Царят Борис Христов и неговата несподелена любов България

Автор: Иван Бенчев

Много е писано тук там, приятелю читателю за великия българин царя на басите Борис Христов и в повечетo случаи тенденциозно, що се отнася до отношението и признанието на родината майка към него. Комунистическата преса обрисуваше по правило великите творци като вкаменелости, а техните феноминални успехи по световните сцени бяха премълчавани или омаловажавани с два три реда отзад. Истината беше винаги някъде там. А къде всъщност? На 18 май се навършиха 97 години от рождението на Б.Х. И аз те каня да хвърлим един поглед в някои не до там известни факти в неговата биография! И така рождението. Роден в Пловдив на 18. 05. 1914 г. в семейство на учители – Кирил и Райна Христови, Борис завършва втора мъжка гимназия в София, а след това и право в СУ. Като прибавим, че в казармата е бил офицер кавалерист сме обрисували пътя на Б.Х. до хор „Гусла“ и хора на св. Ал. Невски. 

И веднага попадаме на куриоз който е в действие и до днес в България. Единствен по света. Според статистиката всички наши певци по световните сцени са били хористи с едно две изключения. Преведено изглежда така: хвърляш таланта в хоровото гето и след една две години той вече е спомен. Само най-борбените успяват. В случая с помоща на късмета и на цар Борис 3-ти. До ден днешен се вихрят какви ли не манипулации и писания как е тръгнал за Италия Б.Х. Даже според виден професор негов биограф царица Йоана видите ли, го харесала и му помогнала. Ех че комунистическа порно фантазия! А ето и истината: 19.01.1942 г. е Йордановден по стар стил и празник на войската. И хора на царския параклис /къде ли е сега?/ в това число и Б.Х. заедно с владишкия клир отслужва литургия. На почерпката в двореца царя с чаша вино кани хора да изпее няколко песни и Борис изпява баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис 3-ти се приближава до бъдещия си колега цар на сцената и в живота: „Браво младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта? /колко наивен цар/. Борис отговаря: „ Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.“ Царят мълчи, а после: Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно. Виж големите певци са рядкост...! тръгнете за Италия! И така единя цар изпраща на вечна коронация в света своя адаш Борис. В Рим след като го чуват А. Пертиле, Б. Джили, Де Лука – световни величия, го насочват към баритона легенда Страчиари – професор в кралската академия „Санта Чичилия“. Борис 3-ти не доживява да чуе колегата си, но надявам се прави това от горе и се радва на успехите му. През 1943 г. Италия се превръща в бойно поле и Борис заминава да учи в Залцбург и Виена, където се проваля за първи и последен път на конкурс в Штатсопера. Диригента Карл Бьом не го харесва особено, а само няколко години по-късно става негов почитател. Следва нацистки лагер в „Форалберг“, а след 09. 05. 1945 г. когато в лагера влиза френски експедиционен корпус, един френски полковник решава съдбата на Борис. Този „ангел“ в униформа поръчва няколко концерта за съюзническите войски в които Борис Христов е звездата. А когато всички концлагеристи трябва да се завърнат в родните си места, той го отвежда... в Милано. 

Скандалите. 

Нека да прескочим няколко години в които Борис превзема световните сцени и да попаднем в 1950 г. когато Борис вече е голям певец и Метрополитен опера – Ню Йорк иска да го види, аплодира и короняса. Но, Борис не получава виза като „руски шпионин“. В последствие става ясно, че не комунистите, а Коза ностра е провалила една Велика среща на двамата големи изгнаници – Борис Христов и Люба Велич. Представи си приятелю! Дон Карлос на сцената на Метрополитен опера и двама българи „невъзвращенци“ блестят в диамантената корона /наричат така Метрополитен опера заради диамантените бижута на жените в салона/. Така вместо „руския шпионин Б.Х.“, Филип 2-ри пее Чезаре Сиепи – добър но доста обикновен италиански бас. Но, отмъщението предстои. А сега да се посмеем със срещата на цар Борис с „божествената“ Калас /кавичките са, защото нито е божествена, нито велика, и ако не бяха милионите на мъжа и Менегини, и Онасис какво ли щеше да бъде?/. 1955г. Римската опера и операта „Медея“ от Керубини. Смята се, че тази роля е коронна за Калас. Битката започва още на репетициите. Гъркинята учи по сцената кой как и къде да застане, за да не и пречи, но не знае с кого си има работа. Борис прогърмява: „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя където реша и ще правя каквото си искам!“. След гръцки истерии и тръшкания идва премиерата. Менегини е подкупил 500 души клак /хора които свиркат или ръкопляскат по заповед/ с които да провали Борис Христов. По време на арията на цар Креон, прочувствена молитва изпята чудно от Б.Х. клака избухва с крясъци и свирки, а останалата публика вика „Браво“ и „бис“. Започва бой – христовци срещу „погърчени“. На сцената също има бой – Б.Х. срещу Калас. В салона по време на спектакъла е елита на цяла Италия во главе с министър председателя и президента. Питат Сампаоли – арт директора как ще свърши всичко, а той: „Балканска истори, продължение на гръцко-българската война. Ще се понабият и ще продължим. Иде полиция и бърже бърже прибира най-запалените биячи. На другия ден критиката определя Калас като луда и припадничава, а Борис въздига до небесата като велик певец и артист... А сега възмездието за „руския шпионин“. След спектакъл на Борис Годунов в Чикаго с феноменален успех през 1958 г. Б.Х. на „бял кон“ се появява в Ню Йорк. Избрана е залата Карнеги хол, където пред многохиледна публика Борис ще пее в концертно изпълнение на операта „Мойсей“ от Русини. Опашките за билети са километрични и то в ден когато всички музикални изяви в Ню Йорк са първостепени. Успеха е огромен и пресата срива дирекцията на Метрополитен със земята. Така ще бъде още тридесетина години – Борис Христов ще бъде най-обичания и възхваляван певец в САЩ, но никога в Метрополитен. Въпрос на характер! А къде е България? Ще попиташ? Не знам. А сега от Ню Йорк към Москва с още един укрит скандал с политическо значение. Годината е 1969 и Болшой театър кани Б.Х. в „Борис Годонов“ с която роля Борис е увековечил Мусоргски, Русия и себе си. След Марио Дел Монако и Тодор Мазаров, Борис Христов е другия голям певец от световен ранг на руска сцена. Посрещат го с почести като държавен глава, с чайки и мерцедеси. На чело на делегацията е министъра на културата на СССР Фурцева. 

Започват репетиции при небивал подем. Цял СССР говори за спектакъла. Стигаме да генералната репетиция. Салона е препълнен. Зад кулисите също. Възторга е неописуем, а Генадии Рождественски /диригента/ на висок глас съвсем тактично и от сърце заявява: „Паявился настаящии цар вся Росии!“. Като капак майка му именитата певица Н. Рождественска се качва на сцената, коленичи пред царя Борис и му подарява покривка за клавиатура с надпис – „достиг я висшей власти...“ а, после? После, няма премиера. Театъра е затворен времено, а диригента е получил „лек удар“. Борис си заминава като цар. Плаща неустойката, а в самолета на „Аерофлот“ не хапва и не пийва нищо. Западната преса гърми, но кой я чете на изток? Само „отличниците“ знаем. 

По щедростта ще ги познаете.

Не съм чувал за щедри певци като изключим Марио Дел Моно и Борис Христов. Ето и случай отново удобно премълчан от родните книжовни средства.

Неапол, 1970 г., новогодишен фестивал, театър Сан Карло и операта „Борис Годунов“ с Борис Христов и Софийския оперен хор. Случката е шедьовър разказан ми от боща ми и негови колеги участници. След премиерата след само два часа аплауз – до три часа сутринта, цар Борис кани целия хор от 100 души на обяд в един от най-скъпите ресторанти на Неапол и на Италия - „Il Galeone” /истински кораб/. В 12:00 на обед Борис пристига заедно с Франка /жена му/, казва няколко слова и намигва /скрит знак/. Веднага приближават четирима хористи /един от тях баща ми/ с шест бокала пълни с вино и запяват руската чарушка пии до дъно. Борис изпива бокала, Франка не. Той: „пии ти казвам“, тя: „Не!“, „Пии!“. Тя го изпива, после я изнасят, и гуляя започва, за да свърши в 24 часа. Веднага след чашите за отскок, царят казва: „Пиите и яжте, България се весели, аз плащам!“. А България!? Где е тя? ще попиташ.

А сега вече за нея – България, Борис Христов и неговите български погребения.

През 1954 г. в софия умира брата на Борис, Николай виден столичен адвокат. Заради членството си в „Илинден“ Николай е хвърлен в концлагер и там отрязват кракъ му. Безбройните опити на Борис да издейства виза за брат си, за да го лекува, остават напразни. Николай умира в пълна мизерия алкохолизиран, за да подтисне болката, и изоставен от всички. На родителите му е забранено да се грижат за него. Като български „венец на творението“ не пускат Борис да погребе брат си. След години случката се повтаря този път за баща му. Отново България не позволява на чедото си – най-великия певец в света да погребе баща си. Все пак през 1967 г. успява да погребе майка си която също изживаява живота си в нищета с подаяния на приятели и роднини, защото не позволяват на Борис да и изпраща пари. Ще попиташ приятелю как реагира на всичко това царя Борис? С мълчание и прошка. Само когато пееше коронната си ария на Филип 2-ри „Тя никога не ме е обичала“ сърцето му плачеше, а и ние слущащите го пред грамофоните с него. 

Грозния финал. 

Прощавайки на мъчителите си през 80-те години Борис подари на България къщата си в Рим за певческа академия. Отново грешка. Тя се превърна в „Гарваново свърталище“, а виден наш юнак – соц директор бе изгонен от Борис с рескрипт да не му пише никога /не да му говори или да му се обади по телефона/. И как зъвърши живота на този Титан, Голям родолюбец и Велик български певец. Познай! С некъдърно оформено и режисирано погребение от същия този юнак с кордон и въжета, като на многохилядния народ не бе позволено дори мъртъв да му се поклони!

Сбогом царю Борисе и ако можеш... прости ни!

Социален и младежки център „Св. Св. Константин и Елена“ - София

Социален и младежки център „Св. Св. Константин и Елена“ - София

фондация „Конкордия – България“

о. Маркус Инама - католически свещеник е основател на социален център „Св. Св. Константин и Елена“ в края на 2008 г.

През септември 2009 г. е официалното откриване на социален център „Св. Св. Константин и Елена“ и тогава те получават лиценз.

Още в началото на 2008 г. в центъра 90 % от първите приети младежи са били наркозависими /хероинова зависимост/, по думите на Деяна Илиева директор. Режимът в центъра е строг. Не се допускат сексуални връзки, употреба на алкохол, наркотици и цигари. За да се справят с този проблем, ръководителите на центъра започват да търсят помощ и сътрудничество от специализирани центрове към които да насочват младежите за лечение. Едни от сътрудниците стават „БЕТЕЛ“ - нарко комуна.

Към 2012 г. няма наркозависими, тъй като центъра разполага с тестове за марихуана, кокаин, хероин и амфетамини, и контрола върху това е засилен. Още с постъпването на новите деца и младежи се правят тестове, за да се установи дали са приемали някакъв вид наркотик и до каква степен са зависими. След установяване на зависимост, съответните младежи биват насочвани към специализирани заведения и не се приемат за настаняване в центъра. Изключение за премане на наркозависими младежи се прави когато зависимият сам пожелае да преустанови зависимостта си. Тогава му се дава възможност в срок от две седмици да направи това.

Към социалният център „Св. Св. Константин и Елена“ има психолог, но е необходимо да има отделен специалист който да работи с зависимите младежи. До момента има само един успешно излекуван случай. Възрастовата граница на постъпилите с такива проблеми е 14 години, но центърът няма практика да работи с непълнолетни зависими, така че границата на зависимите може да бъде и 9 години.

Точен метод на лечение не съществува. Мотивацията за спиране е с думи, позитивизъм, търпение и постоянство.

Смъртни случаи в центъра съществуват: на починало момче от хепатит и трима от отслабване на имунната система. Имало е случаи на ХИВ позитивни и случаи с хепатит В и С.

Социален център „Св. Св. Константин и Елена“ работят още с фондация „Здраве и сексуално развитие“, както и с „Български Червен Кръст“.

Ж.Иванова

SAVOV в ефира на БНП ТВ

Какво НЕ знаем за шистовия газ?

Свобода

„Трябва да се опитаме да разберем какво е свободата и какво е само привидната свобода. Свободата, можем да кажем, е трамплина от който можем да скочим в необятното море на божествената доброта, но може да се превърне и в пътя който да ни заведе в дълбините на злото и на греха, загубвайки по този начин свободата и достойнството”.  

/С тези думи папа Ратцингер се опита да обясни, какво е свободата за човека, на младежите затворени в Римския затвор „Казал дел Мармо“, по време на посещението му./

През богатата призма на етиката могат да се изредът безброй дефиниции и методи за ценностите на човека, какви са те, кои са, какво е тяхното предназначение. Платон разделя науката на логика, физика и етика, но етиката има негативни и позитивни форми. Взаимодействие с етиката могат да имат всички останали науки, за това можем да кажем, че тя е нещо универсално. Универсален може да бъде и индивидуалния метод, стига той да е действителен, отговарящ и ефективен спрямо моралния и природен закон, да служи като доказателство за добродетелите и да обяснява кое е добро, зло, доброволност, задължение, моралност в поведението на човека и заповеди. 

Човекът има социално битие и тук е моментът да обясним какво е човекът, за да навлезнем в същността му и неговата ценностна система. Човекът е тяло (организъм) и разум (душа). Платон твърди, че тялото и душата са едно. Декарт смята, че тялото е механизъм задвижван от ума на човека. Действително тялото и душата са едно, както пише и в Свещеното Писание, и точно тук се състои проблема. Тогава инстинктите са тяло и душа в битието на човека, в антропологията. Следователно щом в битието тялото и душата са едно, от изключително важно значение за човека са: разума (познанието), волята (по-точно свободната воля), петте вида сетива, фантазията (представа, памет). От които с най-съществено значение за човек е свободната воля. Така е сътворил Бог още в началото човека, да бъде със свободна воля! По този начин човек се отличава от животните, чрез свободата си да избира. Изборът понякога зависи не само от познанието, знанието и информоцията, а и от представата за образ. Тази представа за образ може да няма нищо общо с действителната, а може и да има, защото когато човек вече си представя дадено нещо, той вече си представя и как изглежда, какъв вкус има, какъв мирис и т.н., според това което си представя. Също така човек е свободен да избира да прави добро или да не го прави,  което е според детерминацията на човешкото развитие. Какви сме и какви мислиме, че сме. В  тази връзка, дали е възможно човек да бъде зъл и ако „да“, то тогава можем да стигнем до извода, че съществува абсолютно зло и абсолютно добро, а щастието е абстрактно понятие, защото зависи от тези две крайности и към коя от двете ще наклонят везните на човешката свобода. Човек е отворен към абсолютното добро, безкрайното добро, такава е неговата естествена природа и до края на живота си той е в процес на познание. Човек е отворен кам безграничната истина и има способността да се обновява. Това е способността на вътрешния „Аз“. Цялата духовна и телесна субстанция се свежда до „Азът“. Метафизичната дефиниция за човека е, че той е личност! Личността има власт и екзистенция от началото до края на своя земен жизнен път. Никой не може да отнеме възможността на човек да избира и неговото право на избор! Всеки ден човек избира и определя своето битие, какъв да стане и пр. Човек е особа – личност – субект, който живее за да избира и избира, за да живее, както и избира как да живее. Цялата същност на човека, зависи от неговото битие, от избора който прави, от развитието и способностите му, от възможностите които има. Ето защо ще бъдем съдени за това което сме знаели, а не за това което не сме знаели. 

Същността на човека е в битието! Следователно свободата да избираме е най-висшата ценност в живота. Щастието, любовта и всичко останало са безмислени, ако човек не е свободен! Свободата е добро, което Бог е дарил на хората, докато злото никъде не е актуализирано и не може да бъде актуализирано. С разума и свободната воля човек е добър, защото разумът – съвестта на човека го изобличава за зло или добро. Добър човек не се става автоматично, ако преди това той е бил зъл, а също и информацията която има за даден предмет е изкривена и от тук и неговото познание е деформирано. Например насилието може да е морален проблем или част от характера, зависи от възпитанието на чавек, което се изгражда още в детските години и за което са отговорни родителите. Човек винаги се стреми да бъде щастлив, да постигне своите цели, да се реализира, което е добро и за това на върха на гореспоменатите, е важна мотивацията и по-точно добрата мотивация. За да е на лице добрата мотивация, е важно здравето, психическите и физически способности и цялостното състояние на човека. Понякога добрия мотив може да бъде неясен, без никакво покритие, без размишления, безцелен, безнравствен. Тук е добре да споменем, че вярата на човек е в основата на мотивацията му, но плановете му зависят от неговата инициятива. Хубаво е човек да има цели и планове, стига те да са морални. Осъществяването на които зависи от неговата свобода. Също така плановете на човек, трябва да бъдат реални. Възможността е стъпка към развитието на потенциала и неговото актуализиране. В стремежа си за реализация, понякога човек може да изпадне в две крайности и да стане или пълен егоист, или пълен алтуист. Тогава доброто може да стане зло, физическо или морално. Свободата става робство, а изборът се превръща в товар. Излиза, че само Бог е добър и е постоянно добър, тъй като Той няма добро, а Той самия е добър и е доброто, Той е Добротворец. Битието се идентифицира с доброто. Човешкото битие е добро, но е податливо на различни влияния, следователно е променливо. Себереализацията е добро и човек да актуализира себе си е добро, но когато чрез своя избор е навредил на някой или на околните, тогава неговата свобода е послужила за вреда на свободата на другите. Ето защо щастието не може да бъде самостоятелно понятие. Марксистките възгледи за добро, са насочени към материалното, към индивидуалния материализъм. Стоиците от времето на Аристотел подържат становището за Първодвигателят и първопричината както за доброто, така и за всичко, един духовен мироглед. Докато Фридрих Нитче излага своята теория за природата на човека, H. Bergson въвежда философията на живота и класическия рационализъм започва своето начало. Така различните направления разглеждат по различен начин човешкия разум от който се зараждат идеите. Човешкия раазум като вегетативен и сензитивен съдържа у себе си затворен и отворен морал. Затворения е в сферата на социалното измерение, закона за греха и вината, статичната вяра и страхът от закона. Срещу тях стои отворения морал като мистично измерение, закона за любовта, динамичната вяра и страхът от Бога, всички те противоположни на затворения разум и морал. Свободната воля отново и тук е определяща за това какво ще бъде човек, защото той е свободна личност и прави своя свободен избор. Паскал говори за човека, че може да е висше и нисше същество, но той е духовно същество предимно. Важни са моралните стойности в светогледа на личността, но докато тя има право на свобода? Съществува и елементът вина. 

Жан Пол Сартр смята, че човек има своето битие, има форма и всичко зависи от неговия свободен избор, от реализацията, а свободата е нещо обективно. Свободата е даденост и не може да променя доброто в зло и обратното. Без свобода няма морал! Свободата, това е разумът на човека. Върху етиката на разума размишлява Тома Аквински, както и Кант в онтологическите му измерения. По-известни представители на рационализма са Декарт и Спиноза, Дейвид Гюм. Е. Кант събира емпиризма и рационализма и прави обща философска теза. Например любовта при Кант е емпирична, не е реална, материята е максима – субективно практична, която човек притежава. Максимата на свободната воля е подчинена на материята. Волята на човека е подчинена на всеобщите закони, а битието е екзистенциално. Недостатъкът в учението на Кант е формализмът. Според Тома Аквински вярата и разумът не могат да си противоречат. Той разглежда подробно доброто и злото, доколко човек има склонност към добро и зло, до колко е разумен. Тома Аквински разделя разума на теоретически и практически. Децата например не се раждат научени. Това е процес, възпитание, развитие. Това е теоретически разум – способността да се учим. Това са логически принципи. Също така съществуват метафизични, теологични, онтологични и логически принципи. Онтологичните принципи са: „това е“, „това не е“. Предмет на практическият разум е да констатира какво е добро и зло. Човек природно-естествено знае кое е добро и кое е зло. Тома Аквински нарича този практически разум recta ratio. Човешката природа е отворена за всичко, а гаранцията за нашето битие, е абсолютното битие. Това не зависи от това което знаем или не, тъй като етистемологията и  антропологията са взаимно свързани. Всичко което е, познанието за Бога, отвореността. Човек е духовно битие, но само Бог е абсолютно битие. Марксизмът, позитивизмът и т.н. различни направления – всичко това е етистемология. Индивидуалността, персонализацията имат огромно значение. Човек се реализира и прави това което е добро за него – морално добро. Абсолютното битие не може да бъде човешко. В различните култури е различно понятието за добро и зло. Човекът е свободен, а неговия разум чака, защото той е свободно битиен. Докато човешката интелигентност може да бъде добра и зла, човешката природа не се променя. Но има различни култури и светът се променя. Причините са субективни и обективни. Обективна причина е апликация на моралния закон, интелектуална собственост, copy-ride, плагиатство, законите за авторското право. Обективните закони могът да се променят. Субективните причини не могат да съществуват самостоятелно, защото човек може да бъде манипулиран. Където е човекът, там е и природният всеобятен морален закон. Позитивният закон е свързан с природния и моралния. Предмет на позитивния закон са всички хора /закона е за всички и пред закона всички са равни/. Природният и моралният закон не се обявяват в сравнение с позитивния, който трябва да бъде обявен за всички, защото така е справедливо. Какво е справедливост? Децата автоматично започват да протестират когато няма справедливост. Правото учи на това което е справедливо. Всеки има право към някой и нещо. Родителите имат право на деца. Справедливостта учи на равенство между хората. Относно парите, на света няма справедливост, защото те не са разпределени еднакво между хората. Персоналната справедливост е за да разберем, че ние не сме сами  на света, а живеем и зависим от други хора. Ние не можем да се развиваме ако няма други хора около нас. Всеки има шанс да се развива и да приема културата. Този който мете улицата ще получи по-малко от колкото този който е лекар. Където свършва правото, там започва невинността! Ако сме на самотен остров и няма хора, няма кой да ни респектира. Има три вида право: поучително право /незаписано право/, обективно /имаме право на нещо, но не на всичко/ и субективно, както то може да има сила. Позитивно право: на живот, на храна, на справедливост. Позитивни закони: природно право, морално. Човекът е духовно, разумно, свободно, отворено битие. Всеки човек е център и има потреби и нужди. Негативната страна е, да не респектираш нищо което е правилно. През 1948 г. е подписана декларация за правото на всички хора на живот. Декларация за човешкия живот, какво е човешкия живот и какво не е. Всеки има право на живот и това е свобода. В този ред на мисли се заключава свободата и в това тя придобива универсално значение. Свободата е линията която непрекъснато се движи през цялата етика, във всичките нейни аспекти. Може да се каже, че свободата е основата на етиката, защото самата етика е свобода. „Свободата – казва папа Бенедикт ХІV - за да бъде истинска и следователно за да бъде действаща, има нужда от общение, и не от каквото и да е общение, а от общението с самата истина и любов, с Христос, със Светата Троица. По този начин се създава общността, която дарява радост и свобода”. Следователно основите на истинската и действаща свобода се намират в Бог, но не трябва никога да забравяме напомня папата, че свободата на човек, е свобода на едно ограничено човешко същество, и по този начин самата тя се превръща в ограничена. Можем да я притежаваме само като споделена свобода, в общение с тези които ни заобикалят: само ако живеем в хармония едни с други и един за друг можем да позволим на свободата да се развива. Ние живеем в хармония един с друг, само ако живеем според истината, т.е. според Божията воля”.

Жанета Иванова

Касапницата

https://www.youtube.com/watch?v=6qh4jIWENhA

"Касапницата” беше хит от тинейджърските ми години в компанията на „Конюшната” – така наричахме един двор в който се събирахме в „Драс махала” (някога Еврейски квартал в центъра на София, между Халите и бул. В. Левски”). Там живях от бебе, израснах и учех в 1-во ЕСПУ. Навярно всеки тогава си е задавал въпросът както в песента „Защо се ражда човек, за какво?”. Ние просто се забавлявахме и едва ли някой сериозно си е отговарял на този въпрос. После като поотраснахме, всеки пое по своя път и така остана само споменът за компанията в „Конюшната”. По-късно аз си отговорих на този въпрос. Бях на 21-22 когато срешнах Исус Христос – най-същественото което можеше да ми се случи в живота. Разбрах, че живота няма смисъл, човек просто да живее, да бъде или да не бъде някой, а после да умре. Само Христос дава смисъл и истинска цел, истинско щастие и ако пропусна да Го приема, пропускам всичко. Тогава приех това предизвикателство – да повярвам в нещо което не виждам, не разбирам и не знам за него. Е, просто направих правилният избор, за което съм безкрайно щастлива и благодарна на Господ, защото никой не може да дойде при Отца освен чрез Христос. Има живот вечен и вечна смърт – вечно отделяне от Живота и Твореца, наречено ад. Този ад е трудно обясним, но това е състояни  на човешката душа когато умре човек, извън физическото тяло, безкрйна болка, самота, мъка и агония, и невъзможност да се излезе от това. Същински ад според мен още тук на земята е за онези които не са предали живота си на Бога. Онези които отказват да повярват, отказват да живеят. 

Спомням си в компанията ни имаше едно момиче Биляна. Тя се дрогираше и беше намерила морфин от някъде, а после лидол (по-това време беше доста трудно да се сдобиеш с такива ампули). Наричаше морфина „моркови”, а лидола „лимони”. Спомням си прическата и в стил „уейв”, перчемът на една страна и обръсната от другата, дрехите – черни, скъсани тук и там. Беше на 16 гогато почина от свръх доза. На погребението се изсипаха камара хора от Попа, Кравай и Синьото, където ходеше тя. Първите пънкове на България бяха там, уейфове, метали, всички свидетели на това какво става с това когато се друсаш и до къде води. И какво от това, някой продължаваха, а смъртните случаи нарастваха и нарастваха. Нищо не може да трогне наркомана! Беше ми много гадно, на 14 години да ходя на погребение на приятел от компанията, да наблюдавам младото тяло на Биляна безжизнено и бездиханно. Ако тогава познавах Бога, щях да благовестя на всички в този момент, така че всеки да се замисли и да бъде предизвикан да вземе решение, но уви не бях и чувала за Исус Христос. Точно тези хора от ънерграунда, от субкултурите, аут сайдерите се нуждаят от Бога, макар, че арогантното поведение, надменните очи ти показват, че нямаш достъп до тях. Но това е една черупка, една обвивка. Христос с любовта си прониква под обвивката и всичко с което се е барикадирал човек. Той разоръжава врага и освобождава пленниците на сатана. За това мога да разказвам как точно става, защото се е случвало пред очите ми безброй пъти и именно с такива хора. След тинейджърските ми години, аз се посветих на това да помагам на тези които са в наркотичното блато. Темата отива в друг ракурс, за което допълнително ще напиша в отделен разказ. Говоря за живота и смъртта, това са две действия за човек: ние се раждаме и умираме, да но има друго раждане и друго умиране, освен това което е чисто физическо. В песента „Касапница” се пее: „Днес си тука, утре не, е пак ще си сред нас, на паметник, на плоча или просто в паметта.” Така е, споменът за хората някога живели остава единствено в паметта и в надгробните плочи или паметници. Но къде е душата на човека? Къде отива душата на човек след смъртта? Всеки още сега може да избере къде да прекара вечността. При Бог и с Бог или за винаги отделен от Него при сатана и геената където няма спасение. В никакъв случай Бог не е измислил ада за хората и Той не иска никой да отиде там. Ада е измислен за сатана и всички паднали ангели с него. Сатана има за цел да привлече колкото се може повече хора, които да отидат с него в ада. Той е враг на Бог и враг на човеците. Както виждате той го прави доста успешно по различни начини в индивидуален план и в световен мащаб. Но всеки може да промени курса на историята си и да излезе от властта на сатана. Христос дава възможност след възможност. Следващия път не отказвай. Следващия път приеми Спасителя. Следващия път може да ти е последният. „Касапница безправна е човешката съдба! Раждаш се, умираш и за какво е всичко това?” Ти не просто избираш някаква религиозна принадлежност, това което правиш е, че анулираш властта на сатана в живота си обявявайки Исус Христос за Господ (Господар) в живота ти. Свободолюбивите личности не обичаме господари, но това е духовен закон, ако Исус Христос не е господар на твоя живот, то е сатаната. Няма неутрално положение. Физическият свят се управлява от духовният. Всичко материализирано тук на земята, първо идва в духовното. Истинската свобода е да бъдеш в истината, а Исус е истината. Не си мисли, че може да си в неутрална позиция, точно тази заблуда обича най-много сатаната. Стоейки в тази заблуда ти си вече сигурен пътник за ада.  „Споменът остана в нашите сърца”  - нима искаш само да си спомня някой някога за теб, отколкото да бъдеш във вечния живот, във вечната радост и красота в Небесния Ерусалим, близо до Този който най-много те обича от всички земни същества на земята. Близо до Вечния Творец. Вечна смърт или вечен живот – избора е твой. Не казвай, че си твърде млад или е рано, искаш да си поживееш още малко. Колко малко е това, знаеш ли? Не отхвърляй вечния живот, безусловната любов и спасение от Исус Христос. Не отлагай за утре! Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. (Римл. 10:9)

Todd White - My Testimony