г.

http://www.dveri.bg/

 

Екзегетически преглед върху Третото Лице от Светата Троица

                                 

        Светия Дух в Свещеното Писание на Стария Завет и Новия Завет

 Светия Дух е наречен /Йоан 3:5-8/ вятър. Да се говори за Св. Дух е толкова важно, колкото и за Отца и Сина /Мт.28:19/. Третата ипостас на Бога е символизирана като вятър, вода, огън, елей и др. „Бог е Дух“ реална личност, се казва в Йоан 4:24. Господ Иисус Христос е използвал лични местоимения относно личността на Св.Дух над десет пъти в мъжки род /Йоан 14:15-16,26; 15:26-27; 16:7-14/. Освен това Св. Дух има лични качества като разум /Римл.8:27; 1-во Кор.2:10-13/, воля /1-во Кор. 12:11/, чувства /Римл. 8:26-27; 15:30; Колос. 1:8/. Св. Дух е свързан неразделно и неразлъчно с Отца и Сина /Мт. 28:19, 2-ро Кор. 13:14, 1-во Йоан 5:7-8/ и Той е Съвечен и Съравен с Божеството /Йн.14:16-26; Дн. 2:33/, както се вижда и при кръщение Господне присъствието на Св. Троица /Мт. 3:16-17/, в Църковните служения /1-во Кор.12:4-6/, в апостолската благословия /2-ро Кор. 13:14/. Св. Дух е наричан „Утешител“, което значи „Застъпник“ /Йоан 14:16-26; 15:26; 16:7/. Функциите  на Св. Дух са безбройни.

С какво все пак се различава Св. Дух от Отца и Сина? Отца и Св. Дух изпращат Сина /Исая 48:12-16/; Дух Свети слезе над Сина като гълъб, а гласът на Отца говори от небето /Йн. 1:33; Лк. 3:21-22/; Синът се моли на Отца да изпрати Св. Дух – Утешителя /Йн. 14:16; 16:26; 15:26; 16:7-13/; Християните имат достъп до Отца чрез Сина и чрез Духа Светаго /Еф. 2:18/; Св.Дух произлиза от Отца, както четем в Символът на вярата /Йн.14:26; 15:26/. Същите същностни и морални атрибути, които са приписани на Отца и Сина, са приписани и на Духа. 

Същностни: Св. Дух е Бог /Дн. 5:3-4; 1-во Кор.3:16; 12:4-6/, Той е вечен /Евр.9:14/, Всемогъщ /Лк. 1:35/, Всезнаещ /Йн. 14:26; 16:12-13; 1-во Кор.2:10; Римл. 8:26-27/, Всеприсъстващ /Пс. 139:7-10/, Източник на живота  /Римл. 8:2/. 

Морални атрибути: Духът на истината /Йн. 16:13/, Духът на любовта /Римл. 15:30/, Духът на светостта /Римл. 1:4; Еф. 4:30/.

Както Отца и Сина, така и Дух Свети участва в божествените дела на: Сътворението на световете, животните и човека /Бит. 1:1-2; Йов 26:13; Пс. 104:30/, вдъхновяването на Свещеното Писание /2-ро Петр.1:21; 2-ро Тим. 3:16; 2-ро Царства 23:2-3/, пробразяването на падналия човек в ново създание /Йн.3:3-5/, възкресението на тялото /Римл. 8:11/, мироточни и чудотворни икони, мощи и пр. Всички характеристики и атрибути на Бога могат да се приложат и при описанието на личността на Св. Дух, защото Св. Троица е равна по между си, неделима и неразлъчна.

 Редица пасажи от Стария Завет сочат ипостаса на второто и третото лице на Бога. 389 пъти се среща термина „Дух Свети“ в Стария Завет, а в Новия повече от 260 пъти, от които само в книгите 2-ро и 3-то Йоан не е споменат, според немските богослови. В Новозаветното определение за Дух Свети, стои Старозаветното! Св. Дух се е проявявал в Стария Завет под различни форми и е действал чрез избрания народ Израил, и по-точно чрез избрани хора като пророци /Деяния 7:51-52/, патриарси, книжници, царе. Виждаме Св. Дух при сътворението на небесата и земята /Йов 26:13; Пс. 33:6; Исая 40:12-14/, преди Сътворението на човека /Бит.1:1-2/, даване дъх на животните /Пс. 104:30/, при сътворението на човека /Бит.2:7; Йов 33:4/, при спасението на човека /Бит.6:3; 1-во Петр.3:18-20/. Св. Дух чрез пророците предсказва страданията на Христос и славата на Църквата /2-ро Петр. 1:21; 2-ро Тим. 3:16; 1-во Петр. 1:11-12; Деяния 28:25; 2-ро Царства 23:2; Мт.22:43; Деян. 1:16/.

Действието на Св. Дух върху различни старозаветни персонажи:

- Йосиф, който разгада сънищата на Фараона /Бит.41:38/

- 70-те старейшини които пророчествуваха в стана на Израел /Числа 11:16-29/

- Съдиите: Готониил /Съдии 3:9-11/, Гедеон /Съдии 6:24/, Ефтая /Съд.11:29/, Самсон /14:6-19; 15:14/

- Исус Навиев /Второзак. 34:9; Числа 27:18

- цар Давид /1-во Цар. 16:13; 1-во Летописи 28:12; 2-ро Цар. 23:1-2/

- цар Саул /1-во Цар.10:6-10; 11:6; 19:23/

- Свещениците /2-ро Летописи 20:14-17; 24:20; Лука 1:5, 67/

- Пророците /1-во Петр. 1:10-12; Деян. 7:51-52/

Валаам /Числа 24:2/, Азария /2-ро Лет. 15:1-2/, Илия /3-то Цар.18:12; 4-то Цар. 2:16/, Елисей /4-то Цар. 2:1-18/, Амасия /1-во Лет. 2:12-18, Захария /2-ро Лет. 24:20/, Михей /Михей 3:8/, Йезекил /Йез. 3:12-14; 8:3; 11:1-5,24/, Даниил /Даниил 4:8-9, 18; 5:11, 14/, Исая /Деян. 28:25/, Йеремия /Йер. 1:9, 30:1-2/, Йоил /Йоил 2:28; Деян.2:16-17/.

 Пророчествата в Стария Завет предсказват, че Св. Дух ще се излее в последните времена върху Израил и езическите народи /Йоил 2:28-29; Йезекил 11:19; 36:26-27; Исая 44:3/. Съвършения пример за делата на Св. Дух е самия Господ Иисус Христос. Той е пример на всеки християнин, който трябва да подражава и да се уподобява с живота и делата си на Него. Новорождението става чрез Св. Дух /Йоан 3:5-6/. Св. Дух дава разбиране на християните за Божиите дела /1-во Кор. 2:12/, както и води християните към истината /Йн. 16:13; 1-во Йн. 2:27/, също така Той дава живот /Йн. 6:63; 2-ро Кор. 3:6/, обновяване /Тит 3:5/, укрепление /Еф. 3:16/, молитвен дух /Юда 20; Римл. 8:26-28/. Християните се покланят на Бога с дух и истина /Йн. 4:23-24; Филипяни 3:3; 1-во Кор. 14:15/, и Св. Дух ги води /Римл. 8:14/. Само чрез Св. Дух ние християните придобиваме способността да умъртвим плътските страсти /Римл. 8:13/. Уподобяването на Христа става чрез Св. Дух /Гал. 5:22-23/. Св. Дух направлява и ръководи християните в живота /Деян. 13:2-4; 8:29; 16:6-7/, както им дава да свидетелстват за вярата си /Деян. 1:8/ и ги дарява с духовни дарове /1-во Кор. 12:7-11/. В последните времена Св. Дух ще възкреси телата на християните /Римл. 8:11; Кор. 15:47-51; 1-во Сол. 4:15-18/.

 Дух Свети идва, за да създаде Църквата – Тялото Христово, което се случва на празника петдесетница /Дн. 2/, както Иисус повелява, че ще съгради /Мт. 16:16-20/. Това става след смъртта, погребението и възкресението на нашия Господ /Йн. 7:38.39/. Без действието на Св. Дух, новозаветните времена не биха могли да имат своя облик и спицифичност, защото Св. Дух е онази отличителна черта която най-ярко се откроява в  безбройнете свидетелства както на миряни, така и на мъченици, и на всички в йерархията на Църквата. Йоан Кръстител казва за Месия /Йн. 1:33/ „Онзи над Когото видиш да слиза Духът и да почива върху него, Той е, Който кръщава със Св. Дух. Докато в Стария Завет Св. Дух слиза върху определени хора, в Новия Завет това става върху всеки християнин, както Иисус е обещал, че Св. Дух ще остане в християните завинаги /Йн. 14:16-17/. Рожденият ден на Църквата е Петдесетница именно защото Св. Дух се излива и хората се кръщават във вярата /Дн. 2:1-4; Кор 12:12-27; Еф. 1:22-23/. Християните са живи камъни в Домостроителството на храма /1-во Кор. 3:16; Еф. 2:20-22/. Даровете, ръководството в Църквата идват от Св. Дух /2-ро Кор. 1:21; Пс. 133:1-2; 1-во Йн. 2:20,27; Еф. 1:17-18; Дн. 10:38; 1-во Кор. 12:12-13; 12:4-11; 28:32; Рим. 12:6-8; Гал. 5:22-23/. Природата и характера на Дух Свети в частите на Тялото Христово се изразяват чрез плодът на Духа, защото Св. Дух е ръководителят на Църквата, а Иисус Христос е Главата на Църквата. Цялата йерархия на Църквата се движи от Св. Дух и без Него нищо не може да стане /Дн. 13:1-3; 15:28; 20728; 1-во Кор. 12:8-11; Еф. 4:8-12; 1-во Петр. 1:12; 1-во Кор. 2:1-5; Дн. 1:8/. Относно делото на Св. Дух извън Църквата, т.е. в света, Той е дошъл да „обвини света за грях, за правда и за съдба“ /Йн. 16:9-11/. За грях, защото светът не вярва в Христа и неверието е проникнало навсякъде. За съд, защото князът на този свят и неговото войнство са осъдени чрез Разпятието. 

Светия Дух има много имена разкриващи Неговата божественост и разлика с Отца и Сина. Ето някой от тях: в Йоан 3:6-8 Дух, в Лука 11:13; Исая 63:11 Свет Дух, в 1-во Кор. 3:16; 2:11 Божи дух, в Исая 61:1 Дух на Господ Иеова, в Исая 63:14; Лука 4:18 Дух на Господ, в 2-ро Кор.3:3 Дух на Живия Бог, в Матей 10:20 Дух на Отец, в Деян.16:6-7 Дух на Иисус, в Ефесяни 4:30 Свет Божи Дух, в Римл.8:9; 1-во Петр.1:11 Дух на Христос, във Филип.1:19 Дух на Иисус Христос, в Галат.4:6 Дух на Неговия Син, в 1-во Кор.2:12 Дух от Бога. 

Същностни и морални атрибути на Св. Дух: 

- Дух на мъдрост, знание, съвет и сила /Исая 11:2; Ефес.1:17/

- Дух на благодат и молитва /Захария 12:10/

- Дух на съдба /Исая 4:4/

- Дух на Всемогъщия /Йов 32:8; 33:4/

- Дух на Всевишния /Лука 1:35/

- Дух на Този, Който възкреси Христос от смъртта /Римл.8:11/

- Дух на вечността /Евреи 9:14/

- Дух на светостта /Римл.1:4/

- Утешител /Йоан 14:16; 14:26; 15:26; 16:7/

- Дух на любов /2-ро Тимотей 1:7/

- Дух на истина /Йоан 14:17; 16:13; 15:26; 1-во Йоан 4:6/

- Дух на живот /Римл.8:2; Откров.11:11/

- Дух на осиновление /Римл.8:15/

- Дух на вяра /2-ро Кор.4:13/

- Обещания Дух Свети /Ефес.1:13-14/

- Дух на благодат /Евреи 10:29/

- Дух на слава /1-во Петр.4:14/

- Дух на сила /2-ро Тимот.1:7/

- Дух на мъдрост и откровение /Ефес.1:17/

- Дух на пророчество /Откр.19:10/

- Благ Дух /Псал.143:10/

- Дух на освобождение /Псал.51:12/

- Дух на помазание /1-во Йоан 2:20, 27/

- Господен Глас /Йезекил 1:24; Бит.3:8; Исая 6:8/

Аристотел в неговата книга „Метафизика“, прозира, че Първодвигателят на всичко е Бог, Неговото Име и Ум, което е предхристиянско откровение за Трипостасния Бог. Разсъждавайки върху тези три елемента на Божеството, Аристотел става „Предшественик на догмата за Дух Свети и Света Троица, както е записано в осмия член от Символът на вярата. Аристотеловата девета книга от „Метафизиката“ е неговата модална теория, а християнското учение от своя страна за Света Троица е „А-то и Б-то“ на християнската вяра.

Екологичното Благовестие

Екологичната криза сериозно застрашава света, поради неразумната експлоатация на природните ресурси. Последиците от тази експлоатация се разпределят върху цялото човечество, като най-непоносими са за бедните.

Екологията е една болна тема в  сърцето на Църквата.

Екологичното благовестие е посланието за покаяние и промяна на ценностната система на всеки индивид. Докато не бъде приложено, християните ще страдат от “кайновия” синдром на оправдание, а човечеството и природата ще тънат в нищета деградирайки все по-бързо.

Лука10:19

Мат.9:37-38

Екологичното благовестие е благовестието на Царството, което е пряко свързано с нуждите на човечеството, с проблемите, със заобикалящата ни среда, флората и фауната - интегралност на творението.

Когато разглеждаме екологията, не можем да подминем нейните богословски измерения, защото именно там ще намерим нейния първоначален смисъл и значимост за човечеството. Нейните антропологически перспективи, минали, бъдещи и настоящи аспекти, заложени в основата на християнското нравствено учение.

Църквата винаги е имала мисия и социална отговорност към отделният човек в и извън обществото, към цялото общество въобще и към целия свят. Екологичната отговорност на Църквата корелира с благоденствието на обществото. Ето защо новото направление в теологията трябва да бъде сериозно насочено към екологията и етиката в светлината на Божественото откровение. Без Божествено откровение проблемът с екологията ще остане един хуманизъм, празен, бездуховен и лишен от принципите на Свещеното Писание. Борбата за спасяването на “погиналото”, на унищожаваната ежедневно природата, принадлежи на Църквата. Само Бог е Този, който притежава всемогъща сила, която е вседостатъчна, за да  разреши неразрешимите проблеми. Тази всемогъща сила Той е предал и поверил на Църквата и думите на Иисус Христос в Матей 18:18 свидетелстват за това “Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.”

Екологията е една болна тема в сърцето на Църквата. Еко проблемите които ни заобикалят нарастват с всяка измината минута, чиято права ретроспекция води началото си от Сътворението, а края е в свършекът му. Църквата има отговор и послание за екологията в светлината на библейското откровение. Както червената нишка на жертвоприношения за опрощаване на греховете и Заветите на Бог с човечеството от Стария Завет, през Аврам и др., стигаща до Христос - съвършената и вечна жертва, агнеца Божии,  който извърши всичко за всички; така и зелената екологична нишка от Сътворението до Свършекът са винаги интересни и важни теми. Опитите на човек да бъде като Бог, но без Бог – вавилонската кула, Содом и Гомор и др. са безброй свидетелства за извратеността и покварата на човека, желание за разруха без градеж. Замърсяването на околната среда е всъщност замърсяване на човешката душа. Църквата трябва да работи в тази насока, на тази нива, а нивата е светът. България не представлява светът, Европа не представлява светът. Господната нива – това е целият свят! Делото е едно и трябва да се върши като цяло, а не частично. Тютюнопроизводителните фирми пращат всяка година търговски агенти до най-далечните краища. Милиони средства се дават, за да се създадат нови вкусове и така бизнесът с тютюн е успешен, въпреки законите за забрана за пушене на публични места. Същото е и с бизнеса с алкохол, вредата от който е глобална. Трафикът на наркотици изсмуква милиарди средства които могат да се използват за благото на човечеството, за мисиите на Църквата, промяната на кризисната ситуация и световната екологична катастрофа.  Милиони хора гладуват по света, а всеки ден умира някой от глад, докато в същото време се изхвърлят тонове хранителни продукти. Мисионерската дейност на Църквата трябва да бъде развита в това направление. Господ Иисус Христос нахрани пет хиляди души, като взе хлябовете и рибите, благослови ги, разчупи ги и ги даде на апостолите, те да раздадат на хората. Бог е дал вече в ръцете на Църквата необходимото, за да раздаде и снабди нуждите на хората. Разпределянето на храната беше абсолютно по равно, но от тогава насам (с редки изключения), разпределянето никога не е било по равно. Преди Иисус Христос да се върне на Земята да царува в хилядолетно великолепие, сила и слава, благовестието трябва да бъде прогласено на всяко племе, език и народ. Какво по-силно въздействие може да има от това, първо да обърнеш внимание на нуждаещите се, да покриеш тези нужди и след това да им благовестиш. Така както направи Господ, за да има ефект и приемане на казаното. Тази благодатна сила идва от Светия Дух: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.” /Деяния 1:8/ .

Благовестието на Царството е пряко свързано с нуждите на човечеството, с проблемите, със заобикалящата ни среда, флората и фауната. Св. Ап. Матей говори за благовестието на Царството – благовестието на Божията благодат, което е приоритетно за Църквата и не може да се осъществи със светски, политически, икономически или др. средства. Управниците се опитват да предотвратят войната, кръвопролитията, да сложат край на бедността и болестите, да обезсилят смъртта, провеждайки мирни конференции, подписвайки договори, раздавайки помощи на бедните и т.н. Но никога целите им не се осъществяват, защото това принадлежи на Христовата Църква. Всичко е въпрос на организация, развиване на силни мисионерски екипи, използване на медиите и всички останали средства за благоденствието на човечеството. Всъщност никога Господ Иисус Христос не е заръчвал да строим университети, семинарии, неделни училища, екологични партии, болници, сиропиталища, старчески домове, да правим виртуални църкви, сайтове и пр. Не че не са от значение, но най-важното което трябва да направим е ненаправено! Единственото нещо което Той ни заръча, да занесем благовестието по целия свят, ние все още не сме го изпълнили. В какво се състои това благовестие, освен в кръщелната формула? Благовестието е за благото на човечеството, за благополучието. Това са блага който се дават даром, за да се открие истинския Бог на хората в лицето на св. Троица. Благото за човечеството е чиста околно среда и природа. Много християни няма да чуят думите “Хубаво, добри и верни слуго, влез в радостта на господаря си”, ще бъдат разочаровани. Може да са били най-верните в църквата си, най-добрите духовници, клирици и пр., но никога да не са направили нещо за погиващите, за тези които са в тъмнината на езичеството, за ежедневните потресаващи гледки на камари от боклуци, мизерстващи, страдащи и болни хора.  Не е достатъчно да си стоим по църквите и да се задоволяваме само с работата в църквата, а останалият свят да погива. Някак си редът е обратен. Християните първо се устройват по църквите, след това нареждат собствения си живот и евентуално ако остане време мислят за погиващите, това е обратния ред. В Евангелието на св. Ап. Марк 13:10 е използвана думата “първо”: “Обаче първо трябва да се проповядва благовестието на всички народи.” Първо катехизацията на света с всички необходими материали и ресурси, а после всичко останало – това е екология на душата, екологично благовестие! По това и само по това трябва да се преценява всяка духовност, всички доктринални и богословски спорове. Ако наистина сме духовни, ако наистина сме християни, то за нас благовестието ще стои на първо място и ще жертваме всички средства за спасяване на човекът и природата. Такъв е Божия план. Ние можем да си правим много планове макар и добри, но всички те ще бъдат различни от Божия, освен ако не проумеем истината. Това е единствената задача, която Господ заръча на Църквата! Съвременната екологична етика трябва да бъде формирана на тази единствена основа - задача. Всичко останало е загуба на време, което коства живота на милиарди хора по света, а сатана печели още ходове напред към унищожаване както на човешката душа, така и на природата. Да възстановим обърнатия ред и отново да започнем от това “първо” за което пише в Марк 13:10. Подреждането на приоритетите в Църквата ще отвори безброй затворени врати, чийто ключ е благовестието на екологията, спасението на човекът и природата.   Съществуват около 1789 езика, на които Свещ. Писание не е превеждано. Това са географски райони населени предимно с племена, отдалечени от цивилизацията, живеещи по един примитивен начин, далечен за градския човек. Около 626 племена в Нова Гвинея, 521 в островите в Южно море, 350 в Африка – район с най-голяма бедност и глад. 300 в Южна Америка, 200 в Австралия /аборигени/, 100 в Индия, 60 в Индокитай, и около 60 във Филипините. Това са около 2000 племена живеещи в тъмнината на езичеството, мизерия и глад. Само в Бразилия има 1500 000 потомствени индианци и над 100 племена. В Боливия има близо 1 000 000 потомствени индианци. В Перу индианското население наброява 2 500 000 души. В Колумбия има 1 000 000 индианци, повечето от тях с примитивен начин на живот. Има също около 500 000 индианци в планините в полуцивилизовано състояние. Има стотици организации, но не достатъчно, докато Църквата е тази която може да покрие всички тези райони – духовно и материално. Съществуват няколко основни пречки за Църквата по пътя на изпълнението на екологичната мисия. Национализмът в страни като Африка, Индия и Китай е сериозна пречка, тъй като се гледа на белия човек с подозрение. Национализмът проникнал и в по-цивилизованите държави прави трудна за изпълнение тази задача. Еретическите учения и особено ислямът, които ограничават човешката свобода. Движението “Ню Ейдж” което стремглаво завладява светът. И не на последно място атеизмът в лицето на комунизмът, който все още съществува в някой страни, особено в Южна Америка където има около един милион последователи. Но отново да си припомним това което е казал Иисус Христос: “Ето, дадох ви власт да настъпвате змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви навреди.” /Лука 10:19/ и “Тогава каза на учениците Си: Жътвата е изобилна, а работниците - малко; затова се молете на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си.” /Мат. 9:37-38/

Човечеството днес е болно, а обектът на социалната мисия на Църквата е именно човекът. Но когато боговете на днешния ден са чревоугодничество, лакомия, тщеславие, сребролюбие и всичко което вреди и индиректно или директно унищожава природата, тогава декалогът намира ли стойност и приложение в съвременния свят? Да обичаш ближния както себе си е далеч от ценностната система на материалния човек. Световната икономическа криза е криза на човешката душа, болест на човешкия дух, липса на етика, липса на вяра, липса на истинският Бог. Задоволяват се личните страсти и амбиции за сметка на природата и в неин ущърб. Гордостта, арогантността са показател, че да обичаш Бог и ближния като себе си, е една архаична мъдрост от миналото, но неприложима и неприемлива в настоящето. Всичко което Бог е дал, е мутирало в митове, легенди, приятни спомени, но не и Откровения, Слова от Бога и живот. Сякаш вярата е мъртва, но всъщност човек е болен.

В християнската религия определението болен има по-широко значение, отколкото известното ни; то се използва и за всички други хора, които са нравствено заболели. Именно те са любимият обект както на Иисус Христос, така и на Църквата. Моралното здраве на човека е не по-малко ценно от физическото, дори често пъти от него зависи физическото състояние на определени хора.[1] Мисията към хората се осмисля, когато се проявява любов към лошите хора, отхвърлените, презрените, тези които Спасителят пожела да приобщи към Своите приятели, тези които трябва да се възвърнат в човешкото си достойнство и да се възстановят като личности в обществото. В обекта на мисията на Църквата също така е благодеянието, милосърдието, милост към страдащите, благотворителност и др. Обектът на Църквата може да бъде и в полезрението на други организации и частни лица, но това не бива да я освобождава от нейната основна отговорност. Нарушена е хармонията между човека и физическия свят което е социално зло. Появилата се индустриализация във физическия свят, е свързана с разрастването на материалната култура, релативизирането на метафизичните потребности на човека като мярка на всяка рационална оценка. Душата на човека не е предвидена в културата на новите технологии. Всичко произлиза от грехопадението на човека и произлизащите от него последици за физическия свят. Извън богословското тълкувание на нарушените отношения между човека и Бога, разбирането за екологичните проблеми като обществено зло, са неразбираеми. В тази перспектива се разкриват моралните и социални измерения на проблема и естествено стават видими трансцедентните му основания.[2] “И Бог ги благослови. И Бог им каза: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.” /Бит. 1:28/ 

Според библейското тълкувание грехопадението се отразява върху творението. Такова е и църковното учение за интегралност на творението. Сътворяването на света не означава, че той е автономен. Бог и светът по същност са различни, но са свързани с определени връзки съдържащи се в акта на сътворението на света. Светът не е самоцелен и самоценен, което означава че неговият смисъл не се съдържа в самия него, нито извън него. Сътвореното битие е придобило ценност като творение на Бога, поради което заобикалящия ни свят не може да се изследва извън връзката си с човека и с Бога в изолация. Това е космологията и антропологията, станали известни в православната традиция. Грехопадението засяга битието, нравствеността на човека и околната среда, добротата в човека която е накърнена чрез стареене, страдание и смърт, предадени на цялото творение. Смъртта като бягство на човека от живота, който е Божи дар, довежда до отчаяние и безнадеждност, до дезориентиране във вярата на човека в Божията любов.[3] Екологичната тема е свързана и с неправилната експлоатация на източниците на енергия. Днес е естествено прекаленото използване на тези източници, които не са неизчерпаеми. Това е довело до “екологичен аморализъм” в световен мащаб и невидимо обществено зло. Екологичната криза сериозно застрашава света, поради неразумната експлоатация на природните ресурси. Последиците от тази експлоатация се разпределят върху цялото човечество, като най-непоносими са за бедните. Промишленото производство на въглеводороди в Канада и Китай влияе отрицателно на озоновия слой и отслабва издръжливостта му, в резултат на което се отварят озонови дупки и се появяват опасни слънчеви излъчвания за планетата. Увеличават се количествата на въглеродния диоксид от подпалването на тропическите гори в Амазонка и Малайзия, както и на петролните кладенци в Кувейт по време на войните в Залива също подсилват парниковия ефект. Според една прогноза на "Московская правда" от 03.11.2008г. Човекът на бъдещето ще бъде глух, ням и грозен, без зъби, по-плешив и по-мургав, с по-тъмна кожа и с дръпнати очи, поради високата раждаемост при азиатци и африканци и демографският срив при европеидната раса. Същото прогнозират и  френски учени, че мутациите, които ще споходят хомо сапиенс са направо стресиращи. Очаквало се световните водни запаси да намалеят драстично през 2025г. В момента в условия на постоянна жажда живеят около 1,1 милиарда души, а над 2 милиарда редовно изпитват “воден стрес”, сочат статистиките според руски учени. “Дефицитът на вода ще стане основното природно-ресурсно ограничение за развитието на икономиките на повечето страни по света, както и фактор за нестабилност на международната обстановка” - коментират експертите.  Неконтролираният риболов край азиатските брегове и превръщането на уловената риба в тор довеждат до обедняване на Тихия океан и до причиняване на икономически щети на всички риболовни страни от областта. Установено е, че климатичната криза променя климатичното равновесие на континентите и повлиява периодичността на сезонните цикли. Тези промишлени замърсявания ни откъсват от корените на миналото и на културното наследство. Старите паметници се разрушават непрекъснато поради серния диоксид, който замърсява атмосферата на големите градове. Ускореното разяждане на културните богатства се дължи на нитризацията на мрамора от оксидите на азота и продуктите на окисляване. При земните, речни и морски биотопи се намалява ежедневно популацията на природни видове, а горите, естествените бели дробове на планетата ни, се опожаряват ежедневно и се обезлистват. От обезлистването се повлияват наземните и подземните водни богатства на сладка вода.[4]Богословието на обществения живот все повече и повече започва да придобива централна значимост в научната сфера. Ако чакаме някой друг да свърши работата, ако търсим оправдание и помощ от светските институции, може би никога благовестието на Царството -екологичното благовестие, няма да успеят. Езическият свят не прославя Бог със своите добри дела и действия, а работата на Христовата Църква е насочена точно към това – да бъде прославен Бог във всяко дело и слово. Св. Апостол Павел казва за езическия свят: “Мъртви чрез вашите престъпления и грехове, чада на гнева, без да имате надежда, и без Бог” /Еф. 2:1,3,12/.

Без Бог е безмаслено да се прави каквото и да било. Това може да звучи прекалено крайно за светския ум, но осъзнаването на този факт е едно дълбоко разбиране както за спасението на човека, така и на природата. “И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” /Деяния 4:12/. Нито една религия освен християнската не може да бъде от полза. Христос и само Христос, и Неговата Църква може да спасява. “Истинни и праведни са твоите съдби” /Откр. 16:17/.

През 19 век постепенно се заражда наука за света и природата – екология, която се опитва да отразява именно тези отношения и повлиява на определени процеси.[5] Според Ернест Хегел екологията е наука за връзките на живите същества със заобикалящата ги природа. Карл Фредерик определя екологията като наука за свръхиндивидуалните структури. Евгений Одум и Чарлз Елтон наричат екологията наука за същността на природата и променящия се свят с участието на човека.

          Съществува онтологична връзка между Бог, природата и живите същества. Всичко съществуващо по закона за висшата целесъобразност, произхожда от Бога и се стреми към Него. Човекът от своя страна е отговорен за природата като неин господар: “И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.”/Бит. 2:7/.

Човекът е избран за господар на света, макар че при грехопадението тази негова функция и власт е изгубена и отнета от сатана. В изкупителното дело и спасителен план на Бог чрез Иисус Христос, отново властта е възстановена. Това предпоставя отношението на човек към света, над който той господарува. Господаруване означава стопанисване, както четем в Бит. 8:17 и Бит. 9:1-13 “Изведи със себе си всичко живо от всяка твар, която е с тебе - птици, добитък и всички животни, които пълзят по земята, за да се разплодяват по земята, да раждат и да се умножават” и Божият Завет с Ной: “В това време Бог благослови Ной и синовете му, като каза: Плодете се, размножавайте се и напълнете земята. От вас ще се страхуват и ще треперят всички земни животни и всички въздушни птици; те са всичко, което пълзи по земята, и всички морски риби са предадени в ръцете ви. Всичко живо, което се движи, ще ви бъде за храна; давам ви всичко, също както дадох зелената трева. Да не ядете обаче месо с живота му, т. е. с кръвта му. А вашата кръв, кръвта на живота ви, непременно ще изискам; от всяко животно ще я изискам; и от човека, да! От брата на всеки човек ще изискам живота на човека. Който пролее човешка кръв и неговата кръв от човек ще се пролее; защото Бог направи човека по Своя образ . А вие, плодете се и се размножавайте, разплодете се по земята и се умножавайте по нея. После Бог говори на Ной и на синовете му с него: Вижте, Аз поставям завета Си с вас и с потомството ви след вас; и с всичко живо, което е с вас - птиците, добитъка и всички земни животни, които са с вас, да, с всяко земно животно от всичко, което е излязло от ковчега. Поставям завета Си с вас, - че няма да бъде изтребена вече никоя твар от водите на потопа, нито ще настане вече потоп да опустоши земята. Бог каза още: Ето белега на завета, който Аз поставям до всички поколения между Мен и вас и всичко живо, което е с вас; поставям дъгата Си в облака и тя ще бъде белег на завет между Мен и земята.“

  Според Божия завет човекът трябва да бъде добър стопанин на земята и умерено да се ползва от благата и, да охранява и обработва това велико земно царство, на което Бог го е назначел управител.[6] Хармонията между хората и света трябва да се изгражда, изпълнявайки Божия завет.

          След отдръпването на първите хора Адам и Ева от абсолютното добро – Бога, те попадат в плен на сатаната и за да се изхранват и живеят, започват с мъки да се трудят. Животинският и растителен свят за тях вече е недружелюбен. През хилядолетията човекът разбира, че не му достигат сили да подчини природата според своите амбиции, поради което у него се заражда чувство за лична слабост, трансформираща се във враждебност.[7] Заради амбициите на човека, природата многократно го наказва. Страхът и недоверието към Божието творение започват да стават водещите чувства у човека. Греховете на човека се отразяват както върху природата, така и върху всеки. Същевременно, посредством човека тя напомня за своето бъдещо значение на нова земя и участва във всеобщия изкупителен процес.[8]

          “Защото творението с усърдно очакване копнее да види откриването ни като Божии синове. Понеже творението беше подчинено на немощ не по своя воля, а чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото творение ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца.  Понеже знаем, че цялото творение в съвкупност стене и се мъчи досега. И не само то, но и ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, т. е. изкупването на нашето тяло.” /Рим. 8:19-23/. За добро или зло човекът води природата по пътя на грехопадението, защото той е свързан битийно с нея, поради което тя изразява както състоянието което притежава той, така и модела на неговите бъдещи творчески планове. А дали като съработник на Бога, това зависи единствено от свободният избор който човек ще направи. Природата може да се пробуди чрез съзнанието на човека. А съзнанието и умът са способности, посредством които човек опознава физическия свят.[9] Една особена природна способност за познаване и съзнаване на себе си, светът и Бога. Съзнанието и умът на човека, цялото му същество трябва да са съработници на Бога. Християните имат задължение и отговорност към погиващите и беззаконни хора: “Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, за да спасиш живота му, онзи беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му.”/Езек. 3:18/. Виновен ли е човекът, който види боклуци по улицата и не ги почисти, или този който види как откъсват цветята в парка и не се намеси, или види подпалена къща и не извика пожарната? Отговорността е лична на всеки, но Кайновото оправдание “Пазач ли съм аз на брат си?” /Бит. 4:9/, не е извинение пред Бога. Синдромът на Кайн е завладял християнското мислене /за светското е ясно/ и тази болест на днешния век трябва да се лекува. Благотворителните дейности слагат колела пред коня и те не са този лек. Екологичното благовестие е посланието за покаяние и промяна на ценностната система на всеки индивид. Докато не бъде приложено, християните ще страдат от “кайновия” синдром на оправдание, а човечеството и природата ще тънат в нищета деградирайки все по-бързо.

“Зачети завета Си, защото тъмните места на земята са пълни с жилища на насилие.”/Пс. 73:20/

          Библиографя:

1. Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002 г.

1. Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007 г.

---

[1]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр. 11

[2]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.75

[3]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.77

[4]               Д. Киров,  К. Нушев , Социалната мисия на БПЦ, С-я 2007г., стр.78

[5]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 18

[6]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 21

[7]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 22

[8]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 28

[9]               Д. Киров, Богословие на обществения живот, дружество “Гражданин” С-я 2002г., стр. 29